Александър Дюма
Сан Феличе (3)

II
НИЛСКИЯТ ГЕРОЙ

Корабът, който идваше да посрещне флотилията и по чийто гафел видяхме да се издига червеният британски флаг, се наричаше „Вангард“.

Командваше го комодор^[1] Харис Нелсън, най-великият моряк на всички времена, единственият, успял да разклати и дори да раздруса в океана континенталните успехи на Наполеон. Ще се стори странно може би, че тъкмо ние хвалим Нелсън, най-страшния враг на Франция, изтръгнал при Абукир и Трафалгар най-добрата и най-чиста кръв от нейното сърце, но хора като него са продукт на всемирната култура; потомството не проявява към тях предпочитание според родословието и родината им: то ги смята за част от славата на човешкия род, който трябва да ги обгърне с голяма любов и да ги приласкае с безгранична гордост; а щом влязат в гроба, те не са вече нито сънародници, нито чужденци, нито приятели, нито врагове: те се именуват Ани-бал и Сципион, Цезар и Помпей, тоест дейност и дела. Безсмъртието натурализира великите гении в полза на целия свят.

Нелсън е роден на 29 септември 1758 година; следователно по времето, за което става дума, той е тридесет и девет—четиридесетгодишен мъж. Роден е в Барнъм Търпс, селце от Норфолкското графство; баща му бил там пастор; майка му, умряла млада, оставила единадесет деца.

Един чичо моряк, сроден с рода Уолпъл, го взема като курсант на въоръжения с шестдесет и четири оръдия ридъртейбъл.

Той плава до полюса, където прекарва шест месеца блокиран сред ледовете, бори се с бяла мечка, която би го удушила, ако един от другарите му не бе успял да пъхне мускета си в ухото на звяра и да го застреля в главата.

Плава отвъд екватора, загубва се в перуанска гора, заспива под дърво, където го ухапва една от най-отровните змии, без малко не умира от това ухапване и запазва през целия си живот сивосинкави петна, каквито има и самата змия.

В Канада се влюбва за пръв път и е готов да извърши най-голяма глупост. За да не изостави любимата си, решава да си даде оставката като фрегатеи капитан. Офицерите му го залавят неочаквано, връзват го като престъпник или луд, отнасят го на „Сии — хорз“, командван по това време от него, и едва в открито море му връщат свободата.

След като се завръща в Лондон, той се оженва за една млада вдовица, мисис Низбет; обича я със страстта, пламваща така лесно и буйно в душата му, а когато отплава отново, взема със себе си Джъзуа, син от първия й брак.

Когато адмирал Трогов и генерал Моде предават Тулон на англичаните, Харис Нелсън е капитан на „Агамемнон“; него именно изпращат в Неапол да съобщи на крал Фердинанд и кралица Каролина за завземането на нашето най-голямо пристанище.

Сър Уилям Хамилтън, апглийски посланик, както вече казахме, го среща у краля, завежда го у дома си, оставя го в салона, отива в стаята на съпругата си и й казва:

— Доведох ви едно човече, което не може да се похвали с красотата си; но никак няма да се учудя, ако бъде един ден славата на Англия и страшилище за враговете й.

— Откъде накъде предвиждате това? — запита лейди Хамилтън.

— От няколкото думи, които разменихме. Той е в салона; елате да го поздравите, мила. Никога не съм приемал в дома си английски офицер; не желая този обаче да отседне другаде освен в моя дом.

И Нелсън отседна в английското посолство, което се намираше на ъгъла, образуван от реката и улица Киайа.

По това време, в 1793 година, Нелсън беше тридесет и четири годишен мъж, дребен на ръст, както бе казал сър Уилям, блед, синеок, с орлов нос, отлика на великите войни, със силно очертана брадичка, признак на твърдост, стигаща до упоритост; що се отнася до косите и брадата, те бяха бледоруси и твърде редки.

