Александър Дюма
Сан Феличе (46)

XLV
ПИЛАТ ПОНТИЙСКИ

Щом забеляза краля, Ферари отстрани двамата мъже, които го подкрепяха, и направи само три крачки — сякаш присъствието на господаря му бе възвърнало силите — после, когато двамата лакеи излязоха и затвориха вратата след себе си, извади с дясната си ръка писмото и го подаде на краля, а с лявата отдаде чест.

— Добре! — каза вместо благодарност кралят, като взе писмото. — Моят глупак е успял значи да падне.

— Господарю — отговори Ферари, — ваше величество знае, че в нито една конюшня из кралството няма кон, способен да ме хвърли на земята. Паднах не аз, а конят ми, а когато падне конят, господарю, пада и конникът, дори да е крал.

— И къде се случи това? — попита Фердинанд.

— В двора на казертинския дворец, господарю.

— Какъв дявол си търсил в двора на казертинския дворец?

— Началникът на станцията в Капуа ми каза, че ваше величество бил в този дворец.

— Вярно е че бях — изръмжа кралят, — но в седем вечерта бях вече заминал от твоя казертински дворец.

— Господарю — обади се кардиналът, като забеляза, че Ферари бледнее и залита, — ако ваше величество желае да продължи разпита, трябва да разреши на този човек да седне, иначе той ще припадне.

— Добре — съгласи се Фердинанд. — Седни, животно!

Кардиналът побърза да дръпне набързо едно кресло. Тъкмо навреме; само след няколко секунди Ферари щеше да се строполи на пода. Сега се строполи в креслото.

Когато кардиналът свърши работата си, кралят, учуден от грижите му към куриера, го дръпна настрана и запита:

— Чухте ли, кардинале? Бил в Казерта.

— Да, господарю.

— Именно в Казерта! — повтори кралят.

После се обърна към Ферари.

— И как стана това? — попита той.

— У кралицата имаше прием, господарю — отговори куриерът. — Дворът беше пълен с каляски. Аз дръпнах доста накъсо поводите и не успях да задържа коня си при обръщането, той падна, а пък аз си разцепих главата о един крайпътен камък.

— Хм! — промълви кралят.

И както въртеше в ръце писмото, сякаш се колебаете дали да го отвори, запита:

— А това писмо от императора ли е?

— Да, господарю: закъснях с два часа, защото императорът беше в Шьонбрун.

— Да видим все пак какво ми пише моят племенник. Елате, кардинале.

— Позволете, господарю, да дам чаша вода на този човек и да му оставя малко амоняк за вдишване, ако ваше величество не му разреши да се прибере в стаята си. В такъв случай ще повикам тези, които го доведоха, да го отведат дотам.

— Не, в никакъв случай, преосвещенейши. Разбирате, че трябва да го разпитам.

В този момент на вратата между кабинета и спалнята се по-драска, а зад вратата се чу скимтене.

Юпитер бе познал гласа на Ферари и по-загрижен за приятеля си, отколкото Фердинанд за служителя си, искаше да го пуснат.

Познал, че от стаята се обажда Юпитер, Ферари протегна подсъзнателно ръка към вратата.

— Ще млъкнеш ли, животно! — изкрещя Фердинанд и тупна с крак.

Ферари отпусна ръка.

— Господарю — намеси се Руфо, — нима няма да позволите двамата приятели, които се сбогуваха на раздяла, да се поздравят и при пристигането?

И като реши, че Юпитер ще замести за куриера и чашата вода, и амоняка, той се възползва от улисването на краля в писмото, което бе вече разпечатал, и отиде да отвори на Юпитер вратата на спалнята.

Отгатнало сякаш, че оказаното благоволение се дължи на разсеяността на господаря му, кучето се промъкна към Ферари почти пълзешком, колкото можеше по-далеко от краля, заобиколи креслото, скри се зад него и зад седналия, протегна гальовно глава и я скри между бедрото и ръкава на този, който го бе отгледал.

