Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La San-Felice, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Александър Дюма

Сан Феличе

Роман

 

Превод от френски: Невяна Розева

Редактор на поредицата: Иван Тренев

Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев

Художник-редактор: Лили Басарева

Коректор-стилисти: Катя Илиева и Людмила Антонова

Графично оформление: Стефан Узунов

Цена 32,98 лв.

ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ СОФИЯ, 1991

с/о Jusautor, Sofia

 

Първо издание: 1969 на изд. „Народна младеж“ в Библ. Приключения и науч. фантастика; № 111.

История

  1. — Добавяне

XLVI
ДЪРЖАВНИТЕ ИНКВИЗИТОРИ

Генерал-капитан Ектън не бе забравил заповедта, дадена от кралицата същата сутрин, и бе свикал държавните инквизитори в тъмната стая.

Определено беше да дойдат в девет часа; по за да прояви усърдие, както и от лично безпокойство, всеки бе пожелал да дойде пръв; така че и тримата се събраха още в осем и половина.

Тримата мъже, чиито имена се помнят с омраза в Неапол, а от историка ще се запишат върху бронзовите скрижали на историята редом с имената на хора като Лафема[1] и Джефри[2], се именуваха княз Кастелчикала, Гуидобалди, Вани.

Княз Кастелчикала, първият по величина, следователно и по позор, беше посланик в Лондон, когато кралицата, на която беше необходимо да постави своите обществени и лични отмъщения под закрилата на едно от първите имена в Неапол, го отзова от посолството. Потребен й беше голям дворянин, готов да пожертва всичко за честолюбието си, да изпие чашата на всякакъв позор, стига да намери на дъното й злато и благоволения; и тя си спомни за княз Кастелчикала; той прие без възражения; разбрал бе, че човек печели понякога повече от падение, отколкото от издигане, и като пресметна какво може да очаква от признателността на една кралица човекът, който се поставя в услуга на омразата й, от княз стана полицай, а от полицай — доносник.

За Гуидобалди приемането на предложената задача не беше нито падение, нито издигане: пристрастен съдия, подкупен магистрат, той си бе останал все същият безсъвестен човек, какъвто беше и дотогава; само че удостоен с кралско благоволение, член на държавна хунта, вместо да е член на обикновен съд, действаше върху по-широка база.

Но каквито и да бяха страхът и омразата, вдъхвани от княз Кастелчикала и Гуидобалди, те бяха все пак по-слаби от страха и омразата към финансовия прокурор Вани; той нямаше засега свое подобие в човешкия род и макар че бъдещето щеше да го създаде щастливо в лицето на сицилиеца Спечале, това допълнение беше още неизвестно. Фукие-Тенвил[3] — ще ми припомните. Не, трябва да бъдем справедливи към всички, дори към фукиетенвиловци. Фукие-Тенвил беше обвинител на комитета за държавна сигурност; пред него довеждаха жертвата като пред жертвоприносител и му казваха: „Убивай!“ Но той не отиваше да я търси; той не беше като Вани в едно и също време доносник, за да я открие, полицай, за да я арестува, съдия, за да я осъди. „В какво ме укоряват? — викаше Фукие-Тенвил към съдиите си, които го обвиняваха, че е отсякъл три хиляди глави. — Човек ли съм аз? Аз съм секира. Ако обвинявате мене, трябва да добавите и ножа на гилотината.“

Не, само в животинското царство, в породата на хищните нощни зверове трябва да се търси подобието на Вани; той приличаше на вълк и на хиена не само нравствено, но и физически; скачаше ненадейно като вълк, когато трябваше да сграбчи жертвата си, промъкваше се с криволичене и без шум, когато трябваше да се приближи към нея. Беше по-скоро едър, с мрачен, усърден поглед и пепеляво лице; като страшния Карл Анжуйски, когото Валина така прекрасно е нарисувал, той не се смееше никога и спеше малко.

Когато отиде за пръв път в първата хунта, той влезе в заседателната зала, разстроен от уплаха — дали истинска или престорена? — с очила на челото, блъскаше се о всички мебели, а накрая и в масата; приближи се към колегите си и извика:

— Господа, господа, от два месеца вече не спя, като виждам на какви опасности е изложен моят крал!

