Александър Дюма
Сан Феличе (66)

LXV
КОГАТО ЛУДИЯТ МИКЕЛЕ СТАВА КАПИТАН, ПРЕДИ ДА СТАНЕ ПОЛКОВНИК

Същия ден към четири-пет часа следобед от старите неаполски квартали започна да се надига глух, заплашителен тътен като пред буря или земетресение и да обхваща постепенно целия град. От печатницата на синьор Флоридо Джордани на ларго Меркатело излизаха тълпи мъже с големи печатни листове под лявата мишница, с четка и кофа с лепило в дясната ръка, пръскаха се из разните градски квартали и всеки оставяше след себе си редица обяви, пред които се трупаха любопитни; така можеше да се проследи и движението му, все едно дали се изкачваше към Ромеро по страда дел’Инфраската или слизаше по Кастел Капуано и Стария пазар, за да стигне най-после до Алберго деи Повери по ларго деи Пинье; или като минеше по цялата улица Толедо, стигаше до Санта Лучия по нанадолнището на Гиганта и в Мерджелина по Понте и ла Ривиера ди Киайа.

Тези обяви, вдигнали такъв шум из всички краища на града, бяха прокламацията на крал Фердинанд, или по-точно на капитан Пронио, с която капитанът по нареждане на кардинал Руфо изпъстряше стените в столицата на Двете Сицилии; а все по-засилващият се тътен, все по-растящата врява откъм всички квартали на града отразяваше впечатлението, което прочитането й бе направило на жителите.

И наистина неаполитанци научаваха едновременно за завръщането на краля, за когото смятаха, че е все още в Рим, и за нахлуването на французите, за които знаеха, че са в отстъпление. В това малко неясно съобщение за събитията, описани с една всъщност гениална неяснота, кралят се откроявяше като единствената надежда на страната, ангел хранител на кралството. Той бе минал вече през френските линии — носеше се слух, че е пристигнал през нощта в Казерта; изложил бе на опасност свободата и живота си, за да дойде да умре със своите верни неаполитанци. Крал Жан не бе направил нещо повече при Поатие, нито Филип Валоа при Креси^[1].

Невъзможно беше да изменят на подобна преданост, да не възнаградят такива жертви. Затова можете да се види голяма група, която разискваше, коментираше, разглеждаше подробно прокламацията; участниците в групите, главно тези, които знаеха да четат — а броят им не беше голям — се ползваха от предимството си, вземаха думата и като си даваха вид, че разбират, имаха очевидно твърде подчертано влияние над тези, които не знаеха да четат, а само ги слушаха, втренчили поглед, наострили уши и зяпнали.

На Стария пазар, където грамотността беше още по-малка, отколкото другаде, огромна група се бе събрала пред вратата на бекайото, а в центъра й, съвсем близо до залепения манифест, за да може да го прочете, беше нашият приятел Лудият Микеле, който се ползваше от предимството на своето по-високо образование и предаваше на смаяното множество вестите от прокламацията.

— Едно ми е ясно от всичко това — казваше бекайото с грубия си здрав разум, втренчил в Микеле единственото си око, останало след страшното нараняване от Салвато в Мерджелина, — едно ми е ясно: че ония дрипльовци, републиканците — в пъкъла да потънат! — са натупали генерал Мак.

— Не виждам нито дума за такова нещо в прокламацията — отговори Микеле, — но трябва да кажа все пак, че е вероятно. Ние, образованите хора, казваме, че то се подразбира.

— Подразбира ли се, не се ли подразбира — продължи бекайото, — вярно е, че французите — чумата да ги тръшне до един! — настъпват към Неапол и ще бъдат тук до петнадесет дни.

— Да — съгласи се Микеле, — от прокламацията виждам, че са навлезли в Абруцо, а това е пътят за Неапол, но само от нас зависи да не влязат в Неапол.

— Как ще им попречим? — попита бекайото.

