Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (60)

Глава 58

Веднага се прибрахме във Веларис, тъй като очаквахме кралиците бързо да забележат липсата на Книгата, особено ако беглото загатване за шестата в писмото на златната кралица не говореше за предателство помежду им.

Амрен веднага взе втората половина от Книгата и дори не попита как е минала срещата, преди да се усамоти в трапезарията на градската къща. И всички зачакахме.

Чакахме дълго време.

 

 

Минаха два дни.

Амрен още не беше разшифровала текста.

В ранния следобед Рис и Мор тръгнаха към Двора на Кошмарите — за да върнат Веритас на Кеир, без да усети, и да се уверят, че камерхерът подготвя войската си. Касиан беше получил сведения, че илирианските легиони вече лагеруват отвъд планината и чакат заповед да отлетят към първото полесражение.

И скоро щяха да я получат, осъзнах аз. Дори да обезсилехме Котела с помощта на Книгата, дори аз самата да успеех да попреча на краля да разбие стената и света, армиите му вече бяха в готовност. Но можеше и ние да направим първата стъпка, след като обезопасяхме Котела.

Нямаше вести от сестрите ми и войниците на Азриел не докладваха да са размислили. Знаех, че баща ми още търгува на континента. Поредният фактор, който можеше да промени нещата.

От кралиците също нямаше вести. А именно за тях мислех най-често. За двуликата, златноока кралица, която не само приличаше на лъвица… но и имаше лъвско сърце.

Надявах се да я видя отново.

Докато Рис и Мор ги нямаше, Касиан и Азриел се настаниха в градската къща, където продължиха да планират неизбежното ни посещение в Хиберн. След онази първа вечеря, когато Касиан беше извадил една от изключително старите бутилки вино на Рис, за да полеем единението ни със стил, сега илирианците идваха да ми правят компания, да вечерят с мен и… изобщо да се грижат за мен.

Рис го потвърди, когато същата вечер му писах и листът изчезна. Очевидно не го притесняваше, че враговете му вероятно са го проследили до Двора на Кошмарите. Ако Хиберн искаше да го атакува там… да заповяда.

Бях му написала:

Как да обясня на Касиан и Азриел, че не е нужно да стоят тук, за да ме пазят? Компанията им ми е приятна, но не ми трябват стражи.

Той отвърна:

Нищо не им обяснявай. Просто им постави граници, ако си позволяват твърде много, но все пак си тяхна приятелка и моя другарка. Закрилят те инстинктивно. Ако ги изриташ от къщата, ще киснат на покрива.

Вие, илирианците, сте непоносими, коментирах.

А Рис отвърна просто:

Добре че компенсираме с впечатляващ размах на крилете.

Въпреки че се намираше в другия край на земите си, думите му накараха кръвта ми да кипне и пръстите на краката ми да се свият. Едвам задържах химикалката колкото да напиша:

Впечатляващият ти размах ми липсва в леглото. В мен.

Не се и съмнявам, отговори той.

Аз изпуфтях и надрасках:

Кучи син.

Почти усетих смеха му по връзката ни — другарската ни връзка. Рис написа:

Като се върна, ще отидем в онзи магазин отвъд Сидра и ще премериш всичкото им дантелено бельо пред мен.

Заспах с мисълта за това. Искаше ми се моята ръка да е неговата, да приключи работата си в Двора на Кошмарите по-скоро и да се върне при мен. Пролетта пукваше по хълмовете и върховете на Веларис. Нямах търпение да се понеса над жълто-лилавия пейзаж с него.

На следващия следобед Рис още го нямаше, Амрен продължаваше да разучава Книгата, Азриел патрулираше из града и по околното крайбрежие, а двамата с Касиан — колкото и изненадващо да звучеше — тъкмо излизахме от ранно изпълнение на древна, многоуважавана елфическа симфония. Амфитеатърът се намираше от другата страна на Сидра и макар че той ми беше предложил да ме отнесе по въздух, аз бях предпочела да се разходя. Нищо че мускулите ми протестираха бурно след жестокия сутрешен урок.

Музиката беше разкошна — странна, но разкошна. От Касиан знаех, че е съчинявана по време, когато хората още не са съществували. На него самия му звучеше някак объркващо, хаотично, но… мен ме запленяваше.