И тъй като по всеки повод повтаряше непрестанно „моят крал“, председателят на хунтата загуби търпение и му каза:

— Вашият крал! Какво разбирате под тия думи, които прикриват гордостта ви зад привидното усърдие? Защо не кажете като нас просто „нашият крал“?

Вместо Вани, който изобщо не отговори, ще отговорим ние: този, който при едно слабо и деспотично управление казва „моят крал“, неизбежно изпреварва този, който казва само „нашият крал“.

Именно поради усърдието на Вани, както вече казахме, затворите бяха пълни със заподозрени; така наречени виновници бяха наблъскани в смрадни тъмници, оставени там без въздух, светлина и хляб; веднъж затворен в някое от тия подземия, затворникът, който често пъти нямаше понятие защо е арестуван, не знаете не само кога ще бъде освободен, но дори кога ще бъде съден. Върховен ръководител на обществените страдания, Вани не се интересуваше вече от тези, които са в затвора, а само от тези, които предстои да бъдат затворени. Ако майката, съпругата, любимата отиваха да помолят Вани за сина, съпруга, брата, любимия си, молбата увеличаваше вината на затворника; ако молителите се обърнеха към краля, това беше повече от безполезно, беше опасно, защото в такъв случай Вани се оплакваше от краля на кралицата, а пък ако кралят понякога прощаваше, то кралицата никога не прощаваше.

Противно на Гуидобалди — и тъкмо това го правеше още по-ужасен — Вани си бе спечелил име на неподкупен, но неумолим съдия; той съчетаваше безгранично честолюбие с безмерна жестокост; а за нещастие на човечеството и лесно се увличаше; това, което го занимавате, беше всякога „извънредно важно“, защото той го разглеждаше под микроскопа на въображението си. Такива хора са не само опасни за ония, които ще съдят, но и гибелни за онези, които са ги назначили като съдии, защото като не умеят да задоволят честолюбието си с действително велики дела, придават въображаемо значение на малките — единствените, които могат да извъртат.

Тази слава на неподкупен, но неумолим съдия той си бе спечелил най-напред с поведението си към княз Ди Тарсия. Княз Ди Тарсия ръководеше преди кардинал Руфо копринената фабрика в Сан Леучо: грешката беше двойна — и на краля, и на княз Ди Тарсия — на краля, загдето бе назначил княз Ди Тарсия на тази длъжност, на княз Ди Тарсия, загдето я бе приел. Пълен невежа в сметководството, но неспособен да измами; честен човек, който не умееше да се заобиколи с честни хора, след неколкогодишно управление князът се оказа с дефицит от сто хиляди екю[4], който Вани бе натоварен да ликвидира.

Нямате нищо по-лесно от тази ликвидация. Князът имаше един милион дуката и предложи да плати; но ако князът платеше, нямаше да се вдигне шум, да има скандал и цялата облага на Вани в такъв случай щеше да се изпари; въпросът можеше да се приключи за два часа, дефицитът да бъде попълнен, без да засегне особено много състоянието на княза; но благодарение на ликвидатора работата продължи десет години; дефицитът остана и князът бе разорен финансово и морално. Обаче Вани си спечели по този начин име, което му донесе кървавата слава на участник през 1796 година в държавната хунта.

Щом бе назначен, Вани започна да заявява наляво и надясно, че не гарантира за сигурността на височайшите си господари, ако не му позволят да прати в затвора двадесет хиляди якобинци само в Неапол. Всеки път, когато виждаше кралицата, той се приближаваше към нея било с някой вълчи скок, било заобикаляйки като хиена и казваше:

— Мадам, държа в ръцете си нишките на един заговор! Мадам, по следите съм на ново съзаклятие!

А Каролина, която смяташе, че е заобиколен от съзаклятия и заговори, казваше:

— Продължавайте, Вани, продължавайте! Служете добре на вашата кралица и ще бъдете възнаграден!