Нищо не ни посочва Ема Лайона да е била по това време на различно мнение за красотата на Нелсън от това на съпруга си; но поразителната красота на посланичката оказа своето въздействие: Нелсън напусна Неапол, получил подкрепленията, които бе дошъл да иска от двора на Двете Сицилии, и безумно влюбен в лейди Хамилтън.

Дали от чисто славолюбие или за да се излекува от тази любов, която смяташе неизлечима, той се стреми да го убият при превземането на Калви, когато загуби едното си око, и при похода в Тенерифе, когато загуби едната си ръка? Не знам; но и в двата случая той излага така безгрижно живота си, щото трябва да се приеме, че не е държал особено много на него.

Така лейди Хамилтън го видя едноок и еднорък; нищо не ни подсказва тя да е изпитвала към героя инвалид нещо друго освен нежното, съчувствено състрадание, дължимо от красавиците към мъчениците на славата.

Той идва повторно в Неапол на 16 юни 1798 година и повторно се озовава пред лейди Хамилтън.

Положението на Нелсън е критично.

Натоварен да затвори френския флот в пристанището на Тулон и да влезе в бой, ако флотът се измъкне, той допуска да му се изплъзне, да завземе Малта и да стовари тридесет хиляди души в Александрия!

Това не е всичко: очукан от буря, понесъл тежки аварии, без вода и храна, защото е принуден да се върне в Гибралтар, за да възстанови загубите.

Той е загубен; могат да го обвинят в предателство, него, търсил цял месец в Средиземно море — тоест в едно голямо езеро — флот от тринадесет линейни и триста осемдесет и седем транспортни кораба и не успял не само да го настигне, но дори да открие следите му.

А сега под носа на френския посланик трябваше да получи разрешение от двора на Двете Сицилии да вземе вода и храна от пристанищата на Месина и Сиракуза, както и дървен материал от Калабрия, за да замени изпочупените мачти и реи.

Обаче дворът на Двете Сицилии имаше мирен договор с Франция; този мирен договор го задължаваше да пази най-строг неутралитет и да се удовлетвори искането на Нелсън, би значило да се измени на договора и да се наруши неутралитетът. Но Фердинанд и Каролина така много ненавиждаха французите и се бяха заклели така много да пакостят на Франция, че всички искания на Нелсън бяха безсрамно изпълпени; и Нелсън, който можеше да бъде спасен само от една голяма победа, напусна Неапол по-влюбен, по-обезумял, по-безразсъден от всякога, дал клетва при първия удобен случай да победи или да умре.

Той победи и без малко не умря. Никога от изнамирането на барута и употребата на оръдия, при нито една морска битка моретата не бяха потрепервали от такова поражение.

От тринадесет линейни кораба, съставящи — както вече казахме — френския флот, само два успяха да се спасят от пламъците и да се изплъзнат от ръцете на врага. „Л’Ориан“ бе взривен; друг кораб и една фрегата бяха потопени, девет единици бяха заловени.

Нелсън се държеше геройски през време на цялата битка; търсеше смъртта, но тя не го прие; той бе само жестоко ранен. Снаряд от загиващия „Гийом Тел“ пречупи една рея на „Вангард“, където се намираше Нелсън, и пречупената рея го перна по челото тъкмо когато той вдигаше глава, за да разбере причината за ужасния трясък, смъкна кожата на челото върху единственото му око и като бик, ударен с боздуган, го строполи на палубата, удавен в собствената му кръв.

Нелсън сметна, че раната е смъртоносна, повика капелана, за да получи опрощение и да му предаде последните привети за своето семейство; но заедно със свещеника се бе качил и хирургът. Той прегледа черепа, който беше незасегнат; отпрана беше само кожата на челото, увиснала до устата.

Когато тя бе възстановена на мястото си, залепена и превързана с черна превръзка, Нелсън вдигна падналия рупор и възобнови рушителното си дело, като извика: Огън! В омразата на този човек към Франция имаше нещо титанично.

На 2 август в осем часа вечерта, както казахме, от френския флот бяха останали само два кораба, които се приютиха в Малта.

