Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La San-Felice, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Александър Дюма

Сан Феличе

Роман

 

Превод от френски: Невяна Розева

Редактор на поредицата: Иван Тренев

Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев

Художник-редактор: Лили Басарева

Коректор-стилисти: Катя Илиева и Людмила Антонова

Графично оформление: Стефан Узунов

Цена 32,98 лв.

ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ СОФИЯ, 1991

с/о Jusautor, Sofia

 

Първо издание: 1969 на изд. „Народна младеж“ в Библ. Приключения и науч. фантастика; № 111.

История

  1. — Добавяне

XLIII
…А ГОСПОД РАЗПОЛАГА

Кралицата последва Ектън, защото разбираше, че трябва да се е случило нещо наистина много важно, за да си позволи той така повелително да я повика.

Тя поиска да го разпита, щом излязоха в коридора; но той каза само:

— Моля ви се, мадам, побързайте! Нямаме нито минута за губене, само след миг ще узнаете всичко.

Той тръгна по една скрита стълба, която водете към дворцовата аптека. Там именно кралските лекари и хирурзи Ваиро, Тройя и Котуньо намираха пълен асортимент от лекарства, когато ги повикваха да дадат първа помощ на заболелите или на ранените при някаква злополука.

Кралицата отгатна къде я води Ектън.

— Не се е случило нищо с някое от децата ми? — запита тя.

— Не, мадам, успокойте се — отвърна Ектън — и ако ни предстои да направим опит, ще го направим върху anima vili[1].

Ектън отвори вратата; кралицата влезе и огледа бързо стаята.

Един мъж лежеше в безсъзнание на леглото.

Тя се приближи повече с любопитство, отколкото със страх.

И промълви:

— Ферари!

После се обърна към Ектън с разширени зеници:

— Мъртъв ли е? — запита тя така, сякаш искаше да каже: „Убили ли сте го?“

— Не, мадам — отговори Ектън, — само припаднал. Кралицата го погледна; този поглед изискваше обяснение.

— Боже мой, мадам — каза Ектън, — работата е съвсем проста. Както уговорихме, изпратих секретаря си да предупреди началника на станцията в Капуа, а той от своя страна да съобщи на куриера Ферари, че кралят го чака в Казерта. Началник-станцията предал нареждането, Ферари се забавил колкото да смени коня си, но когато стигнал пред главния вход на двореца, дръпнал неочаквано поводите поради натрупаните каляски на гостите ни, конят се препънал и паднал, главата на конника се блъснала в един камък, вдигнали го в безсъзнание и аз наредих да го донесат тук, като казах, че е излишно да викат лекар, защото ще се погрижа сам за него.

— Тогава — каза кралицата, доловила мисълта на Ектън — не е потребен вече опит да го подкупим, да заплатим мълчанието му. Няма защо да се страхуваме, че ще проговори, достатъчно е да остане в безсъзнание, докато отворим, прочетем и затворим отново писмото. Само че, нали разбирате, Ектън, той не бива да се събуди, докато работим.

— Погрижих се за това още преди идването на ваше величество, като имах предвид всичко, което сте помислили.

— Как?

— Налях в устата на нещастника двадесет капки опиева тинктура.

— Двадесет капки — повтори кралицата. — Достатъчно ли са за човек, свикнал да пие вино и силни ликьори, както сигурно е свикнал този куриер?

— Може би сте права, мадам, и не ще бъде зле да му дадем още десет капки.

Той отброи в една лъжичка десет капки от една жълтеникава течност и ги изля в гърлото на болния.

— И вие смятате — запита кралицата, — че с тази упойка няма да дойде в съзнание?

— Поне дотолкова, та да не си даде сметка какво става около него.

— Но аз не виждам никаква куриерска чанта — каза кралицата.

— Тъй като той е доверено лице на краля — отговори Ектън, — негово величество не използва обиковените предохранителни мерки. Когато трябва да отнесе само едно съобщение и да донесе отговора, Ферари пренася и двете в един вътрешен джоб на куртката си.

— Да видим — предложи без колебание кралицата.

Ектън разкопча куртката, порови в кожения джоб и извади оттам едно писмо, запечатано с личния печат на австрийския император, както бе предвидил Ектън — с глава на Марк Аврелий.

— Работата е наред — каза министърът. Кралицата поиска да вземе писмото, за да го отвори.

