Александър Дюма
Сан Феличе (42)

XLI
АКРОСТИХЪТ

Пристигнали бяха вече доста хора, между тях и седемте дами, чиито малки имена започваха с Е. Тези дами бяха, както вече казахме, принцеса Ксариати, графиня Ди Сан Марко, маркиза Ди Сан Клементе, херцогиня Ди Термоли, херцогиня Ди Турси, маркиза Д’Алтавила и графиня Ди Поликастро.

Мъжете бяха адмирал Нелсън и двама негови офицери или по-точно приятели: капитан Траубридж и капитан Бол; първият — очарователен, остроумен и духовит; вторият — важен и студен като истински бретонец^[1] от Великобритания.

Останалите поканени бяха елегантният херцог Ди Рока Романа, брат на Николино Карачоло, който — имаме предвид Николино — не подозираше ни най-малко, че един министър и една кралица са се заели в този момент да открият неговата весела и безгрижна особа; херцог Д’Авалос, повече известен под името маркиз Дел Васто, потомък на древен род с два клона; по една линия — на пълководец на Карл V, женен за прочутата Виктория-Колона и написал за нея своя „Любовен разговор“, когато го пленили при Равена; победен по-късно при Павиа, получил от ръката на Франциск I сабята си, от която била останала само дръжката. Потомък и на друг представител от същия род, именуван маркиз Дел Гуасто, споменат от нашия летописец Дьо л’Етоал с името Дьо Гюа, убит като любовник на Маргарита Френска; тук бяха също херцог Ди Саландра, първият кралски ловец, който ще се опита по-късно да поеме главното командване, изплъзнало се от ръцете на генерал Мак; принц Пинятели, комуто кралят ще остави при бягството си тежката длъжност на кралски наместник, и още неколцина други, доста ниско слезли потомци^[2] на най-благородните неаполитански и испански родове.

Всички очакваха идването на кралицата и се поклониха почтително при влизането й.

Две неща занимаваха тази вечер мисълта на Каролина: да изтъкне Ема Лайона, за да подсили още повече любовта на Нелсън, и да открие по почерка коя дама е написала писъмцето, защото, узнаят ли коя го е писала, нямаше да бъде трудно, както съвсем правилно бе казала Каролина, да открият за кого е било писано.

Само присъствалите на тези интимни и несравними вечери на неаполитанската кралица, на които Ема Лайона беше едновременно очарованието и украсата, са могли да разкажат на съвременниците си до какъв възторг и опиянение модерната Ар-мида е довеждала зрителите и слушателите си. Ако вълшебните й пози и сластни движения са имали изтъкнатото от нас влияние над студените северни жители, колко повече трябва да са наелектризирали буйното южняшко въображение, страстно увлечено от песни, музика, поезия, което знае наизуст Чимароза и Метастаз! Ние познавахме и разпитвахме лично при първите си посещения в Неапол старци, присъствали на тези вълшебни вечери, и видяхме как след петдесет години те потръпваха като младежи от пламенните спомени.

Ема Лайона е била красива дори без да се старае. Можем да си представим как е изглеждала в оная вечер, когато е искала да бъде хубава и заради кралицата, и заради Нелсън сред толкова прелестни костюми от края на осемнадесети век, налагани в австрийския императорски дом и в двора на Двете Сицилии като отпор срещу френската революция; вместо пудрата, посипана по смешно високите прически, кацнали на темето, вместо тесните рокли, които биха удушили прелестта на самата Терпсихора^[3], вместо яркочервения цвят, преобразяващ жените във вакханки — мода, започнала да се налага навред и възприета във Франция от най-прочутите красавици — тя беше в дълга светлосиня туника, драпирана като тога на антична статуя; в косата, спуснала до раменете своите вълнисти букли, два рубина блестяха като прословутите древни гранати; коланът й, подарък от кралицата, беше низ от скъпи елмази, преметнат като кордон и падащ до коленете; ръцете й бяха голи от рамото до върховете на пръстите; едната беше пристегната на рамото и в китката от две елмазени змии с рубинови очи и блестеше само с прекрасната си кожа и заострени нокти, прозрачноалени като розов лист; другата беше обсипана с пръстени; а нозете с чорапи в телесен цвят изглеждаха голи като ръцете в своите светлосини сандали със сърмени връзки.

Тази ослепителна красота, подчертана от необикновеното облекло, беше почти свръхестествена и просто заплашителна; жените се отстраняваха от това превъплъщение на гръцко езичество със завист, мъжете със страх. Който би имал нещастието да се влюби в тази Венера-Астарте, трябваше или да я завладее, или да се самоубие.

Затова именно въпреки своята красота и тъкмо поради омагьосващата си прелест Ема седеше сама в ъгъла на едно канапе сред тези, които я бяха наобиколили. Нелсън, единственият, който би имал право да седне до нея, я поглъщаше с поглед, залиташе като омагьосан под ръка с Траубридж и се питаше каква тайнствена любов или политическа сметка бе тласнала в обятията му — на него, суровия моряк, обезобразения боец от двадесет битки — това несравнимо създание, надарено с всички съвършенства.

