Александър Дюма
Сан Феличе (52)

LI
КРЕПОСТТА САН АНДЖЕЛО ПРОГОВАРЯ

Когато мина през Пиаца дел пополо, за да се изкачи на Пинчо, кралят можа да види част от нейното живописно население, съставена от жени и деца, да танцува около огън сред площада; щом видяха владетеля, те спряха да танцуват и закрещяха оглушително: „Да живее крал Фердинанд! Да живее Пий VI!“ Кралят също се спря, за да запита какво правят тия добри хора и какъв е огънят, пред който се греят. Отговориха му, че огънят е запаленото дърво на свободата, посадено преди осемнадесет месеца от консулите на римската република.

Тази вярност към добрите принципи трогна Фердинанд, той извади от джоба си каквито монети намери и ги хвърли на тълпата с приветствието:

— Браво, приятели! Забавлявайте се!

Жените и децата се нахвърлиха да събират карлините, дукатите и пиастрите на крал Фердинанд; последва страшна олелия, при която жените биеха децата, децата дращеха жените; накрая всичко завърши с много викове, много плач и много пакости.

На площад Навоне кралят видя нов огън.

Зададе същия въпрос и получи същия отговор.

Този път кралят бръкна не в своя джоб, а в джоба на херцог Д’Асколи, взе шепа монети и ги хвърли на танцуващите, които бяха мъже и жени.

Тук, както казахме, нямаше само жени и деца, а имаше и мъже; силният пол сметна, че има по-големи права върху парите от слабия пол; любовниците и съпрузите на ударените жени извадиха ножове; един танцуващ бе ранен и отнесен в болницата.

На площад Колона стана същото произшествие; но този път то завърши с прослава на обществения морал; когато ножовете щяха да влязат в действие, през площада мина някакъв гражданин с нахлупена до очите шапка, загърнат в широк плащ; едно куче залая подир него. Едно дете подвикна: „Якобинец!“ Виковете на детето и лаят на кучето привлякоха вниманието на присъстващите, които — без да слушат обяснението на гражданина със заблуждаващия плащ и нахлупената шапка — го хвърлиха в огъня, където той загина мъченически сред радостните крясъци на простолюдието.

На един от подпалвачите му хрумна изведнъж лъчезарна мисъл: дърветата на свободата, подпалвани, за да се превърнат на въглени и пепел, не бяха поникнали сами; бяха посадени; тези, които ги бяха посадили, бяха по-виновни от нещастните дървета, засадени може би насила; трябваше следователно поне веднъж да се извърши случайно едно справедливо правосъдие, като се накажат не дърветата, а тези, които са ги посадили.

Но кой ги бе посадил?

Както вече казахме, когато споменахме за Пиаца дел пополо, дърветата бяха засадени от консулите на римската република, господата Матеи от Валмонтоне и Дзакалоне от Пиперно.

От една година насам тези имена бяха благославяни и почитани от населението, на което двамата висши чиновници, истински либерали, бяха посветили времето, ума и състоянието си; но щом настъпи промяна, народът прощава по-лесно на противника, отколкото на този, който му е посветил живота си, и първите защитници стават обикновено първи мъченици. „Революциите са като Сатурн — бе казал Вернио^[1] — изяждат децата си.“

Един мъж, когото Дзакалоне бе принудил да изпраща сина си на училище, римлянин, който държеше на личната си свобода, направи предложение да оставят едно дърво на свободата, за да обесят на него двамата консули. Предложението бе, разбира се, единодушно прието; за да го изпълнят, оставаше само да изберат дърво за бесило и да заловят двамата консули.

Най-напред помислиха за тополата на площад Ротонда, която не беше още отсечена, и тъй като двамата висши чиновници живееха единият на виа дел Мадалена, другият на виа Пие ди Мармо, съседството им се стори като предопределена случайност. Изтичаха направо към жилищата на консулите; за щастие двамата чиновници имаха, както изглежда, точна представа за признателността, която може да се очаква от освободените народи: и двамата бяха напуснали Рим.

Но един тенекеджия, чиято къща бе до дома на Матеи и комуто Матеи бе дал на заем двеста екю, за да го спаси от фалит, и един продавач на билки, комуто Дзакалоне бе изпратил личния си лекар, за да спаси жена му от злокачествена треска, заявиха, че знаят почти със сигурност мястото, където са се укрили двамата виновници, и предложиха да ги предадат.

