Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (25)

Глава 23

Цяла година бе минала, от както за последно бях бродила из този лабиринт от сняг и лед и бях убила онзи елф с искрена омраза в сърцето.

Имението на семейството ми с красивия му смарагдов покрив изглеждаше също толкова приказно в края на зимата, колкото и през лятото. Но все пак излъчваше различен вид красота — светлият мрамор имаше топъл вид на фона на съвършено белия сняг, отрупал земята, а прозорците, сводовете и външните лампи бяха окичени с венци от борови клонки и зеленика. Единствената тържествена украса, която си позволяваха човеците, откакто бяха забранили всички празници след Войната, тъй като им напомняха за безсмъртните им блюстители.

Само три месеца с Амаранта ме бяха сринали напълно. Дори не можех да си представя какво можеха да причинят на човешката раса хилядолетия с Върховните елфи — белезите, които оставяше такова съжителство върху една култура, един народ.

Моят народ — поне така го наричах някога.

Стоях пред двойната врата на къщата с вдигната качулка и пъхнати в меките джобове на пелерината ми ръце, заслушана в ясното дрънчене на звънеца, който бях подръпнала преди секунда.

Зад мен, прикрити от магията на Рис, тримата ми спътници чакаха невидими.

Бях им казала, че ще е най-добре първо аз да поговоря със семейството ми. Сама.

Потреперих, замечтана за меката зима на Веларис; чудех се как е възможно да е толкова умерена в сърцето на Севера, но… всичко в Притиан беше странно. Навярно, преди създаването на стената, когато магията се бе носила свободно между земите, разликите в сезоните не са били толкова осезаеми.

Вратата се отвори и усмихнатата, закръглена икономка госпожа Лоран, спомних си името й — присви очи насреща ми.

— Мога ли да ви… — Думите й заглъхнаха, навярно защото видя по-добре лицето ми.

Ушите и диадемата ми бяха скрити под голямата качулка на пелерината, но аурата ми, неестественият покой на тялото ми. Тя не отвори вратата по-широко.

— Идвам да видя семейството си — обявих през стегнато гърло.

— Баща ви… отсъства по работа, но сестрите ви…

Тя не помръдваше.

Знаеше. Усещаше, че има нещо различно в мен, нещо странно…

Очите й обходиха пространството зад мен. Нямаше карета, нямаше и кон.

В снега не се виждаха стъпки.

Лицето й пребледня и аз се смъмрих, задето не бях помислила за това…

— Госпожо Лоран?

Нещо се прекърши в гърдите ми, като чух гласа на Илейн от коридора зад нея.

Звучеше все така мила, добродушна и млада, незасегната от Притиан, от онова, което бях принудена да направя, от новата ми същност…

Сторих крачка назад. Не можех да им го причиня. Да им навлека подобно нещо.

Но тогава лицето на Илейн изникна над заобленото рамо на госпожа Лоран.

Толкова красиво — открай време беше най-красива от трите ни. Нежна и прелестна като лятна зора.

Беше точно такава, каквато си я спомнях, каквато си бях наложила да я запомня в онази тъмница, където си повтарях, че ако се проваля, ако допусна Амаранта да мине през стената, тя ще е следващата. Тя щеше да е следващата и ако кралят на Хиберн минеше през стената, ако не намерех Книгата на Диханията.

Златистокестенявата коса на Илейн беше вдигната наполовина, светлата й кадифена кожа руменееше приятно, а очите й, с топъл цвят на разтопен шоколад, ме гледаха смаяно.

След миг плувнаха в сълзи и ги зарониха мълчаливо по разкошните й бузи.

Госпожа Лоран не помръдна нито сантиметър. Щеше да затръшне вратата в лицето ми при най-малкото движение от моя страна.

Илейн вдигна фина ръка към устата си, а тялото й се разтресе от мълчалив вопъл.

— Илейн — пророних дрезгаво.

Откъм голямото стълбище зад тях се чуха стъпки и…

— Госпожо Лоран, направете чай и го донесете в гостната.