— О, не, не! — възрази Ектън. — Не така.

Той взе писмото, подържа го доста високо над свещта, печатът постепенно се размекна, един от четирите ъгъла се отлепи. Кралицата потри с ръка челото си.

— Какво ли ще прочетем? — промълви тя.

Ектън извади писмото от плика и го подаде с поклон на кралицата.

Тя го разгъна и зачете на глас:

„Дворецът Шьонбрун,

 

28 септември 1798

Височайши братко, братовчеде, свако и съюзнико,

 

Отговарям на Ваше Величество собственоръчно, както ми пишете и Вие.

Моето мнение, в съгласие с това на придворния съвет, е, че не бива да започваме война против Франция, преди да сме осигурили всички изгледи за успех, а един от тези изгледи, на които мога да разчитам, е сътрудничеството на четиридесетхилядна руска армия под командването на фелдмаршал Суворов, комуто възнамерявам да поверя върховното командване на всички армии. Тези четиридесет хиляди души обаче ще пристигнат едва в края на март. Затова, Височайши братко, братовчеде и свако, отлагайте и забавяйте с всички възможни средства започването на военните действия. Не смятам, че и Франция има особено желание да воюва; използвайте нейното миролюбиво разположение; дайте какво да е обяснение за станалото, а през април ще започнем войната с всичките си средства.

С това и тъй като настоящето няма друга цел, моля Бога, скъпи мой братко, братовчеде, свако и съюзнико, да Ви пази под своята свята и божествена закрила.

 

Франц“

— Ето нещо съвсем различно от това, което очаквахме — каза кралицата.

— За мене не, мадам — възрази Ектън. — Никога не вярвах, че негово величество императорът би започнал война преди идната пролет.

— Какво ще правим?

— Очаквам заповедите на ваше величество.

— Вие знаете, генерале, основанията ми да желая незабавна война.

— Поема ли ваше величество отговорността?

— Каква отговорност искате да поема при подобно писмо?

— Писмото на императора ще бъде такова, каквото пожелаем.

— Какво искате да кажете?

— Хартията е пасивен помощник, който казва каквото му се поръча да каже. Целият въпрос се състои в това да преценим дали е за предпочитане да воюваме веднага или по-късно, да нападнем или да дочакаме да ни нападнат.

— По това, струва ми се, няма защо да се спори. Ние знаем състоянието на френската армия, тя не може да устои срещу нас днес, но ако й дадем време да се организира, ние не ще можем да устоим срещу нея.

— А вие смятате, че при такова писмо за краля ще бъде невъзможно да започне война?

— Кралят ли? Той ще бъде предоволен, че намира предлог да не мръдне от Неапол.

— Тогава, мадам, остава само едно средство — каза решително Ектън.

— Какво?

— Да накараме писмото да съобщи противното на това, което съобщава.

Кралицата улови Ектън за ръкава.

— Възможно ли е? — попита тя и го загледа втренчено.

— Нищо по-лесно.

— Обяснете ми…Чакайте!

— Какво има?

— Не чухте ли, че този човек охка?

— Няма значение!

— Понадигна се на леглото.

— Вижте, че пак се отпусна.

И наистина, нещастният Ферари се отпусна с охкане на леглото.

— Какво казвахте? — попита кралицата.

— Казвах, че хартията е дебела, безцветна, изписана само от едната страна.

— И какво от това?

— Просто можем да заличим написаното с някаква киселина, да оставим само последните три реда и подписа на императора, а съвета да чакаме до април за започване на военните действия да заменим с препоръка да бъдат започнати незабавно.

— Предлагате ми нещо много опасно, генерале.

— Затова и казах, че само кралицата може да поеме подобна отговорност.

Кралицата се замисли за миг, смръщи чело, сви вежди, загледа мрачно, стиснала ръка.

— Добре — каза тя. — Поемам я.

Етън я погледна.

— Казах ви, че я поемам. Почвайте работа!

Ектън се приближи до леглото на ранения, опипа пулса му и заяви, като се обърна към кралицата:

— Няма да се свести поне още два часа.

— Имате ли нужда от нещо? — запита кралицата, като видя, че Ектън се оглежда наоколо си.

— Трябва ми мангал, огън и ютия.

— Знаят ли, че сте при ранения?

— Да.

— Тогава позвънете и поискайте каквото ви трябва.