Самата тя се бе стеснявала и изчервявала по-малко върху аполоновия одър, където Греъм я беше изложил някога гола пред любопитните погледи на цял град, отколкото в кралския салон, обгърната от толкова завист и похот.

— О, ваше величество! — извика тя, щом видя кралицата, и се втурна към нея, за да моли сякаш за закрила. — Елате да ме скриете по-скоро в сянката си и да кажете на дамите и господата, че който се приближи към мене, не се излага на опасност, каквато го чака, ако заспи под мансенила^[4].

— Оплаквайте се, неблагодарно същество! — засмя се кралицата. — Защо сте толкова хубава, та всички сърца да се пукат от любов и завист? Само аз съм, както изглежда, достатъчно смирена и скромна, за да се осмеля да доближа лице до вашето и да ви целуна по двете бузи.

И докато я целуваше, й прошепна:

— Бъди очарователна тази вечер, необходимо е!

После прегърна любимката си, за да я отведе отново до канапето, където всички побързаха да се приближат, мъжете, за да ухажват Ема, като си дават вид, че ухажват кралицата, а жените — за да ухажват кралицата, като си дават вид, че ухажват Ема.

В този момент влезе Ектън: от разменения с кралицата поглед той разбра, че всичко е наред.

Тя отведе Ема в един ъгъл, поговори тихичко с нея, после каза:

— Синьори, получих съгласието на лейди Хамилтън да ни покаже тази вечер всичките си дарби — да ни изпее една балада от своята родина или една антична песен, да ни представи сцена от Шекспир и да ни покаже на дьо шал, който е танцувала досега само за мене и пред мене.

Всички в салона ахнаха от радост и любопитство.

— Но — възрази Ема — ваше величество знае, че приех при едно условие…

— Какво е то? — запитаха дамите, по-нетърпеливи от мъжете.

— Какво е то? — повториха и мъжете.

— Кралицата — продължи Ема — ми обърна внимание, че по някаква странна случайност малките имена на осемте присъстващи тук дами — с изключение на нейното — започват с буквата Е.

— Да, наистина! — казаха дамите, като се спогледаха.

— И щом аз ще изпълня желанието ви, бих искала и другите да изпълнят моето.

— Синьори — обади се кралицата, — ще се съгласите, че това е съвсем редно.

— Добре, кажете какво желаете, милейди! — обадиха се няколко гласа.

— Желая — започна Ема — да запазя един скъп спомен от тази вечер. Нейно величество ще напише на един лист името си: Каролина. И всяка буква от скъпото височайше име ще бъде начало на стих, какъвто всяка от нас — като започнем с мене — ще напише в чест на нейно величество. Всяка ще подпише стиха си, все едно дали е хубав или лош, а надявам се, че с моя помощ лошите ще бъдат повече от хубавите. След това като спомен за вечерта, когато съм имала честта да бъда с най-красивата кралица и най-благородните неаполитански и сицилиански дами, ще взема този скъп поетичен автограф за албума си.

— Съгласна съм от все сърце — каза кралицата. Приближи се до една маса и написа на лист хартия: Каролина.

— Но, ваше величество — извикаха дамите, заставени да пишат стихове без подготовка, — ние не сме поетеси.

— Ще призовете Аполон — отговори кралицата — и ще станете.

Невъзможно беше да се изплъзнат; Ема се бе приближила вече до масата, както бе казала, че ще постъпи, написа срещу първата буква от името на кралицата първия ред от акростиха и се подписа: Ема Хамилтън.

Другите дами се примириха с неизбежното, отидоха една след друга до масата, написаха по един стих и се подписаха.

След като и последната от тях, графиня Ди Сан Клементе, написа името си, кралицата побърза да вземе листа. Сътрудничеството на осемте музи бе дало следния резултат, който кралицата прочете на глас:

Като че е прекаляване с върховната власт, Ема Хамилтън

Ако имаш скиптър в ръка и диадема на челото, Емилия Карпати

Родена с толкова богати дарове, Елеонора Сан Марко

О, кралице, да поискаш в един миг Феб, Елизабета Термоли

Лирикът от Парнас, така далеко от Везувий, Елиза Турси

И ние — от изкуството на Петрарка и Тасо, Ефразия д’Алтавила

Нашите сърца да изпълни с поезия, Евгения ди Поликастро

А не само с любов и почит към вас, Елена ди Сан Клементе

— Виждате ли — каза кралицата, докато мъжете се възхищаваха от достойнствата на акростиха, а самите дами се изненадваха от постижението си, — виждате ли, генерал Ектън, какъв прекрасен почерк има маркиза Ди Сан Клементе!

Генерал Ектън отиде към един свещеник, отдалечавайки се от групата, като че искаше да прочете повторно акростиха, сравни почерка на писмото с този на осмия стих и отвърна, докато връщаше с усмивка на Каролина скъпоценния и страшен автограф:

— Прекрасен наистина!