Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (6)

Глава 4

Гостите започнаха да пристигат няколко дни преди сватбената церемония и аз се благодарих, че никога няма да бъда Велика господарка и няма да съм равна на Тамлин по отговорности и власт.

Малка, забравена част от мен изрева възмутено при тази мисъл, но…

Вечеря след вечеря, празнични обеди, пикници, ходене на лов.

Представяха ме и ме прехвърляха от човек на човек, а лицето ми ме болеше от усмивката, която държах залепена върху него ден и нощ. Започнах да очаквам сватбата с нетърпение единствено заради знанието, че минеше ли, вече нямаше да ми се налага да любезнича, да говоря с когото и да било и да правя каквото и да било поне седмица. Месец. Година.

Тамлин търпеше стоически — по неговия си мълчалив, сдържано суров начин — и ми повтаряше отново и отново, че организирали всичките тези приеми, за да ме представят на двора му, да дадат на народа му повод за празненство. Уверяваше ме, че и той самият ненавижда публичните сбирки не по-малко от мен и че единствено Люсиен се забавлявал, но… от време на време хващах и Тамлин да се усмихва доволно. В интерес на истината му се полагаше, заслужил си го беше. Народът му също.

Затова понасях всичко със смирение, вкопчена в Ианта, ако Тамлин го нямаше, или, ако двамата бяха заедно, оставях салонните разговори на тях, а аз самата броях часовете до края на събитието.

— Май е най-добре да си лягаш — рече Ианта, докато двете наблюдавахме гуляйджиите, струпани в банкетната зала.

Преди трийсетина минути я бях забелязала до отворените врати и с радост се бях възползвала от възможността да се измъкна от шумната групичка приятели на Тамлин, с които бях принудена да си приказвам. Не че общувахме много. Или ме гледаха изцъклено, или се мъчеха да изнамерят общи теми на разговор. Все опирахме до лова, но дори тази дискусия не траеше повече от три минути.

— Имам още един час до лягане — отвърнах аз.

Ианта беше облечена в обичайната си бледосиня роба, с вдигната качулка и диадемата със син камък отгоре й.

Минавайки небрежно покрай дървената ламперия до главния вход, Върховните елфи й хвърляха погледи или от страхопочитание, или от похот, или от двете. Когато очите им попаднеха върху мен, знаех, че удивлението им няма нищо общо с яркозелената ми рокля и красивото ми лице (незабележимо пред това на Ианта). Опитвах да не им обръщам внимание.

— Готова ли си за утре? Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Ианта и отпи от газираното си вино.

Роклята ми тази вечер беше подарък от нея — зеленият й цвят бил традиционният за Двора на Пролетта, както ми бе обяснила тя. Дори ми помогна да я облека, отнемайки задължението на Алис, която само се навърташе смутено мълчалива край нас.

— Няма нужда.

Вече се бях замисляла колко жалко щеше да прозвучи, ако я помолех да не си тръгва от имението и след сватбата. Ако й разкриех колко се ужасявам при мисълта да остана сама в този двор, при тези хора чак до Нинсар — малък пролетен празник, ознаменуващ края на сеитбата, по време на който елфите си разменяха първите цветя за сезона. И до който оставаха дълги месеци. А храмът й ми се струваше толкова далеч.

Двама елфи, обиколили ни вече два пъти, най-сетне събраха куража да ни доближат — да доближат нея.

Аз се облегнах на стената, усещайки как дървото се забива в гърба ми, а те обградиха Ианта. И двамата бяха надарени с онази типична елфическа красота и носеха оръжия, които ги определяха като част от Върховните елфи, бранещи земите на Тамлин. Нищо чудно да се окажеше, че работят за баща й.

— Жрице — поклони се дълбоко единият.

Вече доста пъти бях виждала хората да целуват сребърните й пръстени с апел да се помоли и за тях, за семействата им, за възлюбените им. Ианта изслушваше всичко с напълно равнодушно изражение, настанило се на красивото й лице.