— Много лесно — отвърна Микеле. — Ти например ще вземеш острия си нож, Палиучела голямата си пушка, аз дългата си сабя, с една дума, всеки от нас ще грабне нещо и ще тръгнем срещу тях.

— Ще тръгнем срещу тях, ще тръгнем срещу тях! — измърмори бекайото, като намери предложението на Микеле за малко рисковано. — Лесно е да се каже!

— И още по-лесно се върши, приятелю бекайо! Трябва само едно нещо. Вярно е, че то не се намира под кожата на овцете, които колиш — трябва смелост. Аз знам от сигурен източник, че французите не са повече от десет хиляди, а ние в Неапол сме шестдесет хиляди ладзарони — силни, яки, със здрави ръце, крака и очи.

— Със здрави очи, със здрави очи — повтори бекайото, като долови в думите на Микеле намек за своята злополука, — лесно ти е на тебе да приказваш така.

— Добре — продължи Микеле, без да се засегне от прекъсването на бекайото, — нека всеки от нас се въоръжи с нещо, ако ще да е дори с камък и прашка като пастира Давид, и да убие само една шеста част от всеки французин. Пак ще ги свършим, защото ние сме шестдесет хиляди, а те са десет хиляди — това няма да е мъчно, особено за тебе, бекайо, щом, както казваш, си се борил вече сам срещу шестима.

— Вярно е — каза бекайото, — че който ми попадне в ръцете…

— Да — прекъсна го Микеле, — но, според мене, не трябва да чакаш да ти попаднат в ръцете, защото тогава ние ще бъдем в ръцете им. Трябва да ги пресрещнем, да се бием с тях навред, където ги намерим. Всеки мъж струва колкото друг мъж, дявол го взел! Щом аз не се страхувам от тебе, нито от Палиучела, нито от тримата сина на Басо Томео, които постоянно повтарят, че ще ме пребият, а още не са ме пребили, ако шестима се страхуват от един, ще рече, че са страхливци.

— Прав е Микеле, прав е! — извикаха няколко гласа.

— Добре тогава — продължи Микеле, — докажете, че съм прав. Аз искам само да вървя на смърт! Които искат да умрат с мене, да кажат!

— Аз! Аз! Аз! Ние! Ние! — викнаха петдесетина души. — Искаш ли да ни станеш главатар, Микеле?

— Разбира се — каза Микеле. — Готов съм.

— Да живее Микеле! Да живее Микеле! Да живее нашият капитан! — завикаха множество гласове.

— Ето че станах капитан! — засмя се Микеле. — Изглежда че предсказанието на Нано започна да се сбъдва! Искаш ли да ми станеш лейтенант, Палиучела?

— Ей Богу, с радост ще стана — отговори този, към когото се бе обърнал Микеле. — Ти си добър момък, макар да се гордееш малко, че си учен, както и да е, щом не може без главатар, по-добре е той да знае да чете, да пише и да смята, отколкото нищо да не знае.

— Добре — продължи Микеле, — тези, които са съгласни да им бъда главатар, да ме чакат на страда Карбонара с каквото оръжие могат да намерят. Аз отивам да си взема сабята.

Сред тълпата настъпи голямо раздвижване; всеки тръгна на-някъде, стотина души, готови да признаят за главатар Лудия Микеле, се отделиха от групата и тръгнаха да търсят задължителното оръжие, без каквото нямаше да ги приемат в отряда на капитан Микеле. Нещо ставате и в другия край на града, между Толедо и Вомеро, навръх Инфраската, в подножието на хълма деи Капучини.

На връщане от просия със своя приятел Джакобино, Фра Пачифико бе видял мъжете, които тичаха с прокламации под лявата мишница и ги разлепваха по стените, щом намереха удобно място; братът просител се приближи заедно с други любопитни пред афиша, разчете го с мъка, защото не беше учен от ранга на Микеле, но все пак го разчете и при тия неочаквани вести войнствеността му пламна, както можем да предположим, много повече от всеки друг път, щом узна, че омразните му якобинци се готвят да минат границите на кралството.

