Александър Дюма
Сан Феличе (24)

XXIII
ГЕНЕРАЛ БАРОН КАРЛ МАК

Човекът, предизвикал общото учудване, беше четиридесет и пет-шест годишен мъж, висок, рус, блед, в австрийска униформа, с генералски отлики, между другите ордени с медала и кордона на Мария-Терезия и Сан Дженайо.

— Господарю — започна кралицата, — имам чест да представя на ваше величество барон Карл Мак, когото току-що назначихте за главнокомандващ на вашите войски.

— О, генерале — каза кралят, като погледна някак учудено ордена Сан Дженайо, защото не си спомняше да му го бе давал, — много се радвам да се запозная с вас.

И размени с Руфо поглед, който значеше: „Внимание“.

Мак се поклони дълбоко и сигурно се готвеше да отговори на кралската любезност, когато кралицата го изпревари:

— Господарю — намеси се тя, — аз сметнах, че няма защо да чакаме пристигането на барона в Неапол, за да му дадем израз на почитта, която имате към него, затова натоварих вашия посланик във Виена да му предаде преди заминаването знаците на вашия орден Сан Дженайо.

— А пък аз, господарю — каза баронът с твърде театрален и следователно неискрен възторг, — изпълнен с признателност за благоволението на ваше величество, идвам със светкавична бързина да ви заявя: господарю, тази сабя е на вашите заповеди.

Мак изтегли сабята от ножницата й, а кралят отдръпна креслото си. И той като Джеймс I не обичаше вида на желязото. Мак продължи:

— Тази сабя е на вашите заповеди и на заповедите на нейно величество кралицата. Тя ще бъде прибрана спокойно в ножницата само когато събори безчестната френска република, отрицание на човечността и позор за Европа. Приемате ли клетвата ми, господарю? — продължи Мак, като размаха величествено сабята си.

Малко склонен към драматични жестове, Фердинанд прецени веднага с възхитителния си здрав разум смешното самохвалство в постъпката на генерал Мак и с лукаво подигравателна усмивка промълви на неаполитанския си жаргон, уверен, че той е неразбираем за човек, който не е роден в подножието на Везувий, само една-единствена дума.

— Ceuza!

Бихме желали да преведем това възклицание, изхвръкнало от устата на крал Фердинанд; но за жалост то няма равнозначно на френски. Ще се задоволим да кажем, че е нещо средно между „самохвалко“ и „глупак“.

Мак, който действително не бе разбрал и очакваше със сабя в ръка кралят да приеме клетвата му, се обърна към кралицата:

— Струва ми се — каза той, — че негово величество ми оказа честта да ми заговори.

— Негово величество — отговори кралицата, без да се смути — ви изказа, генерале, своята признателност с една-единствена изразителна дума.

Мак се поклони и прибра тържествено сабята си в ножницата, при което лицето на краля запази своето изражение на насмешливо добродушие.

— А сега — каза той, поел по любимото си подигравателно нанадолнище — надявам се, че моят скъп племенник, като ми изпраща един от най-добрите си генерали, за да съборим безчестната френска република, ми изпраща и боен план, изработен от дворцовия съвет.

Този въпрос, зададен с едно отлично изиграно простодушие, беше нова подигравка от страна на краля; защото дворцовият съвет бе изработил плановете за войната през 1796–97 година, по които австрийските генерали и самият ерцхерцог Карл бяха претърпели поражение.

— Не, господарю — отговори Мак, — аз поисках от негово величество императора, моя августейши господар, пълна свобода по този въпрос.

— И надявам се, че сте я получили? — запита кралят.

— Да, господарю. Негово величество ми оказа това благоволение.

— Вие ще се заемете веднага с този въпрос, нали, генерале? Защото признавам, че очаквам с нетърпение да ми съобщите плана си.

— Той е готов — отговори Мак с тона на човек, напълно доволен от себе си.

— О-о! — каза Фердинанд, като си възвърна доброто настроение както винаги, когато имаше с кого да се подиграва. — Чухте ли, господа? Още преди гражданинът Гара да ни бе обявил война от името на безчестната френска република, тази безчестна френска република е била вече разбита благодарение гениалността на нашия главнокомандващ. Ние сме наистина под закрилата на Бога и на Сан Дженайо. Благодаря, драги генерале, благодаря.