— Кардинале — промълви кралят, — скъпи ми кардинале!

— Тук съм, господарю — отговори преосвещенството.

— Четете!

А докато кардиналът вземаше писмото, се обърна към куриера.

— Лично императорът ли написа това писмо? — запита Фердинанд.

— Не зная, господарю — отговори куриерът, — но лично той ми го предаде.

— И щом той ти го е предал, значи никой не е виждал писмото?

— Не мога да се закълна в това, господарю.

— То е било все у тебе?

— Беше в джоба ми, когато загубих съзнание, беше в джоба ми и когато дойдох в съзнание.

— И съзнание си загубвал значи?

— Не съм виновен за това: ударът беше много силен, господарю.

— А какво са правили с тебе, докато си бил в безсъзнание?

— Пренесли ме бяха в аптеката.

— Кой те е пренесъл?

— Синьор Ричард.

— Кой е този синьор Ричард? Не познавам такъв човек.

— Секретарят на синьор Ектън.

— Кой те превърза?

— Лекарят от Санта Мария.

— Никой друг?

— Видях само него и синьор Ричард, господарю.

Руфо се приближи към краля.

— Прочетохте ли го, ваше величество?

— Разбира се! — промълви кралят. — А вие?

— И аз.

— Какво ще кажете?

— Ще кажа, господарю, че писмото е категорично. Известията, които императорът е получил от Рим, са както изглежда еднакви с получените от нас. Той препоръчва на ваше величество да се заеме с армията на генерал Шанпионе, а сам ще се заеме с армията на Жубер.

— Да — продължи кралят, — вижте и това: императорът добавя, че щом аз вляза в Рим, той ще мине границата със сто и четиридесет хиляди души.

— Изказването е съвсем положително.

— Писмото — продължи недоверчиво Фердинанд — не е писано саморъчно от императора.

— Не е. Но поздравленията и подписът са саморъчни. Може би негово императорско величество е напълно сигурен в своя секретар и е сметнал за възможно да му повери тази тайна.

Кралят взе писмото от ръцете на Руфо и започна пак да го обръща и преобръща.

— Желаете ли да ми посочите печата, господарю?

— О! — каза кралят. — Колкото до печата, няма какво да се съмняваме в него: главата е на император Марк Антоний, познах я.

— Ваше величество иска да каже Марк Аврелий.

— Марк Антоний, Марк Аврелий — промълви кралят — не е ли все едно?

— Не напълно, господарю — възрази усмихнато Руфо, — но въпросът не е там. Адресът е написан собственоръчно от императора, подписът също. По съвест, господарю, не можете да искате нищо повече. Има ли ваше величество още въпроси към куриера?

— Не. Да върви да го превържат.

И му обърна гръб.

— Ето за какви хора отиваме да мрем! — прошепна Руфо, докато отивате да позвъни.

Щом чу звънеца, дежурният лакей влезе.

— Повикайте лакеите, които доведоха Ферари — каза кардиналът.

— О, благодаря, ваше преосвещенство. Аз се съвзех и ще мога да отида до стаята си сам.

Ферари наистина стана, поклони се на краля и тръгна към вратата, последван от Юпитер.

— Тук, Юпитер! — извика кралят.

Юпитер се спря, по се покори само наполовина, защото проследи Ферари с поглед, докато той изчезна в хола, после из-скимтя и отиде да легне под масата на краля.

— Какво чакаш, идиот? — обърна се Фердинанд към лакея, който стоеше до вратата.

— Господарю — отговори разтреперан служителят, — негово превъзходителство сър Уилям Хамилтън, английският посланик, ме изпрати да запитам дали ваше величество ще благоволи да го приеме.

— Разбира се! Много добре знаеш, че всякога го приемам.

Лакеят излезе.

— Трябва ли да си отида, господарю? — попита кардиналът.

— Напротив, останете, преосвещенейши. Тържественото искане на аудиенция подсказва, че се отнася до някакво официално съобщение, а пък аз навярно с удоволствие ще се посъветвам с вас по него.