Икономката надникна към стълбището, после към Илейн и накрая към мен.

Призрак в снега.

Впи в очите ми поглед, който обещаваше смърт, ако посегнех на някоя от сестрите си, и влезе в къщата, оставяйки ме пред тихо ридаещата Илейн.

Прекрачих прага и вдигнах поглед към стълбището.

Където, вкопчила ръка в парапета, стоеше Неста и ме гледаше така, сякаш бях привидение.

 

 

Къщата изглеждаше прекрасно, но ми се струваше някак… недокосната. Някак нова в сравнение с древните, обживявани с любов веларски домове на Рис.

И докато седях пред камината от изсечен мрамор в гостната стая с качулка на главата и протегнати към бумтящия огън ръце, имах чувството… имах чувството, че са пуснали вълк в дома си.

Зъл дух.

Бях израснала твърде много за тези стаи, за крехкия простосмъртен живот, бях твърде покварена и дива и… силна. А се канех да внеса всичко това и в техния свят.

Нямах представа къде са Рис, Касиан и Азриел. Вероятно ме наблюдаваха като сенки от някой ъгъл. Или още бяха навън в снега. Нямаше да се учудя, ако двамата илирианци сега кръжаха около къщата, за да опознаят територията, разширявайки кръговете си, докато не достигнеха селото, порутената ми къщурка и дори гората.

Неста изглеждаше непроменена. Макар и по-възрастна. Ала не в лицето, което си оставаше все така сериозно и смайващо красиво, а… в очите, в поведението.

Сестрите ми седяха на диванчето пред мен и ме гледаха с очакване.

— Къде е татко? — попитах накрая. Не се сещах за по-безобидно начало на разговора ни.

— В Нева — отвърна Неста. Това беше един от най-големите градове на континента. — На среща с едни търговци от другия край на света. И на съвещание относно заплахата отвъд стената. Предполагам идваш да ни предупредиш именно за нея.

В думите й не прозираше нито облекчение, нито любов, не че го очаквах от нея.

Илейн вдигна чашата си с чай.

— Каквато и да е причината за посещението ти, Фейра, много се радваме да те видим. Жива. Мислехме, че си…

Свалих качулката си, преди да е продължила.

Чашата й задрънча в чинийката веднага щом видя ушите ми. Издължените ми, слаби ръце — осезаемо елфическото ми лице.

— Бях мъртва — заявих безцеремонно. — Бях мъртва, но после се преродих… променена.

Илейн остави подрънкващата си чашка върху ниската масичка между нас. Кехлибарена течност плисна през ръба й в малката чинийка.

Неста се понадигна и наклони леко тяло към Илейн. Като преграда помежду ни.

Насочих погледа си към нея и казах:

— Искам да ме изслушате.

И двете ме наблюдаваха с широко отворени очи.

И ме изслушаха.

Разказах им историята си. Разказах им подробно, доколкото можах, за „В недрата на Планината“. За изпитанията ми. И за Амаранта. Разказах им за смъртта си. И прераждането си.

Последните няколко месеца обаче ми беше по-трудно да опиша с думи.

Затова им споделих за тях накратко.

Но обясних какво трябва да се случи тук заради заплахата от Хиберн. Обясних за какво ни е нужна къщата, какво се изискваше от нас и какво изисквах аз от тях.

Като приключих, те продължиха да ме гледат все така смаяно. Безмълвно.

Накрая Илейн наруши тишината.

— Искаш… искаш да извикаш и други Върховни елфи… тук. И… и кралиците.

Кимнах бавно.

— Намери си друго място — отсече Неста.

Обърнах се към нея, готова за очакваната съпротива.

— Неста, моля те — прошепнах. — Няма друго място, няма къде другаде да отида, без да ме подгонят, да ме нападнат…

— А за нас мислиш ли? Какво ще ни се случи, когато тукашните разберат, че съдействаме на елфите? Ще станем като децата на благословените. Общественото ни положение, влиянието ни… всичко ще загубим. А сватбата на Илейн…

— Сватба? — изумих се.

