Александър Дюма
Сан Феличе (9)

VIII
ПРАВОТО НА УБЕЖИЩЕ

Първата част от историята, разказана от младежа, се стори на слушателите му толкова странна, че те я изслушаха внимателно, безмълвно, без да го прекъсват; освен това по мълчанието им през минутната пауза той се убеди с какъв интерес слушаха разказа му и с какво нетърпение очакваха да чуят края или по-точно началото му.

Затова не се поколеба да продължи.

— Нашият род — започна той — живее от незапомнени времена в град Ларино, в областта Молизе. Нарича се Маджо Палмиери. Баща ми, Джузепе Маджо Палмиери, или по-скоро Джузепе Палмиери, както го наричаха обикновено, пристигнал към 1768 година в Неапол да следва хирургическата школа.

— Познавах го — обади се Доменико Чирило — беше доблестен и честен момък, няколко години по-млад от мене. Той се върна в своя край към 1771 година, по времето, когато бях назначен за професор. След някое време чухме, че поради някаква свада с един земевладелец от същия край, при която се проляла и кръв, бил принуден да се изсели.

— Бъдете благословен и почитан — каза Салвато, като се поклони, — загдето сте познавали баща ми и признавате достойнствата му пред неговия син.

— Продължавайте, продължавайте! — отвърна Чирило. — Слушаме ви.

— Продължавайте! — повториха в един глас и другите заговорници.

— И така, към 1771 година, както казахте, Джузепе Палмиери напуснал Неапол с докторска диплома и със славата на опитен лекар, спечелена с няколко извършени от него трудни операции.

Той обичал една девойка от Ларино на име Луиза Анджолина Фери. Те били сгодени още отпреди заминаването му да следва и пазели вярно дадената дума през време на тригодишното отсъствие. Сватбата щяла да ознаменува тържествено завръщането на годеника.

Но през отсъствието на баща ми се случила истинска беда: граф Ди Молизе се влюбил в Анджолина Фери. Вие, тукашните жители, знаете по-добре от мене какви са провинциалните барони и какви права смятат, че имат по силата на феодалната си власт. Едно от тези права е по свое усмотрение да дават или да отказват на васалите си разрешение да се женят.

Но нито Джузепе Палмиери, нито Анджолина Фери били васали на граф Ди Молизе. И двамата били напълно свободни граждани, нещо повече — по богатство баща ми бил почти равен на графа.

Графът използвал всичко — заплахи, обещания, за да привлече вниманието на Анджолина, но всичко се разбивало пред непорочността, символизирана и от самото име на девойката.

Графът устроил голямо празненство и я поканил. На това празненство, което щяло да се състои не само в замъка, но и в градините на графа, неговият брат барон Бояно обещал да отвлече Анджолина и да я отведе отвъд Торторе, в замъка Трагонара. Анджолина, поканена като всички девойки от Ларино, се престорила на болна, за да не отиде на празненството. На другия ден, забравил вече всяка мярка, граф Ди Молизе изпратил своите campieri^[1] да отвлекат девойката, която едва успяла — докато те напирали пред главния вход — да избяга през градинската врага и да потърси убежище в двореца на владиката, убежище свято и само по себе си, и поради близостта си с катедралата. На това двойно основание то се ползвало с право на неприкосновенпост.

Такова било положението, когато Джузепе Палмиери се върнал в Ларино.

По това време епископският престол бил случайно вакантен. Епископът се замествал от викарий. Джузепе Палмиери отишъл при викария, приятел на неговия род, и бракосъчетанието било извършено тайно в епископската черква.

Граф Ди Молизе научил за станалото, но колкото и да бил вбесен, зачел привилегиите на епископския дворец, само че поставил няколко въоръжени мъже, за да следят кой влиза и главно кой излиза оттам. Баща ми знаел, че тези хора са поставени преди всичко за него и ако жена му рискувала честта си, той излагал на опасност живота си. Едно престъпление не струва скъпо на нашите феодални господари. Уверен в своята безнаказаност, граф Ди Молизе отдавна бил престанал да държи сметка колко убийства е извършил лично или е заповядал да бъдат извършени от негови наемници.