Този бял терор продължи повече от три години; след три години общественото възмущение се надигна като равноденствен прилив и започна да блъска, така да се каже, по стените на затворите, където имаше толкова много задържани, без да е доказано, че поне един от тях е виновен; след три години следствията, водени с ожесточението на политическите омрази, не биха могли да установят нито едно престъпление; тогава Вани прибягна до последната си надежда, потърси помощ в последното средство: изтезанията.

Но за Вани не бяха достатъчни обикновените изтезания: според предания от Средновековието, откогато изтезанията вече не се прилагаха, твърдите духом и здравите телом можеха да ги издържат; затова той настоя за извънредни изтезания, допускани от старите законодатели само в случаите на оскърбление на величеството, и поиска рицарят Медичи, херцог Канцано, абат Монтичели и още седем-осем души да бъдат подложени на мъчението, което той наричаше, с убийствена усмивка, изкривила устните му поради надеждата, че това благоволение ще му бъде оказано: tormenti spietati come sopra cadaveri, или мъчения, каквито могат да се наложат на трупове.

Съвестта на съдиите се възмути и при все че Гуидобалди и Кастелчикала бяха за тия мъчения, съдът ги отхвърли единодушно, с изключение на техните два гласа. Това единодушие спаси затворниците и предизвика падането на Вани.

Затворниците бяха освободени, хунтата бе разтурена поради общественото възмущение, а Вани напусна креслото си на финансов прокурор. Тогава именно кралицата му подаде ръка, удостои го с титлата маркиз и от тримата мъже, които си бяха спечелили омразата на обществото, си създаде свой съд, своя частна инквизиция, която съдеше тайно и нанасяше ударите си в мрака не със секирата на палача, а с камата на полицая.

Видяхме в действие Паскуале ди Симоне; сега ще видим Гуидобалди, Кастелчикала и Вани.

И така, тримата държавни инквизитори бяха събрани в тъмната стая; насядали бяха, мрачни и неспокойни, около зелената маса, осветена от бронзовата лампа; абажурът оставяше лицата им в сянка и те не биха се познали, както седяха от двете страни на масата, ако не знаеха кои са. Повикването от страна на кралицата ги смущаваше: нима по-ловък доносник от тях бе открил някакъв заговор? Всеки преживяше мълчаливо в мисълта си своето безпокойство, без да го споделя с другарите си, и очакваше тревожно вратата на кралските покои да се отвори и кралицата да влезе. Освен това всеки хвърляше от време на време бегъл, мрачен поглед към най-тъмния кът на стаята.

Защото там, почти съвсем невидим в тъмнината, стоеше полицаят Паскуале ди Симоне.

Той знаеше може би повече от тях, защото бе запознат по-добре с тайните на кралицата; но при все че му заповядваха, нито един от държавните инквизитори не би дръзнал да го запита.

Обаче присъствието му беше доказателство, че въпросът е сериозен. Дори в очите на държавните инквизитори Паскуале ди Симоне беше много по-страшна личност от маестро Донато.

Маестро Донато беше явният държавен палач; Паскуале ди Симоне беше скрит и тайнствен палач; единият изпълняваше закона, другият — кралските прищевки.

Ако престанеше да държи на своите верни Гуидобалди, Кастелчикала и Вани, кралската прищявка не можеше да ги предостави на закона: тримата знаеха и биха могли да разкрият прекалено много неща. Но можеше да ги посочи на Паскуале ди Симоне само с едно кимване и тогава, каквото и да знаеха, каквото и да можеха да кажат, не ги защитаваше, а, напротив, ги осъждаше; един добре нанесен удар между шестото и седмото ребро отляво — и всичко свършваше, тайните умираха заедно с човека, чиято последна въздишка за минувач на десетина стъпки от местопроизшествието щеше да бъде само по-тъжно духване на вятъра, само по-печален полъх на морския бриз.

Часовникът, от чийто звън бе трепнала кралицата, когато за пръв път въведохме читателя след нея в тази стая, отзвъни девет и още докато последният му звук не бе заглъхнал, вратата се отвори и Каролина влезе.

Тримата държавни инквизитори станаха едновременно, поклониха се на кралицата и пристъпиха към нея. Тя криеше нещо под голям червен кашмирен шал, метнат на лявото й рамо повече като плащ, отколкото като шал.