Той удари яростно о земята своята лаврова тояга, поиска думата, качи се на един камък и както държеше Джакобино за поводите, обясни сред набожна тишина на огромния кръг, насъбран около него поради голямата му известност, какво нещо са французите; а французите бяха според Фра Пачифико безверници, нечестивци, които грабят, крадат жени, колят деца, не вярват, че мадоната от Пие ди Грота движи очите си, нито че косата на Христос от Кармине расте толкова много, та всяка година трябвала я подрязват; Фра Пачифико смяташе всички французи за дяволски изчадия и за доказателство заявявате, че всички, които е виждал, имали някъде по тялото си следа от нокти, положителен знак, че им е писано рано или късно да попаднат в ноктите на сатаната; затова беше наложително по всички възможни начини да им се попречи да влязат в Неапол; иначе Неапол щеше да бъде изгорен от край до край и да изчезне от лицето на земята, сякаш е бил затрупан с пепел като Помпей или с лава като Херкулан.

Речта на Фра Пачифико, особено заключението й, направиха най-голямо впечатление на слушателите. Из множеството се чуха възторжени викове; два-три гласа питаха дали, ако неаполитанското население въстане против французите, и Фра Пачифико ще тръгне лично против неприятеля. Фра Пачифико отговори, че не само той, но и магарето му Джакобино служат на краля и на църквата и с това скромно животно, избрано от Христос за тържественото му влизане в Ерусалим, той е готов да поведе към победа тези, които пожелаят да се сражават заедно с него.

Веднага се разнесоха викове: „Готови сме! Готови сме!“ Фра Пачифико поиска само пет минути, изкачи се набързо по хълма деи Капучини, за да остави в кухнята товара на Джакобино, и точно след пет минути се яви отново, този път на магарето, за да заеме мястото си сред тия, които го бяха избрали.

Беше почти шест часа вечерта и в Неапол бе настъпил описаният от нас кипеж, неизвестен на краля, който с наведена глава, загрижен как ли ще го посрещне столицата му, влезе през Капуанската порта, където за всеки случай, за да не добави към своята несрета и ненавистта, изпитвана от неаполитанци към кралицата и любимката й, се бе разделил с тях, като ги изпрати през порта дел Камино, Маринела, виа дел Пилиеро, ларго дел Кастело, а сам той щеше да мине по страда Карбонара, страда Фориа, ларго деле Пинье и Толедо.

И така, двете кралски каляски се бяха разделили пред Капуанската порта и кралицата с лейди Хамилтън, сър Уилям и Нелсън се прибраха в двореца по посочения от нас път, а кралят тръгна направо заедно с верния си Ахат^[2] херцог Д’Асколи през известната Капуанска порта, прочута по много причини.

Спомняме си, че тъкмо срещу Капуанската врата, на площада пред стъпалата на черквата Сан Джовани а Карбонара, на същото място, където шестдесет години по-късно бе екзекутиран Агезилас Милано, съвсем случайно и само защото този площад е средище на кварталите на простолюдието, Микеле бе определил среща на отряда си; а този отряд, събиран попътно, се бе почти удвоил, докато стигне до сборния пункт, защото всеки повикваше или увличаше срещнатите приятели; така че когато кралят трябваше да мине оттук, площадът беше задръстен от повече от двеста и петдесет души.

Кралят знаеше много добре, че няма от какво да се страхува сред своите обични ладзарони. Затова само се изненада, когато видя сред такова събрано множество при светлината на малкото улични фенери, запалени на сто крачки един от друг, както и на по-многобройните свещи пред иконите на мадоната, да лъщят саби и цеви на пушки; той се наведе, докосна по рамото този, който му се стори водач на множеството, и запита на неаполитанско наречие:

— Можеш ли да ми кажеш, приятелю, какво става тук?