— Брон — поздрави тя онзи отляво, тъмнокос и висок. — Харт — обърна се после към другия, който бе с черна коса и малко по-мощно телосложение от това на спътника си. Устните й се извиха в престорено свенлива, чаровна усмивчица, която обикновено значеше, че е тръгнала на лов за нощен компаньон. — Не съм ви виждала от доста време, разбойници такива.

Продължиха да си разменят закачливи коментари, докато накрая двамата елфи не впериха погледи в мен.

— О! — рече Ианта и извърна глава към мен, люшвайки качулката си. — Нека ви запозная с лейди Фейра. — Тя сведе очи и глава в дълбок поклон. — Спасителката на Притиан.

— Знаем коя е — отвърна тихо Харт и двамата с приятеля му се поклониха почтително. — Бяхме „В недрата на Планината“ с вас.

Двамата се изправиха, а аз килнах леко глава.

— Поздравления за утрешното събитие — каза Брон с усмивка. — Подобаващ завършек, не смятате ли?

Завършекът щеше да е подобаващ, ако бях влязла в гроба или горях в ада.

— Съюзът им е благословия от Котела — обяви Ианта.

Двамата изказаха съгласие и отново се поклониха. Аз ги игнорирах.

— Да ви призная — продължи Брон, — онова изпитание… сблъсъкът с Миденгарда, беше едно от най-невероятните неща, които някога съм виждал.

Едва се сдържах да не притисна гръб още по-плътно към стената, да не мисля за смрадта на онази кал, за скърцането на онези кръвожадни зъби, наближаващи неумолимо плътта ми.

— Благодаря.

— О, историята е ужасяваща — потвърди Ианта и пристъпи по-близо към мен, забелязала липсата на престорената ми усмивка. После сложи ръка на рамото ми. — Подобна смелост вдъхва истинско страхопочитание.

Бях й благодарна — окаяно благодарна — за успокоителния допир. Още в онзи момент разбрах, че Ианта ще привлече множество млади жени елфи в ордена си. Щяха да я последват не в преклонение към Майката и Котела, а за да разберат как живее тя, как е възможно да блести толкова ярко и да обича себе си, да прескача от мъж на мъж, сякаш бяха ястия от богато угощение.

— Онзи ден пропуснахме лова — обяви небрежно Харт, — затова не ни се отдаде шанс да видим уменията ви със собствените си очи, но доколкото знам, Великият господар ще ни разположи в близост до имението идния месец. Ще е чест да ловуваме с вас.

Само дето Тамлин за нищо на света нямаше да ме пусне с тях. А и нямах желание да им споделям, че повече никога не искам да използвам лък и стрела, нито пък да ловувам каквото и да било. Ловът, на който ме бяха завлекли преди два дни, едва не ми дойде в повече. Макар и всички да гледаха мен, дори не извадих стрела.

Двамата елфи още чакаха отговора ми, затова казах:

— Честта ще е моя.

— Баща ми дал ли ви е дежурства за утре, или ще присъствате на церемонията? — попита Ианта, слагайки ръка върху рамото на Брон, за да го разсее. Именно поради това търсех компанията й по време на подобни събития.

Брон се обърна към нея, но очите на Харт се задържаха върху мен — върху скръстените ми ръце. И татуираните ми пръсти.

— Има ли някакви вести от Великия господар?

Ианта се напрегна осезаемо и Брон веднага стрелна очи към татуираната ми кожа.

— Не — отвърнах аз, посрещайки погледа на Харт.

— Сигурно се е покрил някъде, като е разбрал, че Тамлин си е възвърнал силите.

— Ако мислиш така, значи, изобщо не познаваш Рисанд.

Харт примигна и дори Ианта се умълча. Май по-самоуверено не се бях изказвала пред никого от гостите ни досега.

— Е, ако е нужно, ще се погрижим за него — отвърна Харт и запристъпва от крак на крак, тъй като отказвах да сваля поглед от очите му и да смекча изражението си.