Зарадван от похвалата, която прие буквално, Мак се поклони на краля.

— Колко жалко — извика Фердинанд, — че нямаме тук карта на нашите владения и на римската държава, за да проследим по нея военните действия на генерала. Казват, че гражданинът Бонапарт имал в кабинета си на улица Шантрен в Париж голяма карта, по която определял предварително на своите секретари и адютанти пунктовете, където ще разбие австрийските генерали. Баронът щеше да ни посочи предварително местата, където ще разбие френските генерали. Ти ще поръчаш за министерството на войната и ще оставиш на разположение на барон Мак една карта като тази на гражданина Бонапарт, чуваш ли, Ариола?

— Излишно е да си давате такъв труд, господарю. Аз имам превъзходна карта.

— Толкова добра, колкото онази на гражданина Бонапарт ли? — запита кралят.

— Така мисля — каза самодоволно Мак.

— И къде е тя, генерале? — продължи кралят. — Къде е? Умирам от желание да видя карта, по която неприятелят е предварително бит.

Мак заповяда на лакея да му донесе папката, останала в съседната стая.

Кралицата, която познаваше своя августейши съпруг и не можеше да бъде излъгана от престорените любезности, отправяни от краля към нейното протеже, страхувайки се освен това да не би баронът да забележи, че служи за прицел на хапливото настроение на Фердинанд, възрази, че сега не е време може би да се занимават с тази подробност; но Мак не желаеше да пропусне случая да блесне пред трима-четирима генерали със своите познания по стратегия, поклони се в знак на почтителна настойчивост и кралицата отстъпи.

Лакеят донесе голяма папка, върху която бяха отпечатани със злато от едната страна австрийският герб, от другата — името и званията на генерал Мак. Той извади от папката голяма карта на римските владения и границите им и я разтвори върху заседателната маса.

— Внимавайте, министре на войната! Внимавайте, генерали! — каза кралят. — Да не пропуснем нито дума от това, което ще ни каже баронът. Говорете, бароне, слушаме ви.

Офицерите се приближиха към масата с явно любопитство; барон Мак имаше — по онова време, както и по-късно, никой не разбра защо — славата на един от първите световни стратези.

Кралицата, напротив, като не желаеше да участва в това, което смятате за мистификация от страна на краля, се отдалечи.

— Как, ваше величество? — попита кралят. — Вие се отдалечавате тъкмо когато баронът ще благоволи да ни каже къде ще разбие омразните вам републиканци?

— Аз не разбирам нищо от стратегия, господарю — отговори кисело кралицата. — А може би — продължи тя, като посочи с ръка кардинал Руфо — бих заела мястото на човек, който разбира.

Тя се приближи до един прозорец и започна да чука с пръсти по стъклото. В същия миг като по даден сигнал се чу втори звук от рог, само че този път се възвестяваше не началото на лова, а появата на дивеча. Кралят се спря, сякаш нозете му се вкопаха изведнъж в мозаичния паркет на стаята; лицето му се разстрои, гневно изражение смени доскорошната насмешлива маска.

— Какво става всъщност? — каза той. — Или тези хора са идиоти, или са решили да ме подлудят. Тъкмо е време за лов на елени или глигани, когато сме на лов за републиканци.

Той се втурна за втори път към прозореца и го отвори още по-ядосан, отколкото първия път.

— Ще млъкнеш ли най-после, скот със скот! — изкрещя той. — Не зная защо още не съм слязъл да те удуша собственоръчно.

— О, господарю — обади се Мак, — това би било голяма чест за този селяк.

— Така ли мислите, бароне? — отговори кралят, като си възвърна доброто настроение. — Да го оставим тогава да си живее и да се заемем само с изтребването на французите. Дайте да видим сега вашия план, генерале.

И той затвори прозореца много по-спокойно, отколкото можеше да се очаква при крайното раздразнение, предизвикано от призива на ловния рог, от което за щастие и като по чудо го бе изтръгнало баналното ласкателство на генерал Мак.

— Погледнете, господа — започна Мак с тона на учител пред ученици: — нашите шестдесет хиляди души са разпределени на четири-пет пункта по линията от Гаета до Аквила.