Запитаният се обърна и се озова лице в лице с краля.

Беше Микеле.

— О! — извика той, задъхан едновременно от радост, че вижда краля, от изненада, че кралят е тук, и от гордост, че бе побутнат по рамото от него. — О! Негово величество! Негово величество крал Фердинанд! Да живее кралят! Да живее нашият баща! Да живее спасителят на Неапол!

Целият отряд повтори в един глас:

— Да живее кралят! Да живее нашият баща! Да живее спасителят на Неапол!

Ако Фердинанд изобщо очакваше да бъде посрещнат с викове при завръщането си в столицата, то положително не бе очаквал именно такива.

— Чуват ли ги? — запита той херцог Д’Асколи. — Що за глупости пеят?

— Викат: „Да живее кралят!“, господарю — отговори херцогът с обичайната си сериозност. — Наричат ви баща и спасител на Неапол.

— Уверен ли си?

Виковете се удвоиха.

— Добре — каза той, — щом толкова настояват…

Показа се наполовина през вратичката и каза:

— Да, чеда мои, аз съм, вашият крал, вашият баща и, както много правилно казвате, идвам да спася Неапол или да умра заедно с вас.

Това обещание удвои възторга, който стигна неописуеми размери.

— Палиучела — извика Микеле, — изтичай напред с десетина души! Факли, светилници, илюминация!

— Излишно е, чеда мои! — извика кралят, който се безпокоеше от прекаленото осветление. — Излишно е! За какво ви е илюминация?

— За да види народът, че Господ и свети Януарий му връщат краля жив и здрав, че са закриляли ваше величество сред опасностите, на които се е изложил, докато мине през френските линии, за да се върне в своя верен Неапол — извика Микеле.

— Факли, светилници, илюминация! — викаха Палиучела и хората му, докато тичаха като луди по страда Карбонара. — Кралят се върна при нас. Да живее кралят! Да живее нашият баща! Да живее спасителят на Неапол!

— Слушай — каза кралят на Д’Асколи, — според мене, не бива да им се противопоставяме. Да правят каквото искат, но абат Пронио е наистина способен мъж!

Виковете на Палиучела и ладзароните му имаха невероятен успех; от къщите излязоха на тълпи с факли или свещи; всички прозорци бяха осветени; когато стигнаха на улица Фориа, тя светеше цялата като Пиза на празника Луминара^[3].

Така завръщането на краля, което можеше да мине безшумно и позорно като след поражение, получи, напротив, победен блясък и триумфална разгласа.

По височината към бурбонския музей народът не можа да изтърпи кралят да бъде возен от коне; разпрегнаха ги и в каляската се впрегнаха хора.

Когато кралската каляска и тези, които я теглеха, стигнаха до улица Толедо, видяха, че откъм Инфраската слиза друг, също така възторжен и шумен отряд, който се присъедини към групата на Лудия Микеле. Водете ги Фра Пачифико, яхнал магарето си и вдигнал на рамо тояга, като Херкулес боздугана си; отрядът му се състоеше най-малко от двеста-триста души.

Спуснаха се по улица Толедо; тя буквално блестеше от илюминации, а хората със запалените факли приличаха на искрящо море. Каляската едва можеше да си пробие път през множеството. Никакъв древен победител, никакъв Паул-Емилий, победителят на Персей, никакъв Помпей, победител на Митридат, никакъв Цезар, победител на галите, не са имали шествие като това, което отвеждаше краля беглец към двореца му.

Кралицата бе пристигнала последна по безлюдните улици и бе намерила двореца безгласен и почти пуст; после се чу далечна, мощна глъч, като тътен на буря откъм кръгозора; отиде колебливо на балкона, защото чуваше по улицата и площада шум от забързани хора, без да знае закъде бързат; там чу по-ясно гласовете, разбра виковете, видя потоците светлина, които се спускаха от улица Толедо и се разливаха към кралския дворец; и ги взе за революционна лава; уплаши се, припомни си 5 и 6 октомври, 21 юли и 10 август в живота на своята сестра Мария-Антоанета; спомена дори за бягство; Нелсън й предлагаше убежище на своя кораб, когато влязоха да й съобщят, че народът води тържествено краля.