Вратата се отвори отново.

— Негово превъзходителство посланикът на Англия! — съобщи лакеят, без да се покаже повторно.

— Zitto!^[1] — каза кралят, като посочи на кардинала писмото от императора, което поставяше в джоба си.

Кардиналът направи движение, с което искаше да каже: „Господарю, напомнянето беше излишно.“

Сър Уилям Хамилтън влезе.

Той поздрави краля, след това кардинала.

— Добре дошли, сър Уилям — каза кралят. — И двойно добре дошли, защото мислех, че сте в Казерта.

— Бях наистина там, господарю, но кралицата направи честта на лейди Хамилтън и на мене да ни докара с колата си.

— О, върна ли се кралицата?

— Да, господарю.

— Отдавна ли пристигнахте?

— Току-що и тъй като имам да направя едно съобщение на ваше величество…

Кралят погледна Руфо и му смигна.

— Поверително ли е? — запита той.

— Зависи, господарю — отвърна сър Уилям.

— Относно войната, предполагам? — запита кралят.

— Именно, господарю, относно войната.

— В такъв случай можете да говорите пред негово преосвещенство. Разговаряхме тъкмо по този въпрос, когато съобщиха за идването ви.

Кардиналът и сър Уилям се поклониха взаимно, нещо, което не правеха никога, щом имаха възможност да го избягнат.

— И така — поднови разговора сър Уилям, — негова светлост лорд Нелсън дойде снощи да прекара вечерта в Казерта, а на тръгване остави на лейди Хамилтън и на мене едно писмо, което мисля, че съм длъжен да прочета на ваше величество.

— На английски ли е писмото?

— Лорд Нелсън не говори друг език, но ако ваше величество желае, ще имам честта да му го преведа на италиански.

— Четете, сър Уилям — каза кралят, — слушаме ви.

И за да оправдае множественото число, с което си бе послужил, кралят направи знак на Руфо да слуша заедно с него.

Ето съдържанието на писмото, което сър Уилям преведе на краля от английски на италиански, а ние превеждаме от английски на френски за нашите читатели^[2].

„До лейди Хамилтън

Неапол, 3 октомври 1798

 

Скъпа милейди,

 

Интересът, който Вие и сър Уилям Хамилтън винаги проявявате към Техни величества сицилианските владетели, се е запечатал отпреди шест години в сърцето ми и мога наистина да кажа, че при всички представени случаи, а те бяха многобройни, никога не съм преставал да проявявам искрена симпатия към щастието на това кралство.

Поради тази привързаност, скъпа милейди, не мога да остана равнодушен към това, което е станало и става в този момент в кралството на Двете Сицилии, нито към нещастията, които-без да съм дипломат — виждам да се приближават към тази толкова лоялна страна, и то само поради най-лошата от всички политики — тази на отлагането.

Откакто пристигнах в тукашните морета, с други думи, от миналия месец май, видях, че сицилианският народ е предан на своя владетел и страшно ненавижда французите и техните идеи. Същото виждам и откакто съм в Неапол, където установих, че неаполитанци, от първия до последния, са готови да воюват с французите, които — както е известно — организират армия от крадци, за да разграбят кралството и да съборят монархията.

Нима френската политика не е била винаги да залъгва правителствата с една привидна безопасност и след това да ги събори? А както вече заявих, нима не е известно, че желаят да ограбят именно Неапол? Като зная това, а също и факта, че Негово величество кралят на Сицилия има могъща армия, готова, както ме уверяват, да навлезе в една страна, която я чака с отворени обятия, и да пренесе войната другаде, вместо да я чака у дома си, изненадвам се, че тази армия не е потеглила още преди един месец.

