Александър Дюма
Сан Феличе (69)

LXVIII
КОГАТО СЕ ОБЯСНЯВА РАЗЛИКАТА МЕЖДУ СВОБОДНИТЕ И НЕЗАВИСИМИТЕ НАРОДИ

Кралят удържа обещанието, което бе дал на Карачоло: заяви категорично в съвета, че след народната манифестация от предния ден е решил да остане в Неапол и да попречи с всички средства на французите да навлязат в кралството.

Невъзможно беше да се противопоставят на едно така ясно изразено решение; би могла да се противопостави само кралицата, но успокоена от обещанието на Ектън, че ще убеди краля да заминат за Сицилия, тя се бе отказала от една открита борба, при каквато Фердинанд имаше обичая да се заинатява.

Когато излезе от съвета, кралят намери в кабинета си кардинал Руфо, който от своя страна бе изпълнил с обичайната си точност уговореното с краля: Ферари го бе намерил през нощта и след половин час бе заминал през Манфредония за Виена заедно с подправеното писмо, за да го представи на императора, с когото Фердинанд държеше да не се кара, защото само той със своето влияние в Италия можеше да го подкрепя срещу Франция, както и при обратно положение само Франция можеше да го подкрепя срещу Австрия.

Една обяснителна бележка от името на краля, писана и подписана от Руфо, придружаваше писмото и разясняваше загадката, която императорът никога не би могъл да разгадае.

Кралят разказа на кардинала какво се беше случило между него, Карачоло и Нелсън; кардиналът одобри напълно решението но краля и настоя за един разговор с Карачоло в присъствието на негово величество. Уговориха се да изчакат, докато научат какво впечатление е направил в Абруцо манифестът на Пронио и според това да вземат решение.

Същия ден кралят бе посетен и от младия корсиканец Ди Чезаре; спомняме си, че той го бе произвел капитан и му бе заповядал да се яви с капитанската униформа, за да може да се увери, че нарежданията му са били изпълнени и министърът на войната е издал съответната заповед. Ектън, натоварен с изпълнението на височайшата воля, се бе погрижил да я изпълни точно и младежът — когото лакеите започнаха да смесват с престолонаследника — се яви пред краля със заповедта и униформата си.

Младият капитан беше радостен и горд; той идваше да сложи в нозете на краля своята и на другарите си преданост; само едно пречеше да даде незабавно на негово величество доказателство за тази преданост: старите принцеси се позоваваха на дадената дума младежите да им бъдат телохранители и щяха да ги освободят от това задължение едва когато се качат на кораба, който трябваше да ги откара в Триест; затова седмината бяха обещали да ги придружат до Манфредония, откъдето принцесите щяха да отплават; веднага след това щяха да се завърнат в Неапол, за да заемат поста си между защитниците на престола и олтара.

Известията, които очакваха от Пронио, не закъсняха; те надминаваха всички надежди. Словото на краля бе прозвучало като глас Божи; свещеници, благородници, кметове го разгласяваха; викът: „На оръжие!“ бе прокънтял от Изолета до Капуа и от Аквила до Итри; Пронио се бе срещнал с Фра Дяволо и с Мамоне, съобщил им бе задачата, която им отреждаше, и те я приеха с възторг; със заповедта за назначение в ръка, с кралското име на уста, те имаха безгранична власт, тъй като законът ги покровителстваше, вместо да ги наказва. Щом можеха да придадат политически оттенък на своето разбойничество, те обещаха да разбунтуват цялата страна.

Разбойничеството е всъщност национална черта в областите на Южна Италия; то е местен плод, който вирее в планините; като говорим за произведенията на Абруцо, Казерта, Базиликате и Калабрия, можем да кажем: в долините расте пшеница, царевица и смокини; по хълмовете маслини, орехи и грозде; из планините — разбойници. В споменатите области разбойничеството е занаят като всеки друг. Стават разбойници, както стават хлебари, шивачи, обущари. Занаятът не е позорен; бащата, майката, братът, сестрата на разбойника не са ни най-малко опетнени от професията на своя син или брат, защото самата професия не е никакво петно. Разбойникът действа осем-девет месеца през годината, с други думи, през пролетта, лятото и есента; само снегът и студът го прогонват от планините и връщат в селото му. Той се прибира там добре посрещнат, вижда се с кмета, поздравяват се взаимно, защото разбойникът е често пъти негов приятел, а понякога и роднина.