Хората на графа пазели добре. Разправяли, че за живата Анджолина били определени десет хиляди дуката, а за убийството на баща ми пет хиляди. Баща ми се укривал известно време в епископския дворец, но за нещастие не бил човек, който може да търпи дълго подобна принуда. Като му дотегнало това пленничество Джузепе Палмиери решил един ден да си разчисти сметките със своя враг.

Трябва да ви кажа, че граф Ди Молизе имал навика да излиза всеки ден от двореца си с карета час-два преди Ave Maria^[2], за да се разходи до капуцинския манастир, на около две мили вън от града; като стигнели дотам, обикновено давал заповед на кочияша да се върнат. И бавно поемали обратно пътя към града.

На половината път от Ларино до манастира се намира чешмата Сан Пардо, покровител на тоя край, а около чешмата са пръснати тук-там гъсталаци и плетища.

Джузепе Палмиери излязъл от двореца на епископа в монашеско облекло и успял да се измъкне, без да го усетят пазачите. Под расото скрил чифт пистолети и две саби. Когато стигнал до Сан Пардо, видял, че мястото е благоприятно, спрял се и се скрил зад един плет. Каретата на графа наближила, той я оставил да мине — имало още цял час, докато мръкне. След половин час чул тропота на каретата, която се връщала. Баща ми свалил монашеското расо и останал с обикновените си дрехи.

Каретата наближавала. Той измъкнал с една ръка сабите от ножниците им, стиснал в другата пълните пистолети и застанал насред пътя. Като забелязал тоя човек и предположил, че намеренията му са лоши, кочияшът свърнал малко встрани, но баща ми се намерил с един скок пред конете.

— Кой си и какво искаш? — попитал графът, като се изправил в колата си.

— Аз съм Джузепе Палмиери — отговорил баща ми. — Идвам за тебе.

— Плесни тоя хубостник с камшик през лицето и карай! — заповядал графът на кочияша.

И се изтегнал пак в колата си.

Кочияшът вдигнал камшика, но още преди да го свали, бил застрелян от баща ми. И се претърколил от капрата на земята.

Конете не мръднали. Баща ми отишъл до каретата и отворил вратичката.

— Не съм дошъл да те убия, макар че имам право да го сторя, защото съм в правото си на законна отбрана, а да се бия честно с тебе — обърнал се той към графа. — Избирай: ето ти две еднакво дълги саби, ето ти и два пистолета. От тях само един е пълен: така ще се изпълни истински божието правосъдие.

И му подал с една ръка двете саби, с другата двата пистолета.

— С васал човек не се бие, а просто го бие — отговорил графът.

Вдигнал бастуна и ударил баща ми по бузата. Баща ми взел пълния пистолет и го изпразнил от упор в сърцето на графа.

Графът не мръднал, не извикал: издъхнал на място. Баща ми облякъл отново монашеското расо, прибрал сабите в ножниците, напълнил отново пистолетите и се върнал в двореца на епископа така благополучно, както бил излязъл.

А конете, усетили, че са свободни, тръгнали сами, като познавали много добре пътя, откъдето минавали по два пъти на ден, се върнали в графския дворец: но — странно! — вместо да се спрат пред дървения мост, който водел към вратата на замъка, разбрали сякаш, че карат не жив човек, а мъртвец, те продължили пътя си и се спрели едва пред прага на черквицата, издигната в чест на Свети Франческо, където графът желаел да бъде погребан. И наистина семейството на графа, което знаело това негово желание, го погребало в тази черква и му издигнало там паметник.

Случката вдигнала голям шум: борбата, започнала между баща ми и графа, била всеизвестна и няма нужда да ви казвам, че всички симпатии били на страната на баща ми. Никой не се съмнявал, че той е извършил убийството, а и самият Джузепе Палмиери, за да не остави сякаш никакво съмнение в случая, изпратил десет хиляди франка на вдовицата на кочияша.

