Александър Дюма
Сан Феличе (77)

LXXVI
КОГАТО МИКЕЛЕ СЕ СКАРВА СЕРИОЗНО С БЕКАЙОТО

Не само именитите бегълци трябваше да се борят в тази страшна нощ с вятъра и морето. В два и половина рицарят Сан Феличе се прибра според обичая си вкъщи и развълнуван съвсем не според обичая си, извика два пъти:

— Луиза! Луиза!

Луиза се втурна в коридора, защото по гласа на съпруга си разбра, че става нещо необичайно; и се убеди в това, щом го видя.

Рицарят беше наистина съвсем пребледнял. Видял бе от прозорците на библиотеката случката на улица Сан Карло, с други думи, мъченическата смърт на нещастния Ферари. Тъй като въпреки кротката си външност рицарят беше необикновено храбър, с онази храброст, която дълбоката човечност вдъхва на смелите сърца, първият му подтик беше да слезе и да изтича в помощ на кралския куриер, когото веднага бе познал; но пред вратата на библиотеката бе спрян от престолонаследника, който го запита със студения си, изнежен глас:

— Къде отивате, Сан Феличе?

— Къде отивам ли?… Къде отивам?… — отговори Сан Феличе. — Нима ваше височество не знае какво става?

— Зная, убиват някого… Но толкова рядко ли колят човек из неаполитанските улици, та сте се разтревожили до такава степен?

— Само че този, когото убиват, е кралски служител.

— Зная.

— Куриерът Ферари.

— Познах го.

— Но как и защо ще колят тоя нещастник с викове: „Смърт на якобинците!“, когато той беше един от най-верните служители на краля?

— Как и защо ли? Чели ли сте кореспонденцията на Макиавели, представител на светлейшата флорентинска република в Болоня?

— Разбира се, че съм я чел, ваше височество.

— Е, добре, тогава знаете как е отговорил той на флорентинските сановници по повод убийството на Рамира д’Орко, разсечен на четири части, набити на четири кола в четирите ъгъла на площад Имола?

— Флорентинец ли е бил Рамиро д’Орко?

— Да, и затова флорентинският сенат смятал, че е в правото си да иска от своя посланик подробности по тази странна смърт.

Сан Феличе се порови из паметта си.

— Макиавели отговорил: „Светлейши синьори, по повод смъртта на Рамиро д’Орко мога да ви кажа само това, че Чезаре Борджия е владетел, който най-добре умее да създава и унищожава хората, според както са заслужили.“

— Е, добре — отговори Калабрийският херцог с бледа усмивка, — качете се отново на стълбата си, драги ми рицарю, и преценете там отговора на Макиавели.

Рицарят се качи отново на стълбата си, но не бе минал и три стъпала и разбра, че Ферари е бил погубен от ръката на човек, заинтересован от смъртта му.

След четвърт час повикаха принца при баща му.

— Не напускайте двореца, докато не се видим отново — каза Калабрийският херцог на рицаря, — защото по всяка вероятност ще мога да ви съобщя нещо ново.

И наистина след по-малко от час принцът се върна.

— Сан Феличе — каза той, — помните ли обещанието си да ме придружите до Сицилия?

— Да, монсеньор.

— Готов ли сте все още да го изпълните?

— Разбира се. Само че, монсеньор…

— Какво има?

— Когато съобщих на синьора Сан Феличе каква чест ми оказа ваше величество…

— И?

— Тя поиска да ме придружи.

Принцът ахна радостно.

— Благодаря ви за добрата вест, рицарю! — извика той. — Принцесата ще има достойна другарка. Зная, Сан Феличе, че вашата съпруга е примерна жена, и вие помпите желанието ми тя да бъде придворна дама на принцесата — защото тогава щеше да бъде и на думи, и фактически истинска придворна дама, но вие ми отказахте. Днес тя идва сама при нас. Кажете й, скъпи ми рицарю, че е добре дошла.

— Ще й кажа, монсеньор.

— Чакайте, не съм ви казал всичко.

— Да, наистина.

— Всички заминаваме тази нощ. Рицарят го погледна смаян.

— Мислех — каза той, — че кралят е решил да замине само в краен случай.

— Да, но всичко се обърна наопаки с убийството на Ферари. В десет и половина негово величество напуска двореца и заедно с кралицата, принцесите, двамата ми братя, посланиците и министрите отива на кораба на лорд Нелсън.

— Защо не на неаполитански кораб? Струва ми се, че е оскърбление за целия неаполитански флот да се даде такова предпочитание на един английски кораб.

— Така пожелала кралицата, а навярно за компенсация аз ще отплавам с кораба на адмирал Карачоло, следователно и вие заедно с мене.

— В колко часа?

— Не зная още никакви подробности, ще наредя да ви съобщят. Във всеки случай пригответе се, ще тръгнем навярно между десет часа и полунощ.

— Добре, монсеньор.

Принцът улови ръката му и го погледна:

— Знаете, че разчитам на вас.

— Дадох дума на ваше височество — отговори с поклон Сан Феличе, — а за мене е толкова голяма чест да ви придружа, та не ще се поколебая да приема тази чест.

После взе шапката и чадъра си и излезе.