Сега вървяхме мълчаливо по един от главните мостове над Сидра. Бяхме занесли още кръв на Амрен — която ни благодари и ни изгони — и се отправяхме към Палатата на шивачите и бижутерите, откъдето исках да купя подаръци на сестрите ми като благодарност за помощта им. Касиан ми беше обещал да им ги изпрати по следващия си разузнавач. Зачудих се дали нямаше да добави и нещичко за Неста.

Спрях в средата на мраморния мост и загледах синьо-зеленикавата вода, която се точеше бавно под него. Усещах теченията на реката, преплитащите се в нея солени и сладководни жилки, дългите водорасли, люлеещи се над облепеното с миди дъно, гъделичкането на дребните водни твари по скалата и калта. Дали и Таркуин чувстваше такива неща? Дали не спеше в островния си дворец край морето, плувайки през сънищата на рибите?

Касиан облегна ръце на широкия каменен парапет. Червените му Сифони искряха като живи кладенци с лава.

И понеже все си пъхах носа в чужди работи, подхвърлих:

— Обещанието ти към сестра ми значеше много за мен.

Касиан сви рамене и крилете му изшумолиха.

— Бих го направил за всеки.

— И за нея значеше много. — Лешниковите му очи се присвиха леко. Аз обаче продължих да съзерцавам небрежно реката. — Неста е различна — обясних. — Изглежда студена и злобна, но според мен това е маска. Щит, като онези, които Рис издига в съзнанието си.

— Срещу какво?

— Чувства. Мисля, че Неста изживява всичко отвътре, вижда твърде много. И това я кара да гори. Според мен щитът й помага да се предпази от всички тези чувства, тревогите.

— Като че ли не я е грижа за друг, освен за Илейн.

Посрещнах погледа му, изучавайки красивото му, бронзово лице.

— Никога няма да е като Мор — казах тихо. — Никога няма да се научи да раздава любовта си безвъзмездно. Но за малкото хора, които обича истински, е готова да разкъса света. Да разкъса себе си. Двете с нея си имаме своите… пререкания. Но Илейн… — Устата ми се кривна на една страна. — Никога няма да забрави, Касиан, че предложи да браниш Илейн. Да пазиш народа й. Ще запомни добрината ти до края на живота си.

Той се изправи и зачука с пръсти по гладния мрамор.

— Защо ми казваш всичко това?

— Просто… реших, че трябва да знаеш. Заради следващия път, когато те вбеси. Което е неизбежно. Но бъди сигурен, че дълбоко в себе си ти е благодарна, макар и неспособна да го каже на глас. Важното е, че чувствата са там, в сърцето й.

Замислих се дали да не опитам да изкопча още от него, но нещо в реката под нас се промени.

Не физически. Просто… усетих чудноват трепет в течението, в речното дъно, в дребните твари по него. Като капка мастило във вода.

Плъзнах поглед по зеленикавите води, по двата бряга, а Касиан вече беше нащрек.

— Какво е това, по дяволите? — пророни той.

Почука Сифоните на двете си ръце с показалец.

Пред смаяните ми очи люспеста черна броня плъзна нагоре по китките му, по ръцете му, обгръщайки фините ръкави на туниката му. Пласт по пласт го обви като втора кожа чак до раменете. Докато бронята покриваше врата и раменете му, гърдите и кръста му, се появиха и допълнителните Сифони. Само примигах, и вече беше обгърнала дори краката и стъпалата му.

Небето беше безоблачно, улиците кипяха от глъч и живот.

Касиан обхождаше с бавен поглед Веларис.

Реката под мен си оставаше все така спокойна, но усещах, че се бунтува вътрешно, сякаш се мъчеше да избяга от…

— От морето — пророних.

Касиан стрелна поглед право напред, към високите скали в далечината, където реката се срещаше с бушуващите вълни на океана.

На хоризонта се мътеше черно петно. Напредваше стремглаво към нас, разгръщайки се все повече и повече с всеки метър.

— Кажи ми, че това са птици — казах аз.

Силата нахлу във вените ми и аз свих ръце в юмруци, опитах да я укротя…

— Никой илириански отряд не знае за това място… — рече той вместо отговор. После обърна рязко поглед към мен. — Прибираме се у дома веднага.

Черното петно се разпадна на безброй фигури. Прекалено големи за птици.

— Трябва да вдигнеш тревога…

Но хората вече го правеха. Някои сочеха към небето, други крещяха.

Касиан се пресегна към мен, но аз отскочих назад. По върховете на пръстите ми танцуваше лед, в кръвта ми бучеше вятър. Щях да ги убия един по един…

— Намери Азриел и Амрен…

Вече достигаха крайморските скали. Безчет летящи същества с дълги крайници. Някои носеха войници в ръцете си… Нашествие.