Не бях забелязала пръстена с перли и диаманти на ръката й. Халката му от тъмен метал проблясваше на светлината от огъня.

Илейн сведе бледно лице към него.

— След пет месеца — обяви Неста. — Ще я венчаем за сина на знатен лорд. Лорд, отдал целия си живот на борбата с твоята раса.

Твоята раса.

— Затова срещата няма да се състои тук — заяви Неста със сковани рамене. — Няма да допуснем елфи в нашата къща.

— И мен ли вписваш в това число? — попитах тихо.

Мълчанието на Неста беше достатъчен отговор.

— Неста — обади се Илейн.

Голямата ми сестра обърна бавно поглед към нея.

— Неста — повтори Илейн, кършейки ръце. — Ако… ако не помогнем на Фейра, няма да има сватба. Дори укрепленията на лорд Нолан и цялата му войска няма да ме спаси от… тях. — Неста дори не мигна. Илейн продължи: — Ще пазим срещата в тайна, ще отпратим прислугата. Идва пролет и ще се радват да си отидат по домовете. А ако Фейра трябва да ни посещава само от време на време, ще ни уведомява предварително, за да освобождаваме къщата. Ще си измислям причини да пускаме прислужниците в почивка. И бездруго татко ще се върне чак лятото. Никой няма да разбере. — Тя сложи ръка върху коляното на Неста, чиято тъмнолилава рокля почти я погълна. — Фейра се е раздавала за нас години наред. Нека й помогнем. Нека помогнем на всички.

В гърлото ми заседна буца, а очите ми горяха.

Неста загледа тъмния пръстен върху бялата ръка на, Илейн. Лейди — с тази титла щеше да се окичи скоро. Това рискуваше да загуби.

Погледнах Неста в очите.

— Няма друг начин.

Тя вдигна леко брадичка.

— Ще отпратим прислугата утре.

— Днес — настоях аз. — Нямаме време за губене. Заповядай им да напуснат още сега.

— Аз ще се погрижа — каза Илейн, вдиша дълбоко и изпъна рамене. А после, без да чака отговор от никоя от двете ни, напусна стаята, грациозна като кошута.

Като останахме насаме с Неста, попитах:

— Добър ли е… синът на лорда, за когото ще се омъжва?

— Тя мисли, че е добър. Обича го такъв, какъвто е.

— А ти какво мислиш?

Очите на Неста — моите очи, очите на майка ни — ме погледнаха.

— Баща му изгради каменна стена около владенията им, толкова висока, че дори дърветата не могат да стигнат върха й. Аз смятам, че домът им прилича на затвор.

— Казвала ли си й го?

— Не. Синът, Грейсън, е мило момче. Влюбен е в Илейн толкова, колкото и тя в него. Баща му не харесвам. Интересуват го само парите, които тя може да влее в имението им и в борбата му срещу елфите. Но вече е на възраст. Скоро ще си отиде.

— Дано.

Тя сви рамене. После попита:

— Твоят Велик господар… Преживяла си толкова… — тя махна с ръка към мен, към ушите ми, тялото ми — … и въпреки това нещата не са потръгнали?

Отново изпитах познатата тежест във вените си.

— Онзи лорд е построил стена, за да не допуска елфи във владенията си. Моят Велик господар искаше да ме държи в собствения си затвор.

— Защо? Все пак преди месеци ти е позволил да се върнеш тук.

— За да ме предпази… да ме защити. Мисля, че… онова, което ни се случи „В недрата на Планината“, е поразило съзнанието му. — Навярно повече от моето дори. — И този порив да ме брани на всяка цена… Май искаше да го потисне, но така и не успя. Не можа да се отърве от него.

Отношенията ни още не бяха изяснени. Много път трябваше да извървим.

— А, сега живееш в друг двор. — Наблюдение, не въпрос.

Въпреки това отвърнах:

— Искаш ли да се запознаеш с приятелите ми?