Щом настъпи пролетта, разбойникът взема пушката, пистолетите, камата и се връща в планината. Оттам идва и поговорката: „Разбойниците растат като листата“.

Откакто съществува управление в Неапол — а аз се справих с всички архиви от 1503 година до наши дни — има укази против разбойниците и — любопитно! — указите на испанските вицекрале са точно такива, каквито са и на италианските управители, защото и престъпленията са същите. Кражба с взлом, въоръжен грабеж но друмищата, писма за откуп със заплаха за опожаряване, осакатяване, убийство; убийство, осакатяване и опожаряване, когато писмата не са дали очаквания резултат.

Във време на революция разбойничеството взема огромни размери: политическите убеждения стават повод, знамето става оправдание; разбойникът е всякога на страната на реакцията, с други думи, за престола и олтара, защото само престолът и олтарът приемат подобни съюзници, докато либералите, прогресивните, революционерите ги отблъскват и презират; най-прочути години в разбойническия летопис са годините на политическа реакция: 1799, 1809, 1821, 1848, 1862, тоест всякога, когато абсолютизмът, претърпял неуспех, повиква на помощ разбойничеството.

В такъв случай разбойничеството става още по-неизкоренимо, защото се поддържа от властта, която в друго време има за задача да го премахва. Кметове, помощник-кметове, началници на народната милиция са не само manutengoli, тоест крепители на разбойниците, но често пъти и сами са разбойници.

Общо взето, разбойничеството се поддържа от свещениците и монасите, които са душата му; разбойниците, въстанали след техните проповеди за бунт, получават от духовниците благословени медали, които обещават неуязвимост; ако въпреки медала бъдат ранени, убити или разстреляни, медалът, неуспял да ги спаси на земята, е непогрешима значка за небето, към която Свети Петър се отнася с най-голямо уважение; заловеният разбойник е стъпил на първото стъпало от стълбата на Яков, която води право в рая; той целува медала и умира геройски, убеден, че щом го разстрелят, ще се качи и по останалите стъпала.

А сега: откъде идва тази разлика между отделните личности и тълпите? На какво се дължи фактът, че войникът бяга понякога още при първия оръдеен изстрел, а разбойникът умира като герой? Ще се опитаме да го обясним, защото без такова обяснение продължението на нашата повест ще смути донякъде съзнанието на читателите ни; те биха се запитали откъде идва тази нравствена и физическа противоположност между едни и същи хора в зависимост от това, дали се борят вкупом или поединично.

Ето обяснението: колективната смелост е качество на свободните народи — индивидуалната смелост е качество на народи, които са само независими.

Почти всички планински народи: швейцарци, корсиканци, шотландци, сицилийци, черногорци, албанци, друзи, черкези, могат да минат и без свобода, стига да им оставят независимостта.

Да обясним огромната разлика между двете думи: свобода и независимост.

Свободата е пожертване на част от своята независимост, което всеки гражданин прави, за да се създаде един общ фонд от свобода, наречен закон.

Независимостта е правото на пълно разгръщане на всичките ни способности и задоволяване на всичките ни желания.

Свободният човек е член на обществото; той се опира на съседа си, който също се уповава на него; и както сам е готов да се жертва за другите, има право да изисква и другите да се жертват за него.

Независимият човек е дете на природата; той се уповава само на себе си; негов единствен съюзник са планината и гората; негова закрила са пушката и камата; помощници — зрението и слухът.

Със свободни хора се създават армии.

С независими хора се създават шайки.

На свободните хора се казва, както Бонапарт пред пирамидите: „Стегнете редиците!“ На независимите се казва, както е казал Шарет при Машку^[1]: „Веселете се, момчета!“

Свободният човек се вдига при зова на своя крал или на своята родина. Независимият човек се вдига при зова на своя интерес или на своята страст.

Свободният човек се сражава. Независимият убива.

Свободният човек казва: ние. Независимият казва: аз.

