Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (64)

Глава 62

Котелът беше отсъствие и присъствие. Тъмнина и… началото й, каквото и да беше то.

Само не и живот. Не и радост или светлина, или надежда.

Беше с размерите на вана, изкован от тъмно желязо, а трите му крака — същите онези, заради които кралят бе претършувал храмовете — приличаха на пълзящи корени, покрити с тръни.

Никога не бях виждала по-ужасно нещо — и по-примамливо.

Лицето на Мор бледнееше като восък.

— Побързай — подкани ме тя. — Имаме само няколко минути.

Азриел огледа стаята, стълбището, от което бяхме дошли, Котела, краката му. Понечих да се доближа до постамента, но той ме спря с ръка.

— Слушайте.

Заслушахме се.

Не чухме думи. А пулс.

Сякаш през залата циркулираше кръв. Сякаш Котелът имаше туптящо сърце.

Сходството събира. Тръгнах към него. Мор ме следваше по петите, но не ме спря, когато се качих на постамента.

В Котела имаше само мастилена, виеща се чернота.

Може би цялата вселена произхождаше от него.

Докоснах ръба му и илирианците се напрегнаха осезаемо до мен. Болка — болка и екстаз, и сила, и слабост нахлуха в тялото ми. Всичко съществуващо и несъществуващо, огън и лед, светлина и мрак, потоп и суша.

Картата на сътворението.

Намерих пътя обратно до съзнанието си и се подготвих за заклинанието.

Извадих листа с разтреперана ръка и пръстите ми докоснаха едната половина от Книгата.

Сладкодумна лъжкиня, многолика дама…

Хванала с една ръка Книгата на Диханията, а с другата — ръба на Котела, излязох от себе си и през кръвта ми пробяга силен заряд, сякаш се бях превърнала в гръмоотвод.

Да, вече знаеш, принцесо на мършата… знаеш какво трябва да сториш…

— Фейра — прошепна предупредително Мор.

Но устата ми беше чужда, устните ми сякаш бяха чак във Веларис, когато енергиите на Котела и Книгата се сляха в мен.

Другата — изсъска Книгата. — Донеси ни другата… събери ни, освободи ни.

Извадих Книгата от джоба си и я пъхнах под мишница, напипвайки втората половина.

Прелестно момиче, красива птичка… толкова мило, така великодушно…

Заедно заедно заедно.

— Фейра. — Гласът на Мор проряза песента и на двете половини.

Амрен грешеше. Поотделно силата им беше раздвоена — недостатъчна да се пребори със свирепото могъщество на Котела. Но ако бяха заедно… да, ако бяха заедно, заклинанието щеше да проработи.

Щях да се превърна не в проводник помежду им, а в техен повелител. Нямаше как да преместим Котела — трябваше да го надвием тук.

Осъзнавайки какво се канех да направя, Мор изруга и скочи към мен.

Но твърде късно.

Положих едната половина от Книгата върху другата.

Тиха вълна мощ заглуши ушите ми, подкоси костите ми.

А после нищо.

Отнякъде далеч Мор каза:

— Не бива да рискуваме…

— Дай й минута — прекъсна я Касиан.

Аз бях Книгата и Котелът, и звук, и тишина.

Бях жива река, в която двете се преливаха в бурен танц, като прилив без начало и край.

Заклинанието… магическите думи…

Погледнах листа в ръката си, но очите ми не виждаха, устните ми отказваха да помръднат.

Нямаше да им позволя да ме използват като инструмент, като пионка. Нямаше да служа за проводник и лакей на тези древни неща…

Бях наизустила заклинанието. Щях да го произнеса, да изпълня съзнанието си с него…

Първата дума се оформи в дъното на паметта ми. Завлачих се към нея с протегнати ръце — към думата, чиято нишка щеше да ме върне в тялото ми, в истинското ми аз…

Силни ръце ме издърпаха назад, изтръгнаха ме от нея.

Мътна светлина и плесенясали камъни се изляха обратно в света ми, залата се завъртя пред погледа ми, а като си поех дъх, осъзнах, че Азриел ме разтърсва с толкова изцъклени очи, че бялото им светеше в мрака. Какво се беше случило, какво…

Над главите ни проехтяха стъпки. Азриел мигновено ме тикна зад себе си и вдигна окървавения си меч.

Движението избистри главата ми достатъчно, че да усетя как нещо мокро и топло се стича по долната ми устна и брадичката ми. Кръв — носът ми кървеше.

Стъпките се приближиха и приятелите ми посрещнаха с извадени оръжия красивия, кестеняв мъж, който заслиза с горда крачка по стълбището. Човек — краищата на ушите му бяха обли. Но очите му…

Познавах цвета на тези очи. Цели три месеца бях гледала едното, затворено в кристал.

— Наивна глупачка — каза мъжът.

— Юриан — пророних аз.