Паскуале ди Симоне не мръдна; вдървеният силует на полицая остана долепен до стената като гобленова фигура.

Кралицата заговори, без да остави време на държавните инквизитори да изкажат почитанията си.

— Този път, синьор Вани — каза тя, — не вие държите в ръцете си нишките на заговор, не вие сте по следите на съзаклятие, а аз. При това съм по-щастлива от вас, защото вие намирахте виновниците, без да намирате доказателствата, докато аз намерих най-напред доказателствата, а чрез доказателствата ви донасям средства да намерите виновниците.

— Не ни е липсвало все пак усърдие, мадам — каза Вани.

— Не — отговори кралицата, — защото мнозина ви обвиняват дори в престараване.

— Никога, щом се отнася до ваше величество — намеси се княз Ди Кастелчикала.

— Никога — повтори като ехо Гуидобалди.

По време на краткия разговор кралицата се бе приближила до масата; тя разгърна шала си и остави на масата два пистолета и едно писмо, леко изцапано с кръв.

Тримата инквизитори я наблюдаваха крайно изненадани.

— Седнете, господа — каза кралицата. — Маркиз Вани, вземете перо и пишете инструкциите, които ще ви дам.

Тримата мъже седнаха, а кралицата, останала права, сложила върху масата стиснатия си юмрук, загърната в аления шал като римска императрица, продиктува следното:

— На 22 срещу 23 септември през нощта шест души са били събрани в двореца на кралица Джована. Чакали са седми от Рим, пратеник на генерал Шанпионе. Пратеникът на генерал Шанпионе оставил коня си в Пуцоле, взел лодка и въпреки приближаващата буря, която след някое време действително се разразила, тръгнал по море към полуразрушения дворец, където го чакали. Тъкмо когато трябвало да се приближи до брега, лодката се преобърнала. Двамата лодкари загинали, пратеникът паднал като тях във водата, но бил по-щастлив от тях и успял да се спаси. Шестимата заговорници и той останали на разговор докъм дванадесет и половина през нощта. Пратеникът излязъл пръв и тръгнал към река Киайа. Останалите шестима също излезли, трима тръгнали нагоре по Паузилипе, другите трима отплавали с лодка покрай брега откъм Кастел дел Уово. Малко преди да стигне до Лъвовата чешма, пратеникът бил убит…

— Убит ли? — извика Вани. — От кого?

— Това не е наша работа — отговори със смразяващ глас кралицата. — Не сме длъжни да преследваме убийците му.

Вани разбра, че е направил погрешна стъпка, и замълча.

— Преди да падне, той убил двама души с ей тези пистолети, а други двама ранил със сабята, която ще намерите в гардероба. (Кралицата посочи гардероба, където бе прибрала преди петнадесет дни сабята и плаща.) Сабята, както можете да видите, е френска направа, но пистолетите, както също можете да видите, са от кралската неаполитанска оръжейна фабрика. Носят буквата Н, инициал от малкото име на собственика.

Дихание дори не прекъсна кралицата; човек би казал, че тримата са мъже от мрамор.

— Казах ви — продължи тя, — че сабята е френска направа; но вместо да бъде в униформата, с която пристигнал, намокрена от дъжда и от падането му в морето, пратеникът сега бил облечен в зелен редингот с бранденбурги, даден от някой от шестимата заговорници. Заговорникът, който му е дал дрехата си, забравил в джоба й едно писмо, писмо от жена, любовно писмо, изпратено на младеж на име Николино. Инициалът Н върху пистолетите доказва, че оръжията принадлежат на същото лице, до което е адресирано писмото. Давайки редингота, то е дало и пистолетите.

— Писмото — заяви Кастелчикала, след като го прегледа внимателно — е подписано само с инициала Е.

— Писмото — отговори кралицата — е от маркиза Елена ди Сан Клементе.

Тримата инквизитори се спогледаха.

— Една от придворните дами на ваше величество, струва ми се — промълви Гуидобалди.