Свободният човек значи братство. Независимият човек значи само егоизъм.

В 1798 година неаполитанци бяха все още в стадия на независимостта; те не познаваха нито свободата, нито братството; затова бяха разбити в редовна битка от една войска, пет пъти по-малобройна от тях. Но селяните от неаполитанските области са били всякога независими. Затова при зова на монасите, които им говореха от името на Бога, при зова на краля, който им говореше в името на семейството, а най-вече при зова на омразата, която говореше от името на алчността, грабежа и убийствата, всички въстанаха.

Всеки грабна пушка, секира, нож и тръгна в поход с единствената цел да руши, с единствената надежда да граби, като вървеше подир началника си, без да му се подчинява, следвайки примера, а не заповедите му. Тълпите бяха избягали пред французите; отделни хора тръгнаха срещу тях; една войска се бе изпарила; един народ бе изникнал от земята.

Време беше. Известията, идващи от армията, бяха все така отчайващи. Част от армията, под заповедите на генерал Моск, когото никой не познаваше — дори и Нелсън, който питаше в писмата си кой е този човек — се бе оттеглила и укрепила в Кал-ви. Макдоналд, натоварен, както казахме, от Шанпионе да продължи победния ход и да ускори оттеглянето на кралските войски, бе заповядал на генерал Морис Матио да завземе позицията. Матио зае всички височини около града и заповяда на генерал Моск да се предаде; Моск се съгласи, но на неприемливи условия. Генерал Морис Матио заповяда веднага да направят пробив в стените на един манастир и през този пробив да навлязат в града.

При десетия снаряд пристигна парламентьор. Но без да му даде да говори, генерал Морис Матио му каза:

— Или безусловно предаване, или смърт!

Кралските войници се предадоха безусловно.

Бързината на ударите, нанесени от Макдоналд, спаси част от пленниците, взети от Мак, но не можа да спаси всички. В Асколи бяха вързани за дървета и разстреляни триста души републиканци. В Абрикали тридесет болни и ранени, от които някои току-що ампутирани, бяха изклани в лазарета. Другите, налягали върху слама, бяха безмилостно изгорени.

Но верен на своята прокламация, Шанпионе отговори на тези варварски постъпки с човечност, която особено силно изпъкна при жестокостта на кралските войници.

Само генерал Дьо Дама — френски емигрант, сметнал в това си качество, че трябва да постави сабята си в услуга на Франция — само генерал Дьо Дама бе защитил след страшното поражение при Чивита Кастелана честта на бялото знаме. Забравен от генерал Мак, който се бе сетил само за едно — да спаси краля — забравен е отряд от седем хиляди души, той поиска от генерал Шанпионе, който — както знаем — току-що се бе върнал в Рим, позволение да мине през града, за да се присъедини към останките на кралската армия при Тевероне, останки, както казахме, все още пет пъти по-многобройни от армията на победителя.

При това искане Шанпионе повика един от отличните млади офицери, които избираше около себе си. Беше началник-ща-ба Бонами. Шаннионе му заповяда да се запознае с положението и да му докладва.

Бонами се качи на коня си и замина веднага.

В тази велика епоха на републиката всеки офицер от френската армия би заслужавал, когато се яви пред погледа на читателите, описание, каквото Омир посвещава в „Илиадата“ на гръцките вождове, а Тасо в „Освободеният Ерусалим“ на водачите на кръстоносците. Ние ще се задоволим да кажем, че Бонами беше като Тиебо един от ония хора на разума и действието, на които всеки генерал можеше да каже: „Вижте със собствените си очи и действайте според обстоятелствата.“

При вратата Солара Бонами срещна конницата на генерал Рей, която влизаше в града. Той обясни на генерал Рей какво става, като му внуши — защото нямате право да му заповядва — да изпрати разузнавателни отряди по пътя за Албано и Фраскати. А сам той с кавалерийски отряд мина през Понте Моле, древния мост Милвиус, и препусна в посока, където знаеше, че ще намери генерал Дьо Дама, последван на разстояние от генерал Рей с отряда му и от Макдоналд с неговата лека конница.