— Вие знаете, че имаме шестдесет и пет хиляди души — каза кралят, — така че не се стеснявайте.

— Имам нужда само от шестдесет хиляди, господарю — отговори Мак, — моите пресмятания са разчетени върху това число и дори ако ваше величество имаше сто хиляди души, не бих му поискал нито един барабанчик в повече. Аз разполагам впрочем с най-точни сведения за броя на французите: те имат едва десет хиляди души.

— Тогава — заяви кралят — ще бъдем шест срещу един. Това вече напълно ме успокоява. Във войната 96-а — 97-а войниците на моя племенник бяха само двама срещу един, когато бяха разбити от гражданина Бонапарт.

— Аз не участвах в тази война, господарю — отговори със самодоволна усмивка Мак.

— Вярно е — отговори съвсем простодушно кралят, — там бяха само Болио, Вурмзер, Алвинци и припц Карл.

— Господарю, господарю! — прошепна кралицата и подръпна Фердинанд за края на ловната куртка.

— Добре, не се бойте! — каза кралят. — Зная с кого имам работа и ще го чеша, докато сам си подава главата.

— И така — продължи Мак, — аз казах, че ядрото на нашата войска, около двадесет хиляди души, са в Сан Джермано, а останалите четиридесет хиляди са разположени по Тронто, в Сеса, Талиакоцо и Аквила. Десет хиляди души преминават Тронто и прогонват френския гарнизон от Асколи, завземат града и тръгват към Фермо по виа Емилиана. Четири хиляди души излизат от Аквила, завземат Риети и се насочват към Терми, пет-шест хиляди се спускат от Талиакоцо към Тиволи, за да пробягат Сабинската област; други осем хиляди тръгват от лагера в Сеса и проникват на римска територия по вия Апиа; още шест хиляди най-после заминават с кораби за Ливорно и отрязват пътя за отстъпление на французите, които се оттеглят през Перуджа.

— Които се оттеглят през Перуджа… Генерал Мак не ни казва точно, както прави гражданинът Бонапарт, къде ще разбие неприятеля, но ни казва откъде неприятелят ще се оттегли.

— Напротив — отвърна тържествуващо Мак, — казвам ви къде ще бия неприятеля.

— О, я да видим! — извика кралят, който се забавляваше изглежда толкова с тези военни разговори, колкото би се забавлявал и с лова.

— С ваше величество и с двадесет до двадесет и пет хиляди души аз тръгвам от Сан Джермано.

— Тръгвате от Сан Джермано с мене.

— По посока на Рим.

— Все с мене.

— Навлизам по Чеперанското и Фрозинонското шосе.

— Лоши пътища са, генерале! Познавам ги, колата ми се е обръщала там.

— Неприятелят изоставя Рим.

— Сигурен ли сте?

— Рим не е крепост, която може да се защитава.

— И какво ще прави неприятелят, като изостави Рим?

— Ще се оттегли към Чивита Кастелана, която е великолепна позиция.

— Аха! И вие го оставяте там, разбира се?

— Не, нападам го и го разбивам.

— Много добре. Но ако случайно не го разбиете?

— Господарю — отговори Мак, като сложи ръка на гърдите си и се поклони на краля, — когато имам честта да кажа на ваше величество, че ще го разбия, все едно, че съм го разбил.

— Тогава работата е наред — каза кралят.

— Има ли ваше величество някакви възражения срещу плана, който му изложих?

— Не, има само една точка, по която трябва да се съгласим.

— По коя, господарю?

— Вие казвате, според вашия боен план, че тръгвате от Сан Джермано с мене, така ли?

— Да, господарю.

— Следователно аз участвам във войната?

— Разбира се.

— За пръв път чувам тази новина, и то от вас. А какъв чин ми определяте в моята армия? Не съм нескромен, нали, като ви задавам този въпрос?

— Върховното командване, господарю. Аз ще бъде щастлив и горд да изпълнявам заповедите на ваше величество.

— Върховното командване!… Хм!

— Нима ваше величество би отказал?… Позволили ми бяха все пак да се надявам…

— Кой ви бе позволил?

— Нейно величество кралицата.