Един лек кораб отнесе в двора на Двете Сицилии и в английското адмиралтейство вестта за победата на Нелсън и за унищожението на нашия флот. В цяла Европа се разнесе радостен възглас, който отекна дори в Азия, толкова много светът се боеше от французите и ненавиждаше революцията им!

Особено неаполитанският двор, отначало побеснял от гняв, сега бе обезумял от щастие. Писмото се получи, разбира се, от лейди Хамилтън, на която Нелсън съобщаваше за победата, затворила в Египет тридесет хиляди французи заедно с Бонапарт.

Бонапарт, героят от Тулон, от 13 вандемиер^[2], от Монтеноте, Дего, Аркол и Риволи^[3], победител на Болийо, Вурмсер, Алвинци и принц Карл^[4], спечелил битки и взел за по-малко от две години сто и петдесет хиляди пленници, седемдесет знамена, петстотин и петдесет тежкокалибрени и шестстотин полски оръдия, пет понтонни парка; честолюбецът, нарекъл Европа къртича дупка и заявил, че велики империи и истински революции е имало само на Изток; смелият пълководец, който на двадесет и девет години беше по-велик от Анибал и Сципион, бе пожелал да завладее Египет, за да достигне славата на Александър и Цезар, а ето че беше затворен, отстранен, заличен от списъка на бойците; в този огромен хазарт на войната той се бе озовал най-после пред по-щастлив или по-ловък играч от самия себе си. Върху огромната шахматна дъска на нилската долина, където пионки са обелиските, конници — сфинксовете, където офицерите се наричат Камбиз, царете — Сезострис, цариците — Клеопатра, той получи мат!

Любопитно е да преценим ужаса, вдъхван на европейските владетели от имената на Франция и Бонапарт, по подаръците, с които даряват Нелсън, полудели от радост, като виждат Франция унизена и смятат, че Бонапарт е погубен.

Изброяването им е лесно: преписваме го от списъка, съставен саморъчно от Нелсън:

От Джордж III — лордска титла и златен медал;

от камарата на общините — за него и двамата му най-близки наследници — титлата Нилски и Барнъмтърпски барон, с рента от две хиляди английски лири, която започва от деня на битката — 1 август 1798 година;

от камарата на лордовете — същата рента, при същите условия, от същата дата;

от ирландския парламент — пенсия от хиляда английски лири;

от Източноиндийската компапия — еднократно десет хиляди лири;

от султана — елмазен аграф с победно перо, оценен на две хиляди английски лири, и разкошна туба, оценена на хиляда лири;

от майката на султана — кутия, украсена с елмази, оценена на хиляда и двеста английски лири;

от краля на Сардиния — табакера с елмази, оценена на хиляда и двеста английски лири;

от остров Дзанте — сабя със златна дръжка и бастун със златна топка;

от град Палермо — табакера и златна верижка върху сребърен поднос;

най-после — от приятеля му Бенджамин Хелоуел, капитан на „Суифтшър“ — един типично английски подарък, и би имало голяма празнина в това изброяване, ако не го споменем.

Казахме, че корабът „Л’Ориан“ е бил вдигнат във въздуха; Хелоуел успял да прибере голямата мачта на борда на своята фрегата; след това заповядва на корабния дърводелец и на ключаря от мачтата и обковката й да изработят ковчег, украсен със следната плочка в удостоверение на произхода:

„Потвърждавам, че този ковчег е изработен изцяло от дърво и желязо от кораба «Л’Ориан», спасени и прибрани в командваната от мен кралска фрегата в залива Абукир.

Бен Хелоуел“

След което подарява на Нелсън този ковчег със следното писмо:

„На уважавания Нелсън, К. Б.^[5]

 

Драги сър,

Изпращам ви заедно с настоящото един ковчег, издълбан от мачтата на френския кораб «Л’Ориан», за да можете, когато напуснете този живот, да почивате най-напред във ваш собствен трофей. Надеждата, че този ден е още далеко, е най-искреното желание на вашия покорен и любещ слуга

Бен Хелоуел“

Нека побързаме да кажем, че от всички получели подаръци този като че ли трогва най-дълбоко Нелсън; той го приема с явно удоволствие, поставя го в кабинета си, облегнат до стената, точно зад креслото, където сяда, когато се храни. Но един стар прислужник, огорчен от тази послесмъртна мебел, склонява адмирала да го преместят на долната палуба.