Бонами толкова избърза, че остави зад себе си войските на Макдоналд и Рей, на които бе потребен най-малко един час, за да го настигнат. За да им предостави това време, той се яви като парламентьор. Заведоха го при генерал Дьо Дама.

— Вие сте писали, генерале, до главнокомандващия на френската армия — каза Бонами — и той ме изпраща при вас, за да ми обясните какво искате от него.

— Разрешение да мина през Рим с дивизията си — отговори генерал Дьо Дама.

— И ако ви откаже?

— Ще ми остане само едно: да си пробия път със сабя в ръка.

Бонами се усмихна.

— Трябва да разберете, генерале — отговори той, — че да дадем доброволно право за преминаване на вас и на вашите седем хиляди войници е нещо невъзможно. А колкото до това да си пробиете път със сабя в ръка, предупреждавам ви, че ще ви струва доста труд.

— Какво идвате да ми предложите тогава, полковник? — запита емигрантът генерал.

— Каквото се предлага на командир, който се намира във вашето положение, генерале: да сложите оръжие.

Този път се усмихна генерал Дьо Дама.

— Господин началник-щаб — отговори той, — когато човек командва седем хиляди души и когато всеки от тези седем хиляди има по осемдесет патрона в чантата си, той не се предава — или си пробива път, или умира.

— Добре, така да бъде, генерале — каза Бонами. — Да се бием!

Емигрантът като че се замисли.

— Дайте ми шест часа време — каза той, — за да свикам военния си съвет и да обсъдя с него направеното предложение.

— Шест часа са излишни — каза той. — Давам ви един час.

Точно толкова време беше потребно на началник-щаба, за да дочака пехотата си. Тъй като генерал дьо Дама беше в ръцете на французите, споразумяха се да даде отговора си след един час. Бонами препусна отново и се върна при генерал Рей, за да ускори предвижването на войската му. Но и генерал Дьо Дама използва този час и когато Бонами се върна със своя отряд, видя, че той отстъпва в пълен ред по пътя за Орбитело.

Генерал Рей и началник-щаба Бонами се втурнаха, първият с един отряд от 16-ти драгунски, вторият от 7-ми стрелкови полк, да преследват неаполитанци, настигнаха ги при Сторта и смело ги нападнаха.

Ариергардът се спря да даде отпор на републиканците. Рей и Бонами срещнаха за пръв път сериозна съпротива от страна на неприятеля, но я сломиха с многократните си нападения. През това време се стъмни. Предаността и смелостта на ариергарда спаси войската. Генерал Дьо Дама се възползва от тъмнината и тъй като познаваше добре местността, продължи оттеглянето си. Премного уморени, французите не можаха да се възползват от победата и се върнаха в Уета, където пренощуваха.

За разума, проявен при преговорите, и за смелостта, показана в битката, Бонами бе назначен от Шанпионе за бригаден генерал.

Но генерал Дьо Дама не се отърва от републиканците. Макдоналд изпрати един от своите адютанти да уведоми Келерман, който се намираше в Боргета с по-неуморени войски от сражавалите се през деня, в каква посока се е придвижил неаполитанския отряд. Келерман събра войските си и незабавно се насочи през Рончильоне към Тосканела, където се сблъска с отряда на генерал Дьо Дама. Войниците, които се разбягваха веднага, когато ги командваше някой германски или неаполитански генерал, се държаха здраво под заповедите на френския генерал и оказаха силна съпротива. Дама беше все пак принуден да се оттегли, като поддържаше отстъплението в пълен ред и командваше сам е възхитителна смелост действията на ариергарда.

Но една атака от тия, които Келерман умееше да провежда, едно нараняване на генерала емигрант осигуриха победата на французите. По-голямата част от неаполитанската колона бе стигнала вече в Орбитело и бе успяла да се качи на неаполитанските кораби, които се намираха в пристанището. Изтласкан набързо в града, Дьо Дама успя да затвори вратите му зад себе си и било от уважение към неговата смелост, било че не искаше да си губи времето да щурмува такава незначителна крепост, Келерман даде време на Дама, изоставяйки артилерията си, да се качи необезпокояван на кораба със своя авангард.

Така единственият генерал от неаполитанската армия, изпълнил дълга си в тази кратка и позорна война, беше французин.