— Нейно величество кралицата е много любезна, но нейно величество кралицата поради прекалено високото мнение, което е имала всякога за мене, проявено и в настоящия случай, забравя, че аз не съм войник. Аз — главнокомандващ? — продължи кралят. — Нима Сан Никандро ме е подготвил да бъда Александър или Анибал? Нима съм следвал военното училище в Бриен като гражданина Бонапарт? Нима съм чел Полибий^[1] и Коментарите на Цезар? Нима съм чел рицаря Фолар, Монтекукули, маршал Дьо Сакс като нейния брат ерцхерцог Карл? Нима съм чел, с една дума, това, което човек трябва да прочете, за да го разбият според правилата? Нима съм командвал някога други бойци освен моите липариоти?

— Господарю — отговори Мак, — един потомък на Анри IV и един правнук на Людовик XIV знае всичко това, без да го е учил.

— Драга генерале — каза кралят, — вървете да разправяте тия измислици на някой глупак, не и на мене — аз съм само говедо.

— О, господарю! — извика Мак, изненадан да чуе как един крал заявява така откровено мнението, което има за себе си.

Мак зачака; Фердинанд се почесваше по ухото.

— Тогава? — запита Мак, като видя, че кралят няма да продължи сам.

Фердинанд сякаш се реши.

— Едно от първите качества на всеки генерал е да бъде храбър, нали?

— Безспорно.

— В такъв случай вие сте храбър, така ли?

— Господарю!

— Сигурен сте, че сте храбър, нали?

— О!

— Добре, но аз не съм сигурен, че съм храбър.

Кралицата се изчерви до уши; Мак загледа учудено краля. Министрите и съветниците, които знаеха безочливостта на краля, се усмихнаха; нищо, изхождащо от странната личност, именувана Фердипапд, не можеше да ги учуди.

— Възможно е все пак — продължи кралят — да се мамя и да съм храбър, без да подозирам. Ще видим.

След това се обърна към своите съветници, министри и генерали.

— Господа — каза той, — чухте ли бойния план на барона?

Всички потвърдиха с кимване.

— Одобрявате ли го, Ариола?

— Да, господарю — отговори министърът на войната.

— Одобряваш ли го, Пинятели?

— Да, господарю.

— А ти, Коли?

— Да, господарю.

— Ти, Паризи?

— Да, господарю.

Най-после, като се обърна към кардинала, който стоеше малко настрана през цялото време на съвещанието:

— А вие, Руфо? — запита Фердинанд.

Кардиналът не отговори.

Мак посрещаше всяко одобрение с усмивка; и погледна учудено този духовник, който не бързаше да одобри плана му пред другите присъствуващи.

— Може би — обади се кралицата — синьор кардиналът е изготвил друг, по-добър?

— Не, ваше величество — отвърна кардиналът, без да се смути, — защото не знаех, че войната е толкова близка, а пък и никой не ми е направил честта да поиска моето мнение.

— Ако ваше преосвещенство — каза насмешливо Мак — има да направи някакви възражения, аз съм готов да ги изслушам.

— Не бих се осмелил да изкажа мнението си без разрешението на ваше превъзходителство — отговори извънредно учтиво Руфо. — Но щом ваше превъзходителство ми разрешава…

— О, говорете, говорете, ваше високопреосвещенство — каза със смях Мак.

— Ако съм разбрал добре замислите на ваше превъзходителство — започна Руфо, — ваше превъзходителство си поставя следната цел в бойния план, който пи направи честта да изложи пред нас…

— Да видим целта ми — каза Мак, като сметна, че и той е намерил човек, с когото да се подиграва.

— Да, пека видим — обади се и Фердинанд, убеден предварително в победата на кардинала по простата причина, че кралицата го ненавиждате.

Кралицата тупна нетърпеливо с крак; кардиналът забеляза това движение, но не му обърна никакво внимание; знаеше лошите чувства на кралицата и твърде малко се вълнуваше от тях; затова продължи съвършено спокойно:

— Като разтяга фронта си, ваше превъзходителство се надява благодарение на голямото си числено превъзходство да зад-мине двата фланга на французите, да ги обгради, да тласне корпусите им едни върху други, да всее сред тях смут и тъй като пътят за отстъпление през Тоскана ще им бъде отрязан, да ги унищожи или да ги вземе в плен.