По-младият брат на графа, останал наследник на цялото му богатство, заявил, че наследява и отмъщението. Той именно бил обещал на брат си да помогне за отвличането на Анджолина. Само двадесет и една годишен, този окаяник бил извършил вече три-четири убийства. А отвличанията и буйствата му нямали брой. Той се заклел, че виновникът няма да му избяга, удвоил пазачите около двореца на епископа и поел сам командването им.

Маджо Палмиери продължавал да се крие в епископския дворец. Двете семейства — неговото и на жена му — им носели необходимите дрехи и храна. Анджолина била бременна от пет месеца. Те се радвали на живота си и на любовта си и били толкова щастливи, колкото човек може да бъде, когато му липсва свобода. Така минали два месеца. Настъпил 26 май, когато в Ларино празнуват Сан Пардо, който — както ви казах — е покровител на града. В този ден има голямо шествие, изполичарите украсяват колите си с навеси, гирлянди от зеленина и разноцветни хартии, впрягат волове с варакосани рога, накичени с цветя и панделки. Тези коли вървят подир шествието с бюста на светеца, което обикаля града с хвалебствени химни, придружавано от цялото население на Ларино и съседните села. А за да влезе в катедралата, това шествие трябва да мине покрай двореца на епископа, където се криели младите.

Когато шествието и народът спрели на големия градски площад и започнали да пеят и танцуват около колесницата, Анджолина — предполагайки, че е в сила Господнето примирие^[3] — отишла да един прозорец, при все че съпругът й бил поръчал да не върши такова неблагоразумие. За нещастие братът на графа бил на площада, точно срещу прозореца. Той познал Анджолина, грабнал пушката на един войник, прицелил се и гръмнал.

Анджолина изпищяла и могла да каже само две думи:

— Детето ми!

Като чул изстрела, трясъка от счупването на стъклото и вика на жена си, Джузепе Палмиери се втурнал при нея, по успял само да я задържи в обятията си. Куршумът я бил улучил в челото.

Обезумял от скръб, съпругът й я занесъл на леглото, навел се, започнал да я обсипва с целувки. Напразно — тя била мъртва!

При тази мъчителна последна прегръдка той усетил изведнъж, че детето се размърдало в утробата на майката. Той изохкал, съзнанието му просветнало и от устните му се изтръгнали същите две думи:

— Детето ми!

Майката била мъртва, но детето било живо и можело да бъде спасено. Джузепе Палмиери направил усилие, изтрил потта, оросила челото му, сълзите, които се стичали от очите, и прошепнал:

— Бъди мъж!

Взел чантата с хирургическите инструменти, отворил я, избрал най-острия ланцет и изтръгвайки живота от лоното на смъртта, извадил детето от разкъсаната утроба на майката. Завил го както било окървавено в една кърпа, завързал четирите й края, захапал я със зъби, взел във всяка ръка по един пистолет и — цял потънал в кръв, с оголени до лактите окървавени ръце — след като обгърнал с поглед площада, откъдето трябвало да мине, и враговете, с които трябвало да се бори, хукнал по стълбите, отворил вратата на епископския дворец и се втурнал сред множеството, като викал през стиснати зъби:

— Път за сина на мъртвата!

Двама жандарми поискали да го спрат, той убил и двамата. Трети се опитал да му препречи пътя, той го прострял в нозете си, като го пернал с приклада на пистолета, минал през площада, под огъня на пазачите пред двореца, които не го улучили със стрелбата си, стигнал до някаква гора, преплувал Биферно, намерил в една ливада кон, пуснат да пасе на свобода, метнал се на гърба му, стигнал до Манфредония, качил се на един далматински кораб тъкмо когато вдигали котва и пристигнал в Триест.

Детето съм аз. Продължението на историята ви е известно — чухте как след петнадесет години синът на мъртвата отмъсти за майка си.

— А сега — добави младежът, — след като ви разказах живота си, след като вече ме познавате, да се заемем с това, за което съм дошъл. Остава ми да отмъстя за още една майка — за родината ми!