Когато ужасно обезобразеният Нелсън напуска „Фулминънт“ заради „Вангард“, ковчегът, за който не били намерили още място на новия кораб, останал няколко месена на предната палуба. Когато един ден офицерите от „Фулминънт“ се възхищавали от подаръка на капитан Хелоуел, Нелсън им извикал от кабината си:

— Възхищавайте се, колкото желаете, господа, но той не е приготвен за вас.

Най-после при първия удобен случай Нелсън го изпратил на своя тапицер в Англия, с молба да го тапицира веднага с кадифе, защото при такъв занаят собственикът можел всеки момент да има нужда от него и желаел да му е под ръка, когато дотрябва.

Излишно е да добавим, че убит след седем години при Трафалгар, Нелсън е бил погребан в същия ковчег.

Да продължим сега разказа си. Казахме, че Нелсън бе изпратил с лек кораб вестта за Абукирската победа в Неапол и в Лондон. Щом получи писмото на Нелсън, Ема Лайона изтича у кралица Каролина и й го предаде отворено; кралицата го прегледа набързо, извика или по-точно изрева от щастие; повика синовете си, краля, разтича се като обезумяла из двореца, като прегръщаше всеки срещнат, притискаше в обятията си носителката на радостната вест и повтаряше неуморно:

— Нелсън! Храбрият Нелсън! Спасителят! Освободителят на Италия! Бог да те закриля! Бог да те пази!

После, без да иска и да знае за френския посланик Гара — същия, който бе прочел на Людовик XVI смъртната присъда и бе изпратен сигурно от Директорията като предупреждение за неаполитанските владетели, — уверена, че няма защо да се страхува вече от Франция, тя заповяда да започнат явно, открито, дръзко необходимите приготовления за посрещането на Нелсън в Неапол с почести, каквито се оказват на победител.

И за да не остане назад от другите владетели, като се смяташе повече задължена от тях, защото е била двойно по-заплашена поради присъствието на френските войски в Рим и поради провъзгласяването на Римската република, тя представи на краля чрез първия министър Ектън грамота за даване на Нелсън титлата херцог Ди Броите с три хиляди английски лири годишна рента, а самият крал си запазваше правото при предаване на грамотата да му подари лично сабята, която Людовик XIV подарил на сина си Филип V при заминаването му да заеме испанския престол, предадена след това от Филип V на сина му Дон Карлос, когато той пък заминал да завладее Неапол.

Освен неоценимата историческа стойност тази сабя, определена по нареждане на Карл III само за защитника или спасителя на Двете Сицилии, се оценяваше поради диамантите, които я украсяваха, на пет хиляди английски лири или на сто двадесет и пет хиляди френски франка.

Кралицата бе решила от своя страна да направи на Нелсън подарък, на който в неговите очи не можеха да се равняват никакви титли, благоволения и богатства, дадени от земни царе. Решила бе да му подари Ема Лайона, за която той копнеете от пет години насам.

И така, още сутринта на този паметен 22 септември 1798 година тя каза на Ема Лайона, отстранявайки, кестенявите коси, за да целуне това невярно чело, така чисто наглед, че би могло да мине за ангелско:

— Скъпа ми Ема! За да мога аз да остана крал, а следователно и ти кралица, този човек трябва да бъде наш. Но за да бъде той наш, ти трябва да бъдеш негова.

Ема наведе поглед, взе, без да продума, двете ръце на кралицата и пламенно ги целуна.

Да разкажем сега защо Мария-Каролина можеше да отправи такава молба или по-скоро да даде такава заповед на лейди Хамилтън, съпругата на английския посланик.