Това й се стори не само невероятно, а напълно невъзможно; тя запита Ема, Нелсън, Ектън какво мислят; никой, дори и Ектън, който презираше неизменно хората, не можеше да си обясни това объркване на моралното чувство у цял един народ; никой тук не знаеше прокламацията на Пронио, която кралят, или по-точно кардиналът бе заповядал да бъде отпечатана и разлепена в пълна тайна; а липсата на философски ум не позволяваше на споменатите от нас важни особи да разберат от какви жалки, дребни случайности зависи закрепването или провала на един разклатен престол.

Най-после, твърде мъчно успокоена, кралицата изтича на балкона; приятелите й я последваха. Само Ектън остана назад; той презираше популярността, знаеше, че е ненавиждан като чужденец и обвиняван за всички беди, които сполитат престола, затова отбягваше да се явява на публични места, където почти винаги го посрещаха с мърморене, а понякога и с оскърбления. Докато чувстваше или смятате, че Каролина го обича, не искаше и да знае за тази непопулярност; но откакто долавяше, че тя се страхува от него и го използва като средство да задоволява честолюбието си, той бе престанал да дразни общественото мнение, към което — трябва да му отдадем тази справедливост — беше дълбоко безразличен.

Появата на кралицата мина незабелязано или най-малко не предизвика никаква сензация, при все че площадът пред двореца беше задръстен от народ; всички погледи, викове, пориви бяха за краля, минал през френските линии, за да дойде да умре с народа си.

Тогава кралицата заповяда да съобщят на Калабрийския херцог, че баща му вече наближава; защото присъствието на майка му не бе го привлякло в официалните пометения; тя накара освен това да доведат всичките й деца, отстъпи им мястото си на балкона и застана зад тях.

Появата на кралските деца на балкона бе приветствано с някой и друг вик, но не отвлече вниманието на множеството, а то бе отдадено изцяло на кралското шествие, отминало вече Санта Бриджита. Що се отнася до Фердинанд, той започваше постепенно да споделя мнението на кардинал Руфо, когото все повече и повече признавате за добър съветник; да плати десет хиляди дуката за такова посрещане не беше скъпо, особено ако посрещането се сравни с това, което го очакваше и което кралската му съвест — колкото и да не беше строга — му подсказваше.

Кралят слезе от каляската; след като го бе возил, народът поиска да го носи на ръце; грабнаха го и през парадната стълба го занесоха до вратата на покоите му.

Кралят излезе на балкона, ръкува се с принц Франческо, прегърна децата си сред възторжените овации на сто хиляди души, събра наедно всички малки принцове и принцеси, които обгърна с ръце, и извика:

— И те, и те ще умрат заедно с вас!

А множеството отговори едногласно:

— Всички до един ще измрем, господарю, за вас и за тях!

Кралят извади кърпичка и се престори, че изтрива сълза.

Бледа и разтреперана, кралицата се оттегли от балкона и отиде да намери в дъното на залата Ектън, застанал прав, подпрял се с юмрук на масата, загледан с ирландска флегматичност в това странно зрелище.

— Загубени сме! — каза тя. — Кралят ще остане тук.

— Бъдете спокойна, мадам — поклони се Ектън, — обещавам, че ще го накарам да замине.

Множеството стоя на улица Толедо и нанадолнището на Гиганта много време след като кралят си влезе и прозорците се затвориха. Кралят се прибра, без дори да се осведоми какво е станало с Д’Асколи, когото бяха отнесли у дома му в несвяст, изпомачкан, изпотъпкан, полумъртъв.

Вярно е, че бързаше да види Юпитер, защото не бе го виждал повече от шест седмици.