Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (11)

Глава 9

Кръстосвах из стаята си дълго време. Може би се лъжех, че съм видяла отпечатъците от ръцете ми върху масата — може би ги имаше от преди. Едва ли бях успяла да нагорещя дланите си толкова, че да обгоря дървото. Едва ли бях влязла в съзнанието на Люсиен като през открехната врата.

Както обикновено, Алис дойде да ми помогне с подготовката за лягане. Седнах пред тоалетната масичка, за да разреше косата ми, и изтръпнах, като видях отражението си. Вече имах постоянни сенки под очите си, лицето ми беше изпито. Дори устните ми бледнееха. Въздъхнах и затворих очи.

— Дала си бижутата си на водна сянка — пророни умислено и аз вдигнах поглед към образа й в огледалото. Кафявата й кожа изглеждаше намачкана, а тъмните й очи просветнаха за миг, преди да ги насочи към косата ми. — Те са лукави същества.

— Каза, че гладували, че в езерото нямало храна — прошепнах.

Алис разплете внимателно един възел в косата ми.

— Нито един от елфите в опашката пред имението не би й дал парите си. Никой не би посмял. Твърде много са ставали жертва на глада им. Водните сенки са прокълнати да са неутолимо лакоми. Бижутата ти няма да й стигнат дори за седмица.

Затропах с крак по пода.

— Но — продължи Алис, оставяйки четката, за да сплете косата ми. Дългите й, тънки пръсти драскаха леко скалпа ми. — Никога няма да забрави жеста ти. Ще го помни до края на дните си. Каквото и да си й казала, завинаги ще ти остане длъжница. — Алис довърши плитката и ме потупа по рамото. — Твърде много елфи познаха глада през изминалите петдесет години. Новината ще се разчуе, вярвай ми.

Май това ме плашеше повече от всичко.

Вече минаваше полунощ, когато се отказах да чакам, тръгнах по тъмните, смълчани коридори и го намерих сам в кабинета му.

На масичката между двете кресла седеше дървена кутия, овързана с дебела розова панделка.

— Тъкмо идвах — каза той и вдигна глава да огледа тялото ми, за да се увери, че съм невредима. — Защо не спиш?

Затворих вратата зад себе си. Знаех, че няма начин да заспя — не и докато думите ни още отекваха в ушите ми.

— И аз мога да те попитам същото — отвърнах с глас, по-крехък от примирието помежду ни. — Прекалено много работиш.

Прекосих стаята и се облегнах на едното кресло, оглеждайки подаръка така, както Тамлин беше огледал мен.

— Защо според теб нямах особено желание да ставам Велик господар? — рече той, изправи се и заобиколи бюрото. Целуна ме по челото, по носа, по устата. — Толкова документи ме чакат. — Оплака се до устните ми. Аз се изкисках, а той притисна уста до голата кожа между шията и рамото ми. — Съжалявам. — Пророни и дълбокият му глас погъделичка гръбнака ми. Отново ме целуна по врата. — Съжалявам.

Плъзнах пръсти по ръката му.

— Тамлин — подхванах.

— Не биваше да говоря така — прошепна той върху кожата ми. — Нито на теб, нито на Люсиен. Не исках да ви обидя.

— Знам — отвърнах и тялото му се отпусна до моето. — И аз съжалявам, че ти се развиках.

— Имаше пълно право — увери ме той, макар че всъщност нямах. — Грешах.

Само че бе казал истината, а ако правеше изключения, още мнозина щяха да поискат същото отношение. Моята постъпка в действителност можеше да се възприеме като подривна.

— Вероятно аз…

— Не. Ти беше права. Не разбирам какво е да гладуваш… много неща не проумявам.

Отдръпнах се леко от него и кимнах към подаръка, готова да загърбя темата. Тамлин ми се поусмихна закачливо.

— За теб ли е?

Той гризна леко ухото ми.

— За теб. От мен.

Извинение.

Дръпнах панделката с поолекнала душа и загледах дървената кутия. Беше висока около половин метър и широка около един; върху капака имаше масивна желязна дръжка, но нищо не подсказваше какво се крие вътре. Определено не беше рокля, но…

„Само не и корона, моля те.“

Но едва ли би ми поднесъл корона или диадема в толкова елементарна опаковка.

Разкопчах малката месингова закопчалка и вдигнах широкия капак.

Оказа се по-лошо от корона.

Във вътрешността на кутията бяха оформени отделения, калъфи и гайки, пълни с четки, шишенца с боя, въглени и бели листове. Художнически комплект за пътуване.

Червената боя в едно от стъклените шишенца беше ослепително ярка, а синьото сияеше като очите на жената елф, която бях убила…

— Реших, че ще ти е полезно да го носиш със себе си сред природата. Вместо да мъкнеш онези тежки торби.

Четките бяха нови, лъскави, космите им изглеждаха меки и чисти.

Имах чувството, че гледам опоскан от гарваните труп. Опитах да се усмихна. Да извикам поне малко радост в очите си.

— Не ти харесва — рече Тамлин.

— Напротив — успях да възразя. — Напротив… прекрасен е.

Точно такъв беше. Прекрасен.

— Реших, че ако отново започнеш да рисуваш…

Зачаках да довърши изречението си.

Но той се умълча.

Лицето ми пламна.

— Ами ти? — попитах тихо. — Всички тези документи ще помогнат ли с нещо?

Осмелих се да вдигна очи към неговите. Вътре кипеше гняв.

— Не говорим за мен, а за теб.

Отново огледах кутията и съдържанието й.

— Позволено ли ми е изобщо да се разхождам сред природата? Или през цялото време ще ме преследва охрана?

Мълчание.

Ясно — нещо между „не“ и „да“.

Затреперих, но за свое добро, за наше добро казах:

— Тамлин… Тамлин, не мога… Не мога да живея заобиколена от стражи денем и нощем. Задушавам се. Просто ми позволи да ти помогна, да работя с теб.

— Жертвала си достатъчно, Фейра.

— Знам. Но… — Вдигнах лице към него, към всемогъщия Велик господар на Двора на Пролетта. — Вече не съм толкова уязвима. По-бърза съм, по-силна…

— Семейството ми беше по-бързо и по-силно от теб. А ги убиха съвсем лесно.

— Тогава си намери съпруга, готова да търпи такъв живот.

Той примигна. Бавно. После продължи нежно:

— Не искаш да се омъжиш за мен?

Опитах да не поглеждам пръстена върху ръката си, големия смарагд.

— Разбира се, че искам. Разбира се, че искам. — Гласът ми пресекна. — Но ти… Тамлин… — Стените сякаш ме притискаха. Тишината, стражите, погледите. Видяното в залата днес. — Давя се. — Успях да изрека. — Давя се. И колкото повече го правиш, колкото повече стражи… Все едно буташ главата ми под водата.

В очите му, по лицето му нямаше нищо.

Но в следващия миг…

Силата му избухна в стаята и от гърлото ми се изтръгна инстинктивен вик.

Прозорците се пръснаха.

Мебелите се нацепиха.

А кутията с четки, бои и хартия…

… се превърна в прах, стъкло и трески.