— Касиан.

В ръката на Касиан се беше появил илириански меч, същият като онзи на гърба му. В другата проблясваше боен нож. Подаде ми и двете оръжия.

— Връщай се в къщата. Веднага.

Но аз нямах такова намерение. Можех да използвам силата си: да замразя крилете им, да ги подпаля, да ги прекърша. Колкото и да бяха, колкото и…

Главоломно, сякаш носени от свиреп вятър, летящите нашественици достигнаха границата на града. И заобсипваха със стрели хората, които крещяха панически и търсеха укритие по улиците. Грабнах оръжията от ръцете му и хладните им метални дръжки изсъскаха в горещите ми като ковашки огнища длани.

Касиан вдигна ръка във въздуха и от Сифона му изригна червена светлина, образувайки твърда стена в небето над Веларис, точно пред страховития аскер.

Когато първите крилати твари се блъснаха в щита му, Касиан изскърца със зъби, сякаш усещаше всеки удар.

Прозрачната червена стена започна да се отдалечава, изблъсквайки ги назад…

Но пред ужасените ни погледи съществата й налетяха с протегнати напред ръце…

Не бяха най-обикновени елфи. Магията в мен запращя неудържимо.

Всичките бяха като Атора.

С дълги крайници, сива кожа, змийски муцуни и остри като бръсначи зъби. И когато легионът от чудовища проби щита на Касиан, сякаш беше паяжина, видях, че по длъгнестите им сиви ръце проблясваха ръкавици от онзи синкав камък, с който бяха оковали Рис.

Камъкът, отблъскващ магията. Едно от най-силните оръжия на краля на Хиберн.

Съществата проникваха неумолимо през щита.

Касиан изпрати втори, но някои от тях кривнаха навреме и се устремиха към покрайнините на града, останали незащитени от магията на Сифона. Горещината, която се надигаше в дланите ми, угасна и се превърна в студена, лепкава пот.

Хората крещяха, бягаха. И знаех, че щитовете му няма да удържат дълго…

— ВЪРВИ! — изрева Касиан.

Скочих веднага, съзнавайки, че най-вероятно стоеше тук заради мен, но Азриел и Амрен му бяха нужни…

Високо над нас три от съществата нападнаха купола на червения щит и го заразкъсваха с каменните си ръкавици.

Ето защо кралят бе отлагал атаката през последните месеци: за да събере арсенала си от оръжия, с които можеше да пребори магията и Великия господар, разчитащ на нея…

Над нас зейна дупка и Касиан ме бутна на земята до мраморния парапет. После разпери криле над мен и закова зад гърба ми крака като камък…

Писъци и съскащ смях огласиха моста, а после…

Влажно изхрущяване.

— По дяволите — извика Касиан. — По дяволите…

Той отстъпи назад и аз скочих изпод него, за да видя…

Кръв лъщеше по белия мраморен мост, блещукаше като рубини на слънчевата светлина.

А върху един от високите, изваяни стълбове с фенери, обточващи моста…

Тялото й беше извито от сблъсъка, сякаш в екстаз.

Златистата й коса беше орязана до черепа. Златистите й очи бяха избодени.

Гърчеше се, нанизана на стълба, щръкнал през слабия й торс. Кръвта й оцветяваше метала над нея.

Някой повърна на моста и продължи да бяга.

Но аз не можех да откъсна поглед от златната кралица. И от Атора, който влетя през дупката в щита и кацна на окървавения стълб.

— Поздрави от простосмъртните кралици — изсъска той. — И Юриан.

После излетя отново и с един бърз, ловък вираж се отправи към квартала на театрите, откъдето току-що си бяхме тръгнали.

Касиан веднага се стрелна подир Атора, но преди да излети, спря и се обърна към мен.

— Хвани го! — извиках дрезгаво аз.

— Бягай у дома. Веднага.

Това беше окончателната му заповед — после се изстреля в небето след Атора, който вече беше изчезнал сред обгърнатите в смут улици.

В червения щит около мен зейваха нови и нови дупки и крилатите страшилища се изливаха през тях, спускайки хибернските войници, които бяха пренесли през океана.

Войници с всевъзможен облик и размер — нисши елфи.

Окървавената уста на златната кралица се отваряше и затваряше, сякаш гледах риба на сухо. Спаси я, помогни й…

Кръвта ми. Можех да…

Пристъпих към нея. Но в този миг тялото й провисна на стълба.