Предложението бе прието с възторг, а за да не остане идването й дотук съвсем напразно, тълпата започна да разграбва жилищата и да хвърля мебелите през прозорците. Между другите мебели и двамата имаха по един великолепен стенен часовник от позлатен бронз, единият представляващ Аврамовото жертвоприношение, другият Агар и Исмаил, загубени в пустинята, и двата с еднакъв надпис, доказателство, че идваха от един и същи източник: „На консулите на римската република от признателните евреи.“

И наистина, двамата консули бяха издали декрет, по силата на който евреите ставаха хора като всички други и получаваха граждански права.

Това подсети тълпата за нещастните евреи, за които те не бяха помислили досега и навярно не биха се сетили, ако евреите не бяха се провинили в признателност. Чуха се викове: „В гетото! В гетото!“ И тълпата се втурна към еврейския квартал.

След издаването на декрета, с който римската република ги приравняваше към всички граждани, нещастните евреи побързаха да премахнат бариерите, които ги отделяха от обществото, и се пръснаха из целия град, където мнозина си наеха жилища и отвориха магазини; но веднага след заминаването на Шанпионе, като се почувстваха изоставени и без защита, те се прибраха отново в своите квартали, възстановиха набързо вратите и оградите не за да се отделят от хората, а за да противопоставят някакво препятствие на враговете си.

Така че в случая нямаше преднамерена съпротива срещу тълпата, а материална преграда против нахлуването й.

Тогава тълпата, винаги готова да измисли бързи и ефикасни средства, реши да не разбива вратите и преградите на гетото, а да хвърли през тях главни, запалени от близкия огън.

Хвърляха ги едни подир други, след това изобретателите — те се срещат всякога — ги намазаха със смола и терпентин. Гетото заприлича скоро на бомбардиран град и след половин час обсадителите видяха с удоволствие пламъци, които показваха избухването на пет-шест пожара.

След едночасова обсада цялото гето беше в пламъци.

Тогава вратите се отвориха сами и цялото нещастно население, полуголи мъже, жени, деца, разбудени в съня си, се втурна с ужасени викове към вратите, като порой, срутил яз, и се пръсна, или по-точно се опита да се пръсне из града.

Но тук именно ги чакаше тълпата; всеки пипна по един евреин за собствено жестоко забавление; целият репертоар на мъченията бе опитан върху тези нещастници: едни караха да ходят боси по горящи главни, със свиня в ръце; други обесиха за мишниците между обесените за задните крака кучета, които ги хапеха непрекъснато, побеснели от болка и гняв; трети, разсъблечен до кръста, развеждаха из града с котка на гърба и го биеха с тояги, както са биели Христос; само че тоягите удряха и човека, и животното, което дращеше и хапеше нещастника; други, най-после, по-щастливи, бяха хвърлени в Тибър, където чисто и просто се удавиха.

Забавленията продължиха не само през цялата нощ, по и през следващите два дни с най-разнообразни видоизменения, докато най-после кралят узна и запита какви са хората, подложени на тези мъчения. Отговориха му, че са евреи, имали неблагоразумието да сметнат след провъзгласяването на републиката, че са хора като всички други и следователно приемали християни, купували имоти, напускали гетото, настанявали се в града, продавали книги, лекували се при католически лекари и погребвали мъртвите си при факелно осветление.

Крал Фердинанд с мъка можа да повярва всички тия кощунства, по най-после му показаха декрета на републиката, който даваше граждански права на евреите: той бе принуден да повярва. После запита кои са били тези хора, дотолкова забравили Бога, та да издадат подобен декрет; казаха му, че са консулите Матеи и Дзакалоне.

— Тогава трябва да накажат тях, а не освободените — извика Фердинанд, запазил непоколебимия си здрав смисъл, дори когато беше под властта на предразсъдъците си.

Отговориха му, че са помислили вече за това, търсели виновниците и двама граждани поели задължението да ги предадат.

— Добре — каза кралят, — ако ги предадат, всеки от двамата ще получи по петстотин дуката, а консулите ще бъдат обесени. Слухът за кралската щедрост се разчу и удвои възторга; тълпата се запита какво може да поднесе на един толкова добър крал, споделящ напълно желанията й; започнаха да разискват по този важен въпрос и решиха, че щом кралят е наредил двамата консули да бъдат обесени с редовен палач и на редовни бесила, те ще отсекат последното останало дърво на свободата и ще го направят на цепеници, та кралят да се грее на революционен огън.

И му закараха цяла кола дърва, които той плати щедро с хиляда дуката. Това хрумване му се стори толкова хубаво, че той остави настрана двете най-големи цепеници и ги изпрати на кралицата със следното писмо:

„Мила ми съпруго,

Знаете за моето щастливо влизане в Рим без никаква пречка по пътя, французите се изпариха като дим. Остават наистина петстотин якобинци в крепостта Сан Анджело, но те така кротуват, та мисля, че желаят само едно: да ги забравим.