— Но никой не знае, че ваше величество е тук, нали?

— Вярно — отговори кралицата.

И се скри зад завесата на прозореца.

Ектън позвъни; влезе не лакей, а секретарят на министъра.

— А, вие ли сте, Дик? — промълви Ектън.

— Да, милорд, помислих, че ваше превъзходителство ще се нуждае може би от пеща, които един лакей не ще може да му достави.

— Имате право. Донесете ми най-напред мангал, жар и ютия.

— Само това ли, милорд?

— Да, засега, но не се отдалечавайте, вероятно ще ми потрябвате.

Младият момък излезе, за да изпълни полученото нареждане; Ектън затвори вратата след него.

— Сигурен ли сте в този младеж? — попита кралицата.

— Както в себе си, мадам.

— Как се казва?

— Ричард Менден.

— Но вие го нарекохте Дик?

— Ваше величество знае, че това е умалително от Ричард.

— Да, вярно.

След десет минути по стълбата се чуха стъпки.

— Щом е Ричард — каза Ектън, — излишно е ваше величество да се крие, пък и той ще ни потрябва след малко.

— Защо?

— Когато ще трябва да се препише писмото, нито ваше величество, нито аз ще го препишем, тъй като кралят познава почерците ни. Затова ще го препише Дик.

— Правилно.

Кралицата седна с гръб към вратата.

Младият секретар влезе с исканите три неща, остави ги до камината и излезе, без да даде вид, че е забелязал в стаята друго лице, което не бе видял при първото си влизане.

Ектън затвори отново вратата подир него, сложи мангала до камината, а ютията — върху мангала; после отвори шкафчето с лекарствата, взе оттам малко стъкълце с оксалова киселина, отряза перушинения връх на едно перо, за да прокара с него течността по хартията, прегъна писмото така, че да запази от допир с киселината трите последни реда заедно с подписа на императора, капна няколко капки от нея върху писмото и започна да я размазва с перушината.

Кралицата го наблюдаваше с любопитство, нелишено от тревога, защото се страхуваше, че опитът може да не сполучи или дори съвсем да повреди писмото; но за голямо нейно задоволство мастилото най-напред пожълтя, после избледня и накрая съвсем изчезна, погълнато от парливата течност.

Ектън извади от джоба си носна кърпа и попи с нея останалата влага по писмото.

След тази операция хартията стана отново съвсем бяла; министърът взе ютията, разгъна писмото върху една тетрадка и го изглади, както се глади бельо.

— Готово! — каза той. — А сега, докато хартията изсъхне съвсем, да съчиним отговора от негово величество австрийския император.

Писмото бе продиктувано от кралицата. Ето буквалния му текст:

„Шьонбрун, 28 септември 1798

 

Височайши братко, братовчеде, свако и съюзнико, Нищо не може да ми бъде така приятно, както Вашето писмо, с което ми обещавате да се съобразявате напълно с моето мнение. Известията от Рим гласят, че френската армия е в пълен упадък; в същото състояние е и армията в Северна Италия. Така че, Височайши братко, братовчеде, свако и съюзнико, заемете се Вие с едната, а пък аз ще се заема с другата. Щом узная, че вече сте в Рим, ще започна военните действия с армия от 140 000 души. Вие имате 60 000, аз очаквам 40 000 руси, всичко това прави повече, отколкото ни трябват, за да може следващият мирен договор да се нарича не Кампоформийски, а Парижки.“

— Добре ли е! — запита кралицата.

— Отлично! — отговори Ектън.

— Тогава остава само да се препише този текст.

Ектън провери дали хартията е напълно суха, изглади с ютията предпазната прегъвка, отиде до вратата и повика отново Дик.

Както бе предвидил, момъкът беше наблизо.

— Ето ме, милорд — каза той.

— Елате на тази маса — прошепна Ектън — и препишете тази чернова върху писмото, като промените малко почерка си.

Младежът седна пред масата, без да разпитва и да се учудва, взе перото, сякаш трябваше да изпълни най-обикновено нареждане, изпълни дадената заповед и стана в очакване на нови указания.

Ектън разгледа хартията пред свещите; нищо не показваше извършената измама; той прибра писмото в плика, постави над свещта восъка, който омекна отново, сложи върху този слой восък още един, за да премахне всякаква следа от отварянето на писмото, и го натисна с печата, който бе поръчал да му направят по образец на императорския печат.