— Върховните жрици държат всичко под контрол — увери Ианта и двама ни. — Няма да позволим на никого да се отнася толкова зле със спасителката ни.

Умишлено придадох по-равнодушен вид на лицето си. Затова ли Тамлин беше потърсил помощта на Ианта? За да се съюзи с тях? Гърдите ме се стегнаха леко. Обърнах се към нея.

— Качвам се. Предай на Тамлин, че ще се видим утре.

Утре, защото тази вечер трябваше да я прекараме разделени, беше ни казала жрицата. Така повеляваха дългогодишните традиции.

Ианта ме целуна по бузата и огромната й качулка ме скри за миг.

— На твое разположение съм, милейди. Прати някого да ме извика, ако имаш нужда от нещо.

Едва ли щях да се възползвам от предложението й, но въпреки това кимнах.

Докато напусках тихомълком залата, надникнах към предната й част, където Тамлин и Люсиен стояха в обкръжение от Върховни елфи и от двата пола. Не толкова изтънчени, колкото някои от другите, но… Приличаха на хора, които бяха заедно от дълго време, борили се бяха рамо до рамо. Приятелите на Тамлин. Беше ме запознал с тях, а аз на момента забравих имената им. И впоследствие не си направих труда да ги науча.

Тамлин отметна глава назад и се засмя, а останалите прихнаха заедно с него.

Излязох, преди да ме е видял, промъкнах се през оживените коридори и се качих в сумрачното, пусто жилищно крило на имението.

Щом се затворих в спалнята си, осъзнах, че не помнех кога за последно се бях смяла от сърце.

 

 

Таванът се спускаше надолу, а грамадните, притъпени шипове по него излъчваха такава горещина, че виждах дори от мястото си на пода как въздухът край тях се гърчи. Лежах прикована, защото бях неграмотна и не можех да прочета загадката, изписана на стената, а Амаранта с радост щеше да гледа как шиповете ме пробождат. Спускаха се все по-близо и по-близо към мен, а нямаше кой да ме избави от тази жестока смърт.

Щеше да боли. Щеше да боли и да умирам бавно, и да плача — можеше да поплача дори за майка си, която никога не се беше интересувала от мен. Да я умолявам за помощ…

 

 

Размятах крайниците си и се надигнах рязко в леглото, дърпайки невидими вериги.

Вероятно щях да се втурна към банята, ако краката и ръцете ми не трепереха толкова силно, ако можех да дишам, да дишам, да дишам…

Огледах спалнята с разтърсено от страх тяло. Наистина бях тук — наистина. Онези ужасии бяха просто кошмар. Бях се измъкнала жива и вече бях в безопасност.

Нахлуващият през отворените прозорци нощен ветрец развяваше косата ми, изсушаваше студената ми пот. Тъмното небе ме зовеше, а мъждивите, малки звезди приличаха на точки скреж.

Брон се беше изказал така, сякаш възприемаше борбата ми с червея Миденгард като спортна игра. Сякаш не бях на косъм да ме погълне цялата и да изплюе костите ми.

Явно ме приемаха едновременно за спасителка и шут.

Отидох до близкия прозорец и го отворих още по-широко, за да виждам цялата звездна тъмнина.

После отпуснах глава на стената, наслаждавайки се на хладния камък.

След няколко часа вече щях да съм омъжена жена. Щях да получа щастливия си завършек, независимо от това дали го заслужавах, или не. Но тази земя, народът й — и те щяха да получат своя щастлив завършек. Първите стъпки към прераждането. Към мира. А после всичко щеше да е наред.

Аз щях да съм наред.

 

 

Буквално не можех да гледам булчинската си рокля.

Беше като взрив от тюл, шифон и воали, толкова различна от свободните рокли, които бях свикнала да нося: стегнатият корсет караше гърдите ми да изхвръкнат през дълбокото деколте, а полите… Полите представляваха лъскава шатра, чиито дипли се вееха на благоуханния пролетен полъх.