Мак заминава утре с двадесет и пет хиляди души да даде сражение на французите; по пътя ще се съедини с корпуса на Мишру, така че ще има тридесет и осем до четиридесет хиляди души и ще влезе в бой с французите само ако има сигурни изгледи да ги смаже.

Тук имаме непрекъснати тържества. Ще повярвате ли, че ония жалки якобинци дали права на евреите! От три дни насам населението на Рим ги гони из улиците на града така, както аз ходя на лов за лопатари из горите на Персано и за глигани из Аспронските гори; обещаха ми и нещо по-хубаво: изглежда че са по дирите на двамата консули на така наречената римска република. Определих по петстотин дуката за главата на всеки от тях. Мисля, че ще бъде много назидателно да бъдат обесени, и ако ги обесят, ще доставя на гарнизона на крепостта Сан Анджело изненадата да присъства на екзекуцията им.

Изпращам Ви за Бъдни вечер две дебели цепеници от дървото на свободата от площад Ротонда. Грейте се приятно, Вие и децата, и докато се греете, мислете за Вашия любещ съпруг и баща.

Утре ще издам указ, за да сложа малко ред в еврейските работи, да върна евреите в гетото и да им наложа една разумна дисциплина. Ще Ви изпратя препис от този указ, щом го издам.

Разгласете в Неапол благоволенията, с които ме обсипва Божията добрина; кажете на нашия архиепископ Капече Дзурло да отслужи благодарствен молебен, макар да го подозирам, че е малко якобинец; това ще му бъде за наказание, устройте публични тържества и накарайте Вани да ускори делото на проклетия Николино Карачоло.

Ще Ви държа в течение за успехите на нашия именит генерал Мак, щом получа вест за тях.

Останете с добро здраве и вярвайте в искрената, вечна обич на Вашия ученик и съпруг

 

Фердинанд Б.“

„П. П. Предайте моите почитания на медам. Макар и малко смешни, тези добри принцеси са все пак височайши дъщери на крал Людовик XV. Можете да разрешите на Ариола да даде малка заплата на седемте корсиканци, които им служат за охрана и са препоръчани от граф Дьо Нарбон, един от последните министри, струва ми се, на Вашата сестра Мария-Антоанета; това ще ги зарадва, а нас не обвързва с нищо.“

На другия ден, както писа на Каролина, Фердинанд наистина издаде указ, който беше всъщност само възстановяване на едикта, отменен от така наречената римска република.

Съвестта ни на историк не ни позволява да променим нито една сричка от този указ; той е впрочем и до днес в сила в Рим:

„Чл. 1. Нито един евреин, живущ било в Рим, било във владенията на Рим, не може да дава подслон или да храни християни, нито да наема християни на служба, под страх от наказание според папските закони.

Чл. 2. Всички евреи от Рим и папските владения трябва да предадат в срок от три месеца своите движими и недвижими имоти; иначе тези имоти ще бъдат продадени на търг.

Чл. 3. Нито един евреин не може да живее в Рим или кой да е град от папските владения без разрешение от правителството; при нарушение виновниците ще бъдат връщани в съответното гето.

Чл. 4. Никой евреин не може да нощува извън своето гето.

Чл. 5. Никой евреин не може да поддържа приятелски връзки с християнин.

Чл. 6. Евреите не могат да търгуват със свещени предмети или с книги под страх от глоба от сто екю и седем години затвор.

Чл. 7. Всеки лекар католик, повикан при евреин, трябва най-напред да го покръсти; ако болният откаже да се покръсти, лекарят ще го напусне, без да му даде помощ; ако постъпи противно на това нареждане, лекарят се излага на преследване от светата църква.

Чл. 8 и последен. Когато погребват мъртвите си, евреите не могат да извършват никакви обреди, нито да си служат с факли, под страх от конфискация.

Настоящата мярка ще бъде съобщена из всички гета и разгласена в синагогите.“

На другия ден след издаването и разлепването на този декрет генерал Мак се сбогува с краля, остави пет хиляди души за охрана на Рим и излезе през вратата Дел пополо с цел — както Фердинанд бе писал на августейшата си съпруга — да преследва Шанпионе и да му даде сражение, където и да го срещне.

В същия момент, когато неговият ариергард тръгваше, друго шествие, не по-малко интересно, влизаше в Рим от другия му край — през вратата Сан Джовани.