И смъртта й прелетя на тихи криле край онази част от мен, откъдето извираше силата ми.

Във внезапно спусналата се тишина избухнаха писъци, бумтеж на гигантски криле и свистене на стрели.

Побягнах. Побягнах към моя бряг на Сидра, към градската къща. Не вярвах, че ще успея да се ответрея дотам — едвам мислех през паниката, нахлула в главата ми. Само до няколко минути щяха да достигнат и нашата улица. Имах само няколко минути да стигна дотам и да прибера колкото можех повече хора вътре. Къщата беше защитена със заклинания. Никой не можеше да влезе вътре, дори тези твари.

Жителите на града препускаха край мен в търсене на подслон, на приятели и семейства. Достигнах края на моста, откъдето стръмните хълмове се издигаха към небесата…

Двете Палати на единия хълм вече бяха превзети от хибернски войници, смеещи се на писъците и молбите, докато нахлуваха в произволни сгради и извлачваха навън обитателите им. По калдъръма се стичаха тънки струйки кръв.

Кралиците бяха причинили всичко това. Бяха предали града на изкуството, музиката и храната на тези… изроди. Явно кралят беше прекършил защитните му заклинания с помощта на Котела.

Оглушителен гръм разтърси другата част на града и ударната вълна ме събори на земята. Оръжията изхвърчаха от ръцете ми и дланите ми се охлузиха на грапавия калдъръм. Изправих се, завъртях се към реката и скочих да събера оръжията си.

Касиан и Азриел вече летяха в небето. И крилатите същества по пътя им измираха. Ръцете им бълваха стрели от червена и синя светлина, а щитовете…

Вече бяха два — червен и син. Пред очите ми се сляха с бурен кипеж и пометоха остатъка от летящите нашественици, разкъсвайки плът и криле, разтапяйки кости…

Докато от небето не заваляха ръце, облечени в камък. Само ръце. Затрополяха по покривите, зацопаха в реката. Това беше останало от хибернските чудовища — така се бореха илирианските воини.

Но вече множество от тварите бяха накацали из града. Огромно множество. Рушаха покриви, бутаха врати, заглушаваха писъци…

Не плячкосваха. Изтребваха.

А на хълма пред мен, само на няколко пресечки, Дъгата на Веларис плуваше в кръв.

Аторът и пасмината му се бяха събрали там.

Сякаш кралиците му бяха казали къде да атакува; кое беше най-уязвимото място на Веларис. Сърцето на града.

Бушуваха пожари, черен пушек задушаваше небето…

Къде беше Рис, къде се губеше другарят ми…

Втори страшен грохот разтърси другия бряг на реката.

И не Касиан, нито Азриел бранеха онази част от града. Само Амрен.

Фините й ръце просто посочваха войниците и те падаха от небето сякаш крилете им отказваха. Сгромолясваха се тежко по улиците, гърчеха се, давеха се в кръв, дращеха по калдъръма, пищяха също като жителите на Веларис.

Отново обърнах глава към Художническия квартал — останал без отбрана, без защита.

Улицата пред мен беше чиста — единственият проход през настаналия ад.

Откъм Дъгата долетя женски писък. И вече знаех накъде трябва да тръгна.

Стиснах илирианския меч и се ответрих в опожарения, окървавен Художнически квартал.

Това беше домът ми. Народът ми.

Ако загинех, бранейки тях, единственото кътче в света, където изкуството бе оцеляло…

Нямаше да е напразно.

Затова се превърнах в мрак, в сенки и вятър.

И се ответрих в единия край на Дъгата тъкмо когато първите хибернски войници го обграждаха, плъзвайки по крайречния булевард, порутвайки кафенетата, където някога се бях смяла. Не ме видяха, докато не ги връхлетях.

Докато главите им не захвърчаха, отсечени от илирианска стомана.

Оставих шест трупа след себе си, а като вдигнах поглед към хълма на Дъгата, потънал в огън, кръв и смърт… осъзнах, че противниците ми са твърде много. Твърде много.

Нямаше начин да успея да избия всички…

Тогава очите ми попаднаха върху млада жена, зеленокожа и гъвкава, вдигнала ръждясала тръба над едното си рамо. Защитаваше смело галерията си. Зад витрината се виждаха ридаещи хора.

Петимата крилати войници, обградили галерията, се присмиваха на елфката, на изгнилото парче метал в ръцете й.