Улиците бяха още задръстени от шумни тълпи; два-три огъня горяха на самия дворцов площад; на жарта им печаха късове месо от коня на Ферари. Самият нещастен куриер беше разсечен на парчета. Едни бяха грабнали нозете, друга ръцете; наболи ги бяха на заострени тояги — ладзароните нямаха още нито пики, нито щикове — и разнасяха из улиците тия отвратителни трофеи с викове:

— Да живее кралят! Смърт на якобинците!

По стръмното нанадолнище на Гиганта рицарят срещна бекайото, който бе грабнал главата на Ферари, запушил устата с портокал и я носеше набедена на тояга.

Като видя добре облечения мъж — доброто облекло беше в Неапол признак за либерални възгледи, — бекайото реши да накара рицаря да целуне главата на Ферари. Но както казахме, рицарят не беше човек, който отстъпва пред заплахи. Той отказа да целуне окървавената глава и отблъсна грубо гадния убиец.

— Ах, проклет якобинец! — извика бекайото. — Аз съм решил, че ще се целунете с тая глава, и mannaggia la madonna, ще се целунете.

И повтори опита си.

Рицарят, който нямаше друго оръжие освен чадъра си, започнала се защитава с него. Но при виковете на бекайото: „Якобинец! Якобинец!“ всички негодници, които обикновено се отзоваваха на този вик, дотичаха веднага и около рицаря вече се бе образувал заплашителен кръг, когато един мъж си проби път, претърколи на десетина крачки бекайото с ритник в гърдите, извади сабята си и застана пред рицаря:

— Хубав якобинец! — извика той. — Рицарят Сан Феличе, библиотекар на негово височество Калабрийския херцог! Е-е! — продължи той, като развъртя сабята си. — Какво искате от рицаря Сан Феличе?

— Капитан Микеле! — извикаха ладзароните. — Да живее капитан Микеле! Той е от нашите!

— Трябва да викате не „Да живее капитан Микеле“, а, „Да живее рицарят Сан Феличе“! И то веднага!

Тълпата, на която е все едно дали ще вика „Да живее еди-кой си“ или „Смърт на еди-кого си!“, стига само да вика, изрева в един глас:

— Да живее рицарят Сан Феличе!

Само бекайото мълчеше.

— Слушай — каза Микеле, — като са те натупали здравата пред вратата на градината му, това не е основание да не извикаш „Да живее рицарят“!

— Ами ако не ми се вика? — възрази бекайото.

— Щом на мене ми се ще да викаш, и ще пееш дори! Хайде — продължи Микеле, — „Да живее рицарят Сан Феличе“, и то незабавно, или ще ти наредя и другото око!

И завъртя сабята си около главата на бекайото, който страшно пребледня, повече от срам, отколкото от гняв.

— Микеле, драги — намеси се рицарят, — остави на мира човека… Виждаш, че не ме познава.

— А като не ви познава, това не е основание да ви кара да целувате главата на нещастника, когото е убил. По-добре е наистина да целунете тази глава на честен човек, отколкото неговата, която е на негодник.

— Чувате ли го? — изрева бекайото. — Нарича якобинците честни хора!

— Млъкни, нещастнико! Ти знаеш много добре, че този човек не беше якобинец. Беше Антонио Ферари, кралски куриер и един от най-доблестните служители на негово величество. Ако не ми вярвате, питайте рицаря. Рицарю, кажете на тия хора, които не са лоши, но за жалост са тръгнали подир лош човек, кажете им какъв беше нещастният Антонио.

— Приятели — каза рицарят, — Антонио Ферари, когото току-що убиха, е наистина жертва на някаква нещастна грешка, защото той беше един от най-преданите служители на нашия добър крал, който го оплаква в този миг.

Тълпата слушаше смаяна.

— Ха сега кажи, че тази глава не е на Ферари и че Ферари не е бил честен човек! Казвай, хайде казвай, та да имам право и аз да разсека другата половина на лицето ти!

И Микеле вдигна сабя над главата на бекайото.

— Милост! — извика негодникът и падна на колене, — ще кажа всичко, каквото поискаш.

— А пък аз ще кажа само едно — че си страхливец! Махай се и ако пак ми се изпречиш на пътя, дай си труд да се отдръпнеш двадесет крачки напред, надясно или наляво.

Бекайото се отдръпна сред дюдюканията на същата тълпа, която само преди миг му ръкопляскаше, а сега се раздели на две: едната част тръгна подир него, като продължаваше да го обижда, другата тръгна подир Микеле и рицаря с викове:

— Да живее Микеле! Да живее рицарят Сан Феличе! Микеле се спря пред вратата на градината, за да отпрати придружаващите ги; рицарят се прибра у дома си и както казахме, повика Луиза.

Разказахме вече какво бе видял от прозорците на библиотеката и какво му се случи при слизането по стръмнината на Гиганта: две обстоятелства, достатъчни според нас да обяснят бледността му.

Още щом каза на Луиза защо се е върнал, тя пребледня по-вече от него; но не каза нито дума, не направи никаква забележка; само попита:

— В колко часа е заминаването?

— Между десет часа и полунощ — отговори рицарят.

— Ще се приготвя — каза тя. — Не се безпокойте за мене, приятелю.

И се прибра в стаята си, под предлог да се приготви за заминаването, като заповяда трапезата за обяд да бъде готова както обикновено в три часа.