Аз съм напълно уверен, че така щастливото пристигане на генерал Мак ще подтикне правителството да използва най-благоприятния момент, предложен от провидението, защото, ако той не нападне или дочака да го нападнат у дома му, вместо да изнесе войната навън, не е необходимо човек да е пророк, за да предскаже, че двете кралства ще бъдат загубени и монархията унищожена! Ако за нещастие неаполитанското правителство продължи тази жалка и гибелна политика на отлагане, ще ви препоръчам, драги приятели, да бъдете готови да изпратите най-ценните си вещи и сами да дойдете на кораба ми още при първата вест за нахлуване. Мой дълг е да мисля и да се погрижа за вашата безопасност, а в същото време мисля със съжаление, че това може да бъде необходимо и за любезната неаполитанска кралица и нейното семейство. Но най-добре би било, ако на тукашните министри се втълпят думите на великия Уилям Пит, Чатъмски херцог: «Най-дръзките мерки са най-сигурни.»

Такова е искреното желание на този, който заявява,

скъпа милейди,

че е Ваш най-покорен и най-предан

почитател и приятел,

Харис Нелсън“

— Това ли е всичко? — попита кралят.

— Господарю — каза сър Уилям, — има и един послепис.

— Да видим послеписа…ако не е…

Той направи движение, което значете: „Ако послеписът не е само за лейди Хамилтън.“ Затова сър Уилям взе отново писмото и побърза да продължи:

„Моля Ваша светлост да приеме това писмо като доказателство пред сър Уилям Хамилтън, комуто ниша с цялото дължимо уважение, че такова е твърдото и неизменно мнение на един английски адмирал, желаещ да докаже верността си към своя владетел, като направи всичко, което е в негова власт, за щастието на Техни величества владетелите на Двете Сицилии и за тяхното кралство.“

— Сега вече е всичко, нали? — попита кралят.

— Да, господарю — отговори сър Уилям.

— По това писмо заслужава да се помисли — каза кралят.

— То съдържа съвети на един истински приятел, господарю — отговори сър Уилям.

— Мисля, че лорд Нелсън обеща да бъде за вас нещо повече от приятел, драги сър Уилям: обеща да пи бъде съюзник.

— И ще изпълни обещанието си… Докато лорд Нелсън и неговият флот държат Тиренско и Сицилианско море, ваше величество няма защо да се страхува, че крайбрежието може да бъде нападнато от френски кораб. Но той смята, господарю, че след шест седмици или два месеца ще получи друго назначение, ето защо би било от полза да не се губи време.

— Човек наистина би казал, че са се сговорили — прошепна кралят на кардинала.

— Ако са се сговорили — отговори духовникът в същия тон, — толкова по-добре.

— Вашето съвсем искрено мнение за тая война, кардинале?

— Мисля, господарю, че ако австрийският император удържи даденото обещание, ако Нелсън пази добросъвестно бреговете ни, наистина ще бъде по-добре да нападнем и да изненадаме французите, вместо да чакаме те да ни нападнат и изненадат.

— Значи сте за война, кардинале?

— Мисля, че при обстоятелствата, в които се намира ваше величество, по-лошо е да се чака.

— Нелсън е за война, така ли? — обърна се кралят към сър Уилям.

— Така поне съветва, въодушевен от искрена и неизменна преданост.

— И вие ли сте за война? — продължи кралят, като отправи въпроса си лично към сър Уилям.

— Като английски посланик ще отговоря, че — казвайки „да“ — постъпвам в съгласие с желанията на моя милостив господар.

— Кардинале — каза кралят, като посочи с пръст умивалника, — направете ми удоволствието да налеете вода в онзи леген и да ми го подадете.

Кардиналът изпълни нареждането без каквато и да е забележка, наля вода в легена и го поднесе на краля.

Фердинанд запретна ръкави и си изми ръцете, като ги търкаше гневно.

— Виждате ли какво правя, сър Уилям? — попита той.

— Виждам, господарю — отвърна английският посланик, — но не мога напълно да си го обясня.

— Ще ви обясня тогава — каза кралят. — Постъпвам като Пилат: измивам си ръцете.