Четирима конни неаполитански жандарми с червено-бяла кокарда на фуражките яздеха пред двама души, вързани един за друг над лактите; двамата бяха с бели памучни барети и бяха загърнати в наметала с неопределен цвят, като болнични халати; яздеха две неоседлани магарета, а поводите на всяко магаре се държаха от човек от простолюдието с дебела тояга, който заплашваше и ругаеше пленниците. Тези пленници бяха двамата консули на римската република, Матеи и Дзакалоне, а двамата мъже от простолюдието, които водеха магаретата, бяха тенекеджията и билкарят, обещали да ги доведат.

Удържали бяха думата си, както виждаме.

Двамата нещастни бегълци, уверени, че ще бъдат в безопасност в болницата, основана от Матеи в родния му град Валмонтоне, бяха избягали там и за по-голяма сигурност се бяха облекли като болни. Издадени от болногледач, назначен от Матеи, те бяха заловени и сега ги водеха в Рим, за да си изтърпят наказанието.

Щом минаха през вратата Сан Джовани, тълпата ги позна и с неуловимия инстинкт, който я тласка да събаря това, което е въздигнала, и да опозорява каквото е прославяла, тя започна да ругае пленниците, да ги замерва с кал и камъни и да крещи: „Смърт!“ После се опита да осъществи заплахите си; четиримата неаполитански жандарми трябвате да обяснят категорично на множеството, че водят консулите в Рим, за да бъдат обесени, и това ще стане още на другия ден в присъствието на крал Фердинанд на площада Сан Анджело, обичайно място за изпълнение на смъртните присъди от държавния палач, за най-голям позор на френския гарнизон. Това обещание успокои тълпата, която не искаше да обиди крал Фердинанд, затова се съгласи да чака до следния ден, по се възнагради за чакането, като продължи да освирква двамата консули и да хвърля по тях кал и камъни.

Съвършено примирени, те чакаха безмълвни, тъжни, но спокойни, като не се опитваха нито да ускорят, нито да отдалечат смъртта, защото разбираха, че с тях е свършено и ако се спасят от ноктите на простонародния лъв, то ще бъде само за да попаднат в лапите на кралския тигър.

Затова чакаха с наведени глави.

Един случаен поет — такива поети не липсват никога, нито при победи, нито при поражения — бе съчинил набързо следното четиристишие, което бе разпръснал веднага и тълпата го пееше по някаква също така набързо стъкмена мелодия:

Largo, o romano popolo! All’ asinino ingresso

Qual fecero non Cesare, non Scipione istesso.

Di questo democratico е augusto onore е degno

Chi rese un di da console d’impi tiranni il regno.^[2]

А ние ще се опитаме да ги преведем скромно в проза:

„Път, римски народе! За магарешкото влизане, каквото нямаха ни Цезар, нито самият Сципион. За тази висока демократична чест е достоен управлявалият един ден като консул кралството на нечестивите тирани.“

Пленниците минаха така през три четвърти от кварталите на Рим, докато стигнаха в Карчере Нуово, където ги затвориха.

Пред затвора се събра веднага огромна тълпа и за да не изкърти вратата, трябваше да й обещаят, че на другия ден по обяд екзекуцията ще се състои на площада пред крепостта Сан Анджело, а за доказателство още призори на другия ден ще види палача и помощниците му да издигат ешафода.

Два часа по-късно обяви, разлепени из целия град, съобщиха, че екзекуцията ще се състои на другия ден по обяд.

Това обещание осигури една спокойна нощ на римляните.

Според поетото задължение, още в седем часа сутринта ешафодът бе издигнат на площада пред крепостта Сан Анджело, точно срещу виа Папале, между Грациано-Валептиниевата арка и Тибър. Това беше, както вече казахме, обичайното място за екзекуции, а за по-голямо удобство при тези тъжни тържества къщата на палача се намирате на няколко стъпки оттам, зад завоя на кея, срещу мястото на някогашния затвор Тордипоне.

Тя стоеше на мястото си до 1848 година, когато бе съборена при провъзгласяването на римската република, траяла още по-малко от онази в 1798 година.

Докато дърводелците на смъртта сковаваха ешафода и издигаха бесилата сред просташките шега на народа, който проявява всякога остроумие при подобни случаи, други работници украсяваха с разкошни драперии един балкон и привличаха също така вниманието на множеството; защото този балкон беше ложата, откъдето кралят щете да наблюдава зрелището.

Огромни тълпи се стичаха от двата срещуположни края на Рим, откъм левия бряг на Тибър, от площада Дел пополо и от Транстевере, докато от главната улица Папале и всички съседни по-малки улици другите квартали изливаха жителите си към площада Сан Анджело, който скоро се задръсти до такава степен, че трябваше да поставят охрана около ешафода, за да могат дърводелците да продължат работата си.