Нищо чудно, че Тамлин ми се беше присмял. Дори Алис си тананикаше нещо, докато ме обличаше, без да каже и дума. Навярно защото Ианта лично беше избрала роклята, така че да допълва приказката, която щеше да оплете днес — легендата, която щеше да разкрие пред света.

Сигурно щях да се примиря с нея, ако не бяха бухналите ръкави, толкова обемисти, че почти виждах блещукащия им плат с периферното си зрение. Едната половина от накъдрената ми коса беше вдигната, а другата — разпусната и украсена с перли, скъпоценни камъни и… само Котелът знаеше с какво друго. Едва се бях сдържала да не настръхна пред огледалото, преди да поема надолу по внушителното стълбище към централната зала. Роклята ми шумолеше и съскаше при всяко мое движение.

Спрях до затворените врати, водещи към вътрешния двор, чиято градина беше окичена с панделки и фенери в кремаво, червено и небесносиньо. На най-голямото открито пространство бяха подредени около триста стола, всичките заети от свитата на Тамлин. Аз трябваше да извървя пътеката помежду им, понасяйки стотици погледи върху себе си, за да достигна подиума в другия край, където щеше да ме очаква Тамлин.

След това Ианта, като представителка на всичките дванайсет Върховни жрици, щеше да провъзгласи и благослови съюза ни точно преди залез. Беше подхвърлила, че и останалите единайсет държали да присъстват, но незнайно с каква хитрост беше успяла да ги разубеди. Или защото искаше цялото внимание за себе си, или за да ме спаси от настоятелните им набези. Не можех да преценя. Може би и двете.

Зад прикритието на градинските врати Алис разпери лъскавия шлейф на роклята ми и усетих как устата ми пресъхва сред досадното шумолене на тюла. С такава сила грабнах светлия букет в облечените си с ръкавици ръце, че едва не прекърших дръжките на цветята. Дълги до лакътя копринени ръкавици — за да скрият татуировките ми. Ианта ми ги беше донесла в кадифена кутия тази сутрин.

— Не се притеснявай — опита да ме успокои Алис. Грапавата й като дървесна кора кожа руменееше под меденозлатистата вечерна светлина.

— Не се притеснявам — отвърнах дрезгаво аз.

— Нервничиш като най-малкия ми племенник, докато се мъча да го подстрижа.

Тя приключи с подготовката на роклята ми и изгони няколко слугини, дошли да ми хвърлят по едно око преди церемонията. А аз се преструвах, тупайки невидими прашинки от полите си, че не виждам нито тях, нито обгърнатата от залеза тълпа, насядала в двора пред мен.

— Изглеждаш прекрасно — рече тихо Алис.

Бях почти сигурна, че и нейното мнение за роклята е не по-ласкаво от моето, но й повярвах.

— Благодаря ти.

— А звучиш, все едно си се запътила към собственото си погребение.

Залепих усмивка на лицето си. Алис врътна очи, но все пак ме побутна нежно към вратите, които се отвориха като от безсмъртен вятър. До ушите ми достигна ведра мелодия.

— Всичко ще свърши по-бързо, отколкото очакваш — обеща ми тя и ме тласна леко към чезнещата слънчева светлина.

Триста души станаха на крака и се завъртяха към мен.

След последното ми изпитание не ме бяха наблюдавали толкова хора. Всичките бяха пременени в същите одежди, каквито носеха и „В недрата на Планината“. Лицата им се сливаха пред очите ми.

Алис се покашля от прага и аз си спомних, че е време да тръгна, да погледна към подиума…

И към Тамлин.

Дъхът ми секна, коленете ми омекнаха и едва продължих надолу по стълбището. Тамлин направо сияеше в зеленикаво-златистата си туника и лъскава корона от лаврови листа на главата си. Беше изоставил типичното си обаяние, за да отстъпи място на всевечната си, струяща красота — заради мен.

Виждах само него, моя Велик господар, чиито големи очи проблясваха, докато крачех към него по меката трева, осеяна с листенца от бели рози…

И от червени.