— Да, синьоре, една от моите придворни дами — отговори кралицата със странна усмивка, отричаща сякаш на маркиза Ди Сан Клементе титлата придворна дама, дадена й от Гуидобалди. — И тъй като влюбените са, както изглежда, още в своя меден месец, дадох тази сутрин отпуска на маркиза Ди Сан Клементе, която трябва да бъде дежурна при мене утре, но ще бъде заместена от графиня Ди Сан Марко. Слушайте сега внимателно — продължи кралицата.

Тримата инквизитори се приближиха към Каролина, като се наведоха над масата в осветения от лампата кръг така, че главите им, оставали досега в сянка, бяха внезапно осветени.

— Слушайте сега внимателно: вероятно маркиза ди Сан Клементе, моята придворна дама, както я наричате, синьор Гуидобалди, няма да продума пред съпруга си за отпуската, която й дадох, и ще посвети целия утрешен ден на скъпия си Николино. Сега вече разбирате, нали?

Тримата мъже погледнаха въпросително кралицата; не бяха разбрали.

Каролина продължи:

— А всичко е съвсем просто. Паскуале ди Симоне обгражда с хората си двореца на маркиза Ди Сан Клементе. Те ще я видят, когато излезе, ще я проследят незабелязано. Срещата е в някоя друга къща. Виждат Николино, оставят спокойно любовниците заедно. Маркизата ще излезе вероятно първа и когато Николино излезе по-късно, ще го задържат, но без да му причинят зло…Този, който се доближи до него с друга цел, освен да го арестува — каза кралицата, като повиши глас и се намръщи, — ще отговаря с главата си! Хората на Паскуале ди Симоне го залавят значи жив, отвеждат го в крепостта Сан Елме и го предават с особена препоръка на управителя, който му избира една от най-сигурните килии. Ако задържаният се съгласи да посочи съучастниците си, толкова по-добре. Ако откаже, тогава, Вани, вие ще се заемете с него. Няма вече никакъв глупав съд, който да ви пречи да приложите мъчения, и ще постъпите „като с труп“. Ясно ли е, господа? И добър копой ли съм, когато се заема да разкрия заговор?

— Всяка постъпка на нейно величество носи белега на гениалност — каза Вани, като се поклони. — Има ли ваше величество други заповеди за нас?

— Никакви — отвърна кралицата. — Това, което маркиз Вани написа, ще служи за ръководство и на тримата. Ще ме осведомите след първия разпит. Вземете плаща и сабята от гардероба, пистолетите и писмото от масата като веществени доказателства и Бог да ви пази!

Кралицата махна с ръка за сбогом на тримата инквизитори; те се поклониха ниско и излязоха заднишком.

Когато вратата се затвори след тях, Каролина направи знак на Паскуале ди Симоне; полицаят се приближи към кралицата, от която го отделяте сега само масата.

— Чу ли? — каза тя, като хвърли на масата кесия с жълтици.

— Да, ваше величество — отговори полицаят, като взе кесията и благодари с поклон.

— Утре по същото време ще ме намериш тук, за да ми съобщиш какво е станало.

На другия ден по същото време кралицата узна лично от Паскуале ди Симоне, че любовникът на маркиза Ди Сан Клементе, изненадан ненадейно, бил заловен в три часа следобед, без да може да окаже някаква съпротива, бил отведен в крепостта Сан Елме и окован във вериги. Тя узна освен това, че любовникът е Николино Карачоло, брат на херцог Ди Рока Романа и племенник на адмирала.

— Ах! — прошепна тя. — Дано имаме щастие и адмиралът да е замесен!

Бележки

[1] Лафема, Бартелеми — финансов министър на Анри IV, създал стопанското благополучие на Франция (1545–1612). Б.пр.

[2] Джефри, Джордж — английски канцлер, използван от Чарлз II и Джейкъб II за отмъщенията им; умрял в затвора Тауър (1648–1689). Б.пр.

[3] Фукие-Тенвил, Антоан — държавен обвинител във френския революционен съд; гилотиниран с Робеспиер (1746–1795). Б.пр.

[4] Екю — златна или сребърна монета с герб, обикновено на стойност пет франка. Б.пр.