Но тя не отстъпваше. Решителната гримаса не напускаше лицето й. Картини и скулптури се трошаха около нея, докато от небето се спускаха още чудовища и колеха наред…

Отвъд реката отново долетя грохотен бумтеж — не знаех дали от Амрен, Касиан или Азриел.

Реката.

Трима войници ме забелязаха от хълма. И се спуснаха към мен.

Аз хукнах обратно към реката в подножието на хълма, към пеещата, окървавена Сидра.

Достигнах кея и тропнах силно с крак.

Сякаш в отговор, Сидра се надигна.

Поддадох се на пулсиращата сила в костите и кръвта, и дъха ми. Превърнах се в Сидра, древна и дълбока. И я подчиних на волята си.

Вдигнах оръжията си, издигайки реката с тях, и започнах да оформям водите й като скулптор.

Обърнах се към хибернските войници и те застинаха на място.

Иззад гърба ми се стрелнаха водни вълци.

Войниците се завъртяха и побягнаха.

Вълците ми обаче бяха по-бързи от тях. Аз бях по-бърза, препускайки в сърцето на глутницата.

Вълк след вълк изскачаше от Сидра, гигантски като онзи, който бях убила някога. Втурваха се из улиците, нагоре по хълмовете.

Направих само пет стъпки, преди глутницата да се нахвърли на хибернците, обградили собственичката на галерията.

След седем мои стъпки вълците ми вече ги бяха повалили и изливаха стихийни води в гърлата им, давеха ги…

Като достигнах войниците, отсякох гъргорещите им глави от телата им.

Ридаещата зеленокожа жена, вдигнала ръждясалото парче метал над главата си, ме позна и кимна в знак на благодарност — само веднъж.

Отново хукнах сред водните ми вълци. Някои от войниците вече излитаха в небето, отстъпваха.

Затова на вълците ми им пораснаха криле и извити нокти и се превърнаха в соколи и ястреби, и орли.

Ятото ми от хищни птици се впусна в атака, разбивайки се в телата и броните на враговете. Целите мокри, войниците осъзнаха, че не са ги удавили, спряха в полет и се захилиха подигравателно.

Аз вдигнах ръка и я свих в юмрук.

Водата, посмукала се в крилете им, броните им, лицата им… замръзна.

Превърна се в онзи неземно студен лед, съществувал преди светлината, преди слънцето да стопли света. Лед от място, където цареше вечна зима, от онези дълбини на душата ми, които не знаеха ни състрадание, ни милост след зверствата на враговете ни.

Замръзнали на камък, десетки крилати войници паднаха от небето наведнъж. И се пръснаха на парчета по калдъръма.

Вълците ми вилнееха покрай мен — разкъсваха със зъби, давеха, ловуваха. А онези, които успяваха да им се измъкнат, да излетят — замръзваха и се трошаха; замръзваха и се трошаха. Докато улиците не потънаха в късове лед и потоци кръв, и парчета криле и син камък.

Докато писъците на народа ми не секнаха и писъците на нашествениците не изпълниха като сладка песен кръвта ми. Един от войниците се издигна над пъстрите сгради… познавах го.

Аторът размахваше неистово криле. Сивата му кожа и каменните му ръкавици бяха покрити с кръвта на невинните. Изпратих му един от водните си орли, но той му се изплъзна ловко.

Изплъзна се на орела, на ястреба, на сокола, извисявайки се стремглаво, раздирайки въздуха с остри нокти. Бягаше от мен, от силата ми — от Касиан и Азриел, бранещи реката и по-голямата част от града, от Амрен, чиято тъмна мощ покосяваше десетки без видима рана.

Никой от приятелите ми не видя, че Аторът се издига нагоре към свободата си.

Щеше да отлети обратно в Хиберн — при краля. Сам беше избрал да дойде тук, да води крилатата армия. За отмъщение. И не се съмнявах, че златната кралица лъвица бе страдала в ръцете му. Също като Клер.

Къде си?

Гласът на Рис прозвуча далечно в главата ми, през пролуката в щита ми.

КЪДЕ СИ?

Аторът се измъкваше. С всяка секунда се извисяваше все по-нагоре и по-нагоре…

КЪДЕ…

Прибрах илирианския меч и бойния нож в колана си и събрах трескаво няколко от стрелите, опадали по улицата. Изстреляни по жителите на града. Ясенови стрели, покрити с онази позната зеленикава отрова. Кръвогибел.

Точно където трябва, отвърнах на Рис.

После се ответрих към небето.