Пуст беше само десният бряг, където се намира гробницата на Адриан; ужасната крепост, която е за Рим нещо като Бастилията за Париж и крепостта Сан Елме за Неапол, макар че беше безгласна и изглеждаше необитавана, внушаваше доста голям страх, така че никой не дръзваше да отиде към моста, водещ за нея, или да се приближи до стените й. Защото трицветното знаме, което се развяваше там, сякаш казваше на това простолюдие, опиянено от кръвожадни оргии: „Внимавай какво вършиш, Франция е тук!“

Но тъй като нито един френски войник не се виждаше по стените, а бойниците бяха грижливо затворени, хората свикнаха постепенно с тази безгласна заплаха, както децата свикват с присъствието на заспал лъв.

В единадесет часа изведоха двамата затворници от тъмницата и ги качиха отново на магаретата, метнаха им едно въже на шиите, двамата помощници на палача уловиха по един край на въжето, а самият палач тръгна напред; придружавате ги братството на покаяниците, които подкрепят жертвите пред ешафода, а след тях вървеше огромната тълпа; все така облечени в болничните дрехи, те бяха отведени до черквата Сан Джовани, където ги накараха да слязат от магаретата, да коленичат боси на стъпалата на черквата и да се помолят за опрощение на греховете си.

На отиване от двореца Фарнезе за площада, където щеше да се изпълни наказанието, кралят мина през виа Джулия тъкмо когато помощниците на палача дърпаха осъдените с въжетата, за да ги принудят да коленичат. В други случаи при подобни обстоятелства кралската поява спасяваше осъдените; но нещата се бяха променили: днес кралското присъствие осигуряваше екзекуцията им.

Тълпата се отдръпна, за да даде път на краля. Той хвърли неспокоен поглед към крепостта Сан Анджело, махна недоволно с ръка при вида на френското знаме, слезе от каляската сред акламациите на народа, появи се на балкона и поздрави множеството.

След миг гръмки викове оповестиха приближаването на затворниците. Пред тях и след тях се движеха по един взвод неаполитански конни жандарми, които се присъединиха към чакащите вече на площада, за да отстранят народа и да направят място за свободно движение на палача и помощниците му.

Мълчанието и безлюдността на крепостта Сан Анджело бе успокоило всички и никой вече не мислеше за нея. Неколцина римляни, по-храбри от другите, се бяха приближили до пустия мост и дори оскърбиха крепостта така, както неаполитанци оскърбяват Везувий; а това разсмя крал Фердинанд, защото му припомни веселите ладзарони от вълнолома и доказа, че римляните са не по-малко духовити от тях.

В дванадесет без пет траурното шествие се показа на малкия площад; осъдените изглеждаха смазани от умора, но спокойни и примирени. Пред ешафода ги накараха да слязат от магаретата; след това свалиха въжето от шиите им и отидоха да го завържат на бесилото. Покаяниците се приближиха до двамата нещастници, като ги увещаваха да приемат спокойно смъртта и да целунат разпятието.

Матеи го целуна с думите:

— О, Исусе, знаеш, че умирам невинен и като тебе за спасението и свободата на хората!

Дзакалоне каза:

— О, Исусе! Свидетел си, че прощавам на този народ, както ти прости на своите палачи.

Най-близките зрители чуха тия думи и ги посрещнаха с освирквания. След това един мощен глас извика:

— Помолете се за душите на тия, които ще умрат!

Беше водачът на покаяниците.

Всички коленичиха, за да кажат молитвата „Богородице дево“, дори кралят на балкона, дори палачът и помощниците му на ешафода.

Настъпи миг на тържествена, дълбока тишина.

В този миг се чу топовен гърмеж; изпочупеният ешафод се срути под нозете на палача и помощниците му; вратата на крепостта Сан Анджело се отвори и сто гренадири, предшествани от барабан, който биеше за атака, минаха ходом по моста и сред ужасените викове на множеството, сред бягащите жандарми, сред всеобщата изненада и уплаха грабнаха двамата осъдени и ги отведоха в крепостта Сан Анджело, чиято врата се затвори, преди народът, палачите, покаяниците, жандармите и дори самият крал да се опомнят от слисването.

Крепостта Сан Анджело проговори само веднъж; но както виждаме, думата й бе изречена навреме и оказа своето въздействие.

Така римляните бяха принудени да минат този ден без обесвания и да се нахвърлят отново върху евреите.

Крал Фердинанд се върна в двореца Фарнезе в много лошо настроение; това беше първият му неуспех след започването на войната, а за нещастие нямаше да бъде и последният.