— Да бях ви обяснявал мисълта си, нямаше да я разберете по-добре, ваше високопреосвещенство — каза възхитено Мак. — Ще ги взема в плен от първия до последния и да не ми е името Карл Мак, ако някой французин се върне във Франция да занесе вест за своите другари. Имате ли някакво по-добро предложение?

— Ако ме бяха питали — отговори кардиналът, — бих предложил нещо друго.

— Какво бихте предложили?

— Бих предложил неаполитанската армия да се раздели само на три корпуса. Бих съсредоточил двадесет и пет до тридесет хиляди души между Чети и Терни. Бих изпратил дванадесет хиляди по виа Емилиана, за да се бият с лявото крило на французите, десет хиляди в Понтийските блата, да се сражават с дясното им крило. Най-после бих изпратил осем хиляди в Тоскана; и с едно върховно усилие, в което бих вложил цялата енергия, на която съм способен, бих се опитал да пробия неприятелския център, да нападна във фланг двете му крила и да им попреча да си помагат взаимно. През това време тосканският легион, съставен от всички бойци, които страната може да даде, би прекосил страната, за да се приближи към нас и да ни помогне според обстоятелствата. Това би позволило на младата и неопитна неаполитанска войска да действа с големи части и би й вдъхнало самоувереност. Ето — каза Руфо — какво бих предложил. Но аз съм само един жалък духовник, затова се прекланям пред опитността и гения на генерал Мак.

След тези думи кардиналът, който се бе приближил до масата, за да посочи върху картата предвижданите от него действия, се отдръпна назад, за да покаже, че изоставя разискването.

Генералите се спогледаха изненадано; очевидно беше, че Руфо дава отлично мнение. Като разпиляваше неаполитанската армия и я разделяше на много малки отряди, Мак излагаше тия части на опасността да бъдат разбити поотделно дори от малоброен неприятел. Руфо, напротив, предлагаше план, напълно защитен от подобна опасност.

Мак прехапа устни; чувстваше колко предложеният план превъзхожда неговия.

— Ваше високопреосвещенство — каза той, — кралят е псе още свободен да избира между вас и мене, между вашия план и моя. Може би всъщност — добави той, като се смееше само с крайчеца на устните си, — за да се води една така наречена свещена война Пиер Отшелника^[2] е по-подходящ от Годфроа Буйонски.

Кралят не знаеше какви хора са Пиер Отшелника и Годфроа Буйонски; но макар и да се надсмиваше на Мак, не желаеше да предизвика недоволството му.

— Какво приказвате, драга генерале! — извика той. — Лично аз намирам вашия план отличен, а видяхте какво е мнението и на присъстващите господа — всички го одобриха. Аз го одобрявам от начало до край и не желая да променя нито един преход в него. Ето ни армията. Ето пи главнокомандващ. Добре, много добре. Липсват ни само пари. Слушай, Корадино — продължи кралят, като се обърна към министъра на финансите. — Ариола ни представи хората си, ти ни покажи сега парите.

— Ех, господарю — отговори този, към когото кралят така ненадейно се обърна, — ваше величество знае много добре, че разходите по въоръжаването и обличането на войската окончателно изпразниха държавните каси…

— Лоша вест, Корадино, лоша вест. Постоянно чувам да се казва, че парите са жизненият нерв на войната. Чувате ли, мадам? Нямаме пари!

— Господарю — отговори кралицата, — и парите ще бъдат налице, както са налице войската и главнокомандващият. Засега вече имаме на разположение един милион лири стерлинги.

— Я гледай! — каза кралят. — А кой е алхимикът, притежаващ щастливата способност да фабрикува злато? Това е много интригуващо.

— Ще имам честта да ви го представя, господарю — заяви кралицата и тръгна към вратата, откъдето бе въвела вече генерал Мак.

— Дали ваша светлост — обърна се тя към някакво още невидимо лице — ще има добрината да потвърди пред краля това, което имах чест да му съобщя, именно че не ще му липсват пари, за да воюва с якобинците?

Всички погледи се насочиха към вратата, където Нелсън се появи сияещ, а зад него се губеше като райско видение сянката на Ема Лайона, току-що заплатила с една целувка предаността на Нелсън и паричната помощ на Англия.