Като капки кръв, разпръснати по пътя ми.

Насилих се да вдигна очи към Тамлин, застанал с изправени рамене и гордо вирната глава. Недоумяващ колко прекършена и тъмна душа криех в себе си… както и колко много не заслужавах да нося бяло, при положение че ръцете ми бяха така мръсни.

Всички останали го знаеха. Знаеха всичко.

Краката ми ме носеха твърде бързо към подиума и към Тамлин. И към Ианта, тази вечер облечена в тъмносиня роба, усмихната широко под качулката и сребърната си диадема.

Сякаш бях добра — сякаш не бях убила двама от расата им.

Усмихваха се на убийца и лъжкиня.

Малко по-напред зърнах купчина червени листенца — също като локвата от кръвта на младия елф.

Десетина стъпки преди подиума… малко преди да достигна аленото петно, забавих крачка.

После спрях.

И сега всички ме наблюдаваха както в деня на смъртоносното ми изпитание — зрители на моите мъчения.

Тамлин ми подаде голямата си ръка и свъси едва забележимо вежди. Сърцето ми биеше толкова бързо, прекалено бързо.

Щях да повърна.

Право върху червените листенца; върху панделките, чиито краища се ветрееха по тревистата пътека откъм столовете край нея.

Нещо затуптя между кожата и костите ми, надигна се яростно и нахлу в кръвта ми…

Толкова много очи, твърде много очи — притискаха ме, виждаха всяко мое злодеяние, всяко унижение…

Не знам защо изобщо си бях сложила ръкавици, защо бях послушала Ианта.

Гаснещото слънце напичаше прекалено силно, живите плетове на градината ме обграждаха като в затвор. Като клетвата, която щях да положа пред него, с която щях да му се обрека завинаги, да го прикова към окаяната си душа. Нещото в мен вече кипеше, тялото ми трепереше от неудържимата му мощ, смутно търсейки изход…

Завинаги — никога нямаше да се съвзема, да се освободя от себе си, от онази тъмница, в която бях прекарала три месеца…

— Фейра — повика ме Тамлин, протегнал нетрепваща ръка към мен.

Слънцето потъна под ръба на западната градинска стена; по земята плъзнаха сенки, които внесоха прохлада във въздуха.

Ако побегнех, всички щяха да ме одумват, но просто не можех да направя последните няколко стъпки, не можех, не можех, не можех…

Щях да рухна на място — и всички щяха да видят колко гнила съм отвътре.

„Помогни ми, помогни ми, помогни ми — умолявах незнайно кого. Умолявах Люсиен, застанал на предния ред, вперил металното си око в мен. Умолявах Ианта, спокойното й, търпеливо, прекрасно лице под качулката. — Спаси ме… моля те, спаси ме. Измъкни ме оттук. Сложи край на всичко.“

Тамлин пристъпи към мен с помръкнали от тревога очи.

Аз отстъпих назад. Не.

Той стисна устни. Из тълпата се разнесе шепот. Копринени ленти с кълба златиста елфическа светлина в краищата засияха над нас.

— Ела, булко, и нека те свържем навеки с истинската ти любов — прикани ме нежно Ианта. — Ела, булко, и нека доброто най-сетне възтържествува.

Доброто. Аз не носех добро в себе си. Не носех нищо, а душата ми, вечната ми душа, беше прокълната…

Подканих предателските си дробове да поемат въздух, за да изрека думата. Не… не.

Но не беше нужно да я изговарям на глас.

Зад мен изпращя гръмотевица, сякаш два скални къса се сблъскаха с огромна мощ.

Хората закрещяха, някои паднаха на земята, а други направо изчезнаха, погълнати от тъмнина.

Завъртях се и нощта се разсея като пушек от вятъра, за да ми покаже как Рисанд подръпва небрежно реверите на черното си сако.

— Здравей, скъпа ми Фейра — пророни гърлено Рис.