След това постави писмото в кожения джоб, закопча куртката на куриера, взе свещ и за пръв път прегледа раната.

Главата беше силно контузела и кожата разцепена на дължина два пръста; но черепната кост беше незасегната.

— Дик — започна той, — внимавайте какво ще ви поръчам. Ето как ще постъпите…

Момъкът се поклони.

— Ще изпратите за лекар от Санта Мария. Докато доведат лекаря, който ще дойде най-рано след един час, ще давате на болния с лъжичка неопечено варено кафе, общо около една водна чаша.

— Да, ваше превъзходителство.

— Лекарят ще сметне, че го е свестил със солите, които ще му поднесе за вдишване, или с етера, с който ще разтърка слепоочието му. Вие ще го оставите да си мисли, че е така, после той ще превърже ранения, който, според състоянието си, ще продължи пътя си пеш или с кола.

— Да, ваше превъзходителство.

— Раненият — продължи Ектън, като наблягате върху всяка дума — е бил внесен след падането си от дворцовата прислуга, оставен по ваша заповед в аптеката и лекуван от вас и от лекаря. Той не е виждал нито мене, нито кралицата, както пито кралицата, пито аз сме го виждали. Разбрано, нали?

— Да, ваше превъзходителство.

— А сега — каза Ектън, като се обърна към кралицата — можете да оставите работите да се нареждат сами и да се върнете спокойно в салона. Всичко ще бъде изпълнено според заповедта.

Кралицата погледна още веднъж секретаря и видя, че той има умното и решително изражение на човек, комуто е отредено да преуспее.

— Имате безценен човек, генерале! — каза тя, когато вратата се затвори.

— Той принадлежи не на мене, а на вас, мадам — отговори Ектън. — Както всичко, което притежавам.

И се поклони, давайки път на кралицата.

Когато тя се върна в салона, Ема Лайона, загърната в тъмночервен шал със сърмени ресни, се отпускаше — сред възторжените похвали и ръкопляскания на присъстващите — на едно канапе, с простотата на балерина след особено голям успех; и наистина нито една балерина от Сан Карло не бе предизвиквала такова опиянение у зрителите; кръгът, сред който бе започнала да танцува, се бе приближил постепенно към нея поради някакво неуловимо привличане, така че по едно време, когато всеки искаше да я види, да я докосне, да вдъхне парфюма й, тя усети, че й липсва не само пространство, но и въздух, и извика задъхано:

— Място, моля!

И се отпусна сладострастно на канапето, където я намери кралицата.

При нейното влизане всички се отдръпнаха, за да й дадат възможност да стигне до любимката си. Похвалите и ръкоплясканията се удвоиха; всички знаеха, че да хвалят красотата, дарбите, чара на Ема е най-сигурният начин да поласкаят кралицата.

— От това, което виждам чувам — каза Каролина, — ми се струва, че Ема е удържала думата си. Сега трябва да и дадем време да си отпочине. Часът е впрочем един след полунощ, а Казерта — благодаря ви, загдето сте забравили това — е на няколко мили път от Неапол.

Всички разбраха, че това беше явен намек за тръгване, защото беше вече наистина време да се разделят; изказаха цялото си удоволствие от прекараната вечер с нов израз на безкрайно възхищение; на трима-четирима особено отличени от останалите кралицата позволи да й целунат ръка — между тях бяха принц Ди Малитерно и херцог Ди Рока-Романа, — задържа Нелсън и двамата му другари, с които трябвало да поговори насаме, и накрая повика маркиза Ди Саи Клементе:

— Мила Елена, вдругиден сте дежурна при мене.

— Ваше величество иска да каже утре, защото, както ни напомни преди малко, часът е вече един, а пък аз държа толкова на тази чест, та не бих искала да я забавя с едно денонощие.

— Тогава ще ви създам малка неприятност, мила Елена — каза кралицата с усмивка, чието изражение мъчно би могло да се определи, — но, представете си, графиня Ди Сан Марко ме помоли да позволя, с ваше съгласие, разбира се, да размените реда си, защото имала някаква важна работа през идната седмица. Представлява ли тази замяна някакво неудобство за вас?

— Никакво, мадам, освен това, че се забавя с един ден удоволствието да бъда на вашите заповеди.

— Тогава всичко се нарежда — утре сте свободна, мила ми маркиза.

