Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (53)

Глава 51

Забихме се в ледената кал точно пред малката каменна къщичка.

Вероятно бе искал да ни ответри вътре, но не му бяха стигнали силите. Касиан и Мор закусваха в предната стая. Като ни видяха, изцъклиха очи и се втурнаха към вратата.

— Фейра — простена Рис и голите му ръце се подвиха под него, докато се мъчеше да стане.

Оставих го да лежи в калта и закрачих към къщата.

Вратата се отвори със замах и Касиан и Мор изхвърчаха навън, оглеждайки внимателно телата ни. Като установи, че съм невредима, Касиан се спусна към Рис, който още се бореше с калта, но Мор — Мор забеляза изражението по лицето ми.

Отидох до нея и заявих със студен, празен глас:

— Искам да ме отведеш надалеч оттук. Веднага.

Имах нужда да избягам, да помисля, да остана на спокойствие.

Мор ни огледа още веднъж и прехапа устна.

— Моля те — настоях пресекливо.

Рис отново простена името ми зад мен.

Мор се взря в очите ми и хвана ръката ми.

В следващия миг ни погълнаха вятър и нощ.

Докато не се озовахме под ярка дневна светлина. Очите ми обходиха трескаво пейзажа: заснежени планини навсякъде около нас, свежи и така чисти на фона на мръсотията по мен.

Намирахме се до дървена колиба, скътана между два планински върха. Вътре беше тъмно и наоколо не се виждаше нищо, докъдето погледът ми стигаше.

— Къщата е предпазена със заклинания и никой не може да се ответри отвъд прага й. Всъщност никой не може да стигне дори дотук без разрешение от семейството ни. — Мор тръгна напред и снегът заскърца под ботушите й. На това заслонено от вятъра място денят беше достатъчно топъл, за да ми напомни, че пролетта вече е дошла, макар че несъмнено след залез се спускаше страшен студ. Нещо сякаш жужеше до кожата ми, но закрачих след нея. — Ти… имаш разрешение да влезеш. — Добави Мор.

— Защото съм му другарка по душа?

Тя продължи да гази през дълбокия до коляно сняг.

— Сама ли се досети, или той ти каза?

— Един сюриел ме извести. След като го залових, за да ми обясни как мога да го спася.

Тя изруга.

— Добре ли е?

— Ще живее — отвърнах аз.

Не се чувствах достатъчно благоразположена, че да й дам повече информация. Достигнахме вратата на колибата и Мор я отключи с едно махване.

Влязохме в стая с дървена ламперия, състояща се от кухня в десния край и всекидневна с кожен диван в левия; в дъното й имаше малко коридорче, водещо към две спални с обща баня. И това беше.

— Като по-млади ни изпращаха тук за „размисъл“ — обясни Мор. — Рис ми носеше тайно книги и алкохол.

Настръхнах, като чух името му.

— Идеално е — казах лаконично.

Мор махна с ръка и в камината лумна огън, обливайки стаята с топлина. По кухненските шкафове се появи храна и в тръбите се раздвижи нещо.

— Няма нужда от дърва — обясни тя. — Огънят ще гори, докато не си тръгнеш.

Вдигна вежда, сякаш за да попита кога ще е това.

Извърнах поглед.

— Моля те, не му казвай къде съм.

— Със сигурност ще опита да те намери.

— Кажи му, че не искам да ме намира. Поне известно време.

Мор прехапа устна.

— Не ми влиза в работата, но…

— Тогава не казвай нищо.

Тя обаче не се сдържа.

— Искаше да ти признае. Едва се стърпяваше. Но… Не съм го виждала по-щастлив, отколкото е с теб. И не мисля, че има нещо общо с това, че си предопределената му другарка.

— Не ме е грижа. — Тя се умълча, но усетих как думите й напират да излязат, затова казах; — Благодаря ти, че ме доведе тук. — Любезна покана да си тръгне.

Мор сведе глава.

— Ще те навестя след три дни. В спалните има дрехи и колкото искаш топла вода. Къщата е омагьосана и ще се грижи за теб. Ако ти потрябва нещо, просто си го пожелай и ще го получиш.

Мечтаех си само за уединение и тишина, но… една топла вана щеше да е добро начало.

Мор напусна колибата, преди да съм изрекла и дума повече.

Останала сама в тихата колиба, без жива душа на километри от мен, вперих поглед в нищото и не помръднах дълго време.