— Навярно ще използвам деня да изляза вън от града заедно с маркиз Ди Сан Клементе.

— Ето едно прекрасно намерение — каза кралицата.

Тя се сбогува с маркизата, която направи реверанс и излезе след всички.

Кралицата остана сама с Ектън, Ема, двамата английски офицери и Нелсън.

— Драги милорд — обърна се тя към него, — имам основание да мисля, че утре или вдругиден кралят ще получи от Виена известия във връзка с войната в желания от вас смисъл. Защото вие все още сте на мнение, нали, че колкото по-рано тя започне, толкова по-добре?

— Не само съм на това мнение, мадам, но ако то се възприеме, съм готов да окажа съдействие с английския флот.

— Ще се възползвам от него, милорд. Не това обаче трябва да ви поискам засега.

— Щом нейно величество заповяда, аз съм готов да изпълня исканията й.

— Зная, милорд, какво голямо доверие изпитва кралят към вас. Колкото и благоприятно да бъде за военните действия утрешното известие от Виена, той пак ще се колебае. Едно писмо от ваша светлост в еднакъв смисъл с писмото на императора ще отстрани всичките му колебания.

— До краля ли трябва да бъде това писмо, мадам?

— Не, аз познавам августейшия си съпруг. — той изпитва непреодолимо отвращение към мненията, които му се дават направо. Затова бих предпочела да ги научи от поверително писмо, изпратено до лейди Хамилтън. Пишете общо до нея и до сър Уилям. На нея като на моята най-добра приятелка, на сър Уилям — като на най-добрия приятел на краля. Двойният отзвук ще окаже по-голямо влияние.

— Ваше величество знае — отговори Нелсън, — че аз не съм нито дипломат, нито държавник. Писмото ми ще бъде писмо на моряк, който казва откровено и дори грубо това, което мисли, нищо повече.

— Само това и желая, милорд. Впрочем вие ще си отидете заедно с генерал Ектън и ще разговаряте, докато пътувате. Тъй като утре сутринта сигурно ще се вземе някакво важно решение, елате да обядвате в двореца. Барон Мак също ще обядва с нас, ще можете да съгласувате действията си.

Нелсън се поклони.

— Ще бъде интимен обяд — продължи кралицата. — Ще присъстват и Ема със сър Уилям. Въпросът е да убедим краля да побърза и аз бих се върнала още тази вечер в Неапол, ако милата Ема не беше толкова уморена. Знаете, впрочем — добави кралицата, като сниши глас, — че само за вас, драги адмирале, тя рецитира, изпя и танцува всички прекрасни неща, които видяхте и чухте.

И още по-тихо:

— Тя отказваше упорито, но аз настоях, защото бях убедена, че ще ви очарова. И цялото й упорство се стопи пред тази надежда.

— О, мадам, моля ви се! — промълви Ема.

— Не се изчервявайте, а подайте хубавата си ръка на нашия герой. Бих му предложила моята, но съм сигурна, че той предпочита вашата. Затова моята остава за господата.

И тя подаде двете си ръце на офицерите, които ги целунаха, а Нелсън сграбчи ръката на Ема малко по-пламенно може би, отколкото допускаше дворцовият етикет, и я поднесе към устните си.

— Наистина ли, както каза кралицата — запита тихо той, — за мене сте се съгласили да рецитирате, да пеете и да танцувате танца, който ме влудяваше от ревност?

Ема го погледна така, както умеете да гледа, когато искаше да отнеме на влюбените в пея малкото разум, който им бе останал, а след това с глас още по-упоителен от погледа отговори:

— И още пита, неблагодарникът!

— Колата на негово превъзходителство генерал-капитана е готова — съобщи един лакей.

— На ваше разположение, господа — каза Ектън.

Нелсън и двамата офицери се поклониха дълбоко.

— Има ли ваше величество някакви особени заповеди към мене? — запита Ектън, докато англичаните се отдалечаваха.

— Да — каза кралицата. — В девет часа тази вечер тримата държавни инквизитори в тъмната стая!

Ектън се поклони и излезе; двамата офицери бяха вече в преддверието.

— Най-после! — каза кралицата, прегърна Ема и я целуна буйно, както вършеше всичко. — Мислех, че няма да останем сами!…

Бележки

[1] Anima vili (лат.) — нищожно същество. Б.пр.