Александър Дюма
Сан Феличе (14)

XIII
РИЦАРЯТ САН ФЕЛИЧЕ

Казахме, струва ни се, в една от предидущите глави, може би още в първата, че рицарят Сан Феличе беше учен.

Но при все че като пътешествениците на Стърн^[1] учените могат да се разделят и подразделят на множество категории, все пак трябва да ги групираме в два големи вида:

досадни учени,

забавни учени.

Първият вид е по-многоброен и минава за по-учен.

Ние познавахме през живота си някои забавни учени; колегите им изобщо ги отричаха, защото ги смятаха за хора, които развалят занятията, като прибавят към науката духовност или въображение.

Колкото и да му напакостим пред съзнанието на нашите читатели, принудени сме да признаем, че рицарят Сан Феличе, скромно, но изискано облечен петдесет-петдесет и пет годишен мъж, непридобил никаква специалност със своите научни занимания, продължили през целия му живот, беше по-скоро знаещ, отколкото учен.

Аристократ по рождение, живял винаги било при кралския двор, било в обществото на дворяни, много пътешествал на младини, особено из Франция, той имаше очарователно държание и любезна волност на бюфоновци, хелвециевци и д’олбаховци^[2], като споделяше не само социалните им разбирания, но и философското им безразличие, бихме казали дори безверие.

И наистина, след като бе изучавал Галилей и Свамердам^[3], безкрайно големите и безкрайно малките величини, след като бе слязъл от световете, плуващи във всемира, до инфузориите, плуващи в капка вода, след като бе видял, че звездата и атомът заемат еднакво място в Божията мисъл и се радват на еднакъв дял от безграничната любов на твореца към собствените му творения, неговата душа, искрица, изхвръкнала от божественото огнище, обикна цялата природа. Само че към нисшите творения той изпитваше по-нежно любопитство, отколкото към висшите и ние бихме се осмелили да твърдим, че превръщането на личинката в какавида и на какавидата в бръмбар, разгледан денем под микроскоп, му се струваше не по-малко интересно от бавното движение на гиганта Сатурн, деветстотин пъти по-голям от земята, комуто трябваха почти тридесет години, за да се завърти около Слънцето с чудовищната си свита от седем луни и още неразгаданото украшение — пръстена му.

Тези изследвания го бяха отвлекли малко извън действителния живот и го бяха отнесли към съзерцателния; така например, когато от прозореца на своя дом — който е бил преди това дом на баща му и дядо му — през топлите летни нощи на неаполитанските горещници той виждаше как под весло го на рибаря или под браздата на лодката му светва синкаво пламъче, сякаш отблясък от далечната Венера, и по цял час, а понякога по цяла нощ, неподвижен до перваза на прозореца, гледаше как по залива блещукат светлинки и ако вятърът е южен, как свързва огнените гирлянди, които изчезваха от погледа зад Капри, макар че сигурно продължаваха и отвъд, до африканските брегове, хората си казваха: „Какво ли прави там онзи мечтател Сан Феличе?“ А мечтателят Сан Феличе чисто и просто минавате от веществения към невидимия свят, от шумния към безмълвния живот. Той си казваше, че необхватната огнена змия, обгърнала земята със своите гънки, не е нищо друго освен сбор от неуловими за погледа животинчета и въображението му се стъписваше, уплашено пред страхотното богатство на природата, поставила под нашата земя, над и около нея други, неподозирани от нас светове, чрез кош о висшата безкрайност, изчезваща от погледа ни в потоци светлина, се свързва неразривно с пистата безкрайност, която се гмурна в бездните и потъва в мрака.

Отвъд двойната безкрайност мечтателят Сан Феличе виждаше Бога, не както го е виждал Езекиил^[4] сред бурите; не както го е виждал Мойсей в пламналата глогина, а сияещ във величествения блясък на вечната любов, като библейската стълба на Яков^[5], по която се качва и слиза цялото творение.

Човек би помислил може би, че тази безгранична обич към цялата природа е обезсилвала другите чувства, за които латинският поет казва: „Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо“. — Не, тъкмо у рицаря Сан Феличе можеше да се установи това различие между духа и сърцето, което позволява на първенеца на творението да бъде ту спокоен и ведър като бог, когато съзерцава с духа си, ту да се радва и да се отчайва като човек, когато се вълнува със сърцето си.

Но от всички чувства, издигащи обитателя на нашата планета над околните животни, най-искрена и предана почит рицарят отдаваше на приятелството и ние наблягаме върху това чувство, защото то упражни по-дълбоко и по-специално влияние върху неговия живот. Възпитан в колежа за благородници, създаден от Карло III, рицарят Сан Феличе беше съученик с един младеж, чиито приключения, елегантност и голям успех нашумяха особено много в неаполитанското общество към края на миналия век; този младеж беше княз Джузепе Караманико.

Ако князът би бил само княз, вероятно младият Сан Феличе би изпитвал към него само онази банална почит или завистливо съперничество, каквито децата изпитват към другарчетата, които печелят снизходителността на учителите с по-високия си ранг; но независимо от своята княжеска титла Джузепе Караманико беше очарователно, сърдечно, непревзето дете, както по-късно стана очарователен мъж, отличаващ се със своята почтеност и вярност.

Между княз Караманико и рицаря Сан Феличе стана обаче това, кос го се случва неизбежно при всички приятелства: единият беше Орест, другият Пилад^[6], на рицаря Сан Феличе се падна не така блестяща роля, според мнението на хората, но може би по-похвална в очите на Господа: той стана Пилад.

Можем да отгатнем колко лесно бъдещият учен с отличния си ум и прилежание надмина своите училищни съперници и колко лош ученик — поради безгрижието си на голям дворянин — беше бъдещият министър в Неапол, посланик в Лондон и вицекрал в Палермо. Но благодарение на трудолюбивия Пилад, който работеше за двама, ленивият Орест се задържаше всякога в първата редица; той получи толкова отличия, награди и венци, колкото и Сан Феличе, а в очите на учителите си, които не знаеха или не желаеха да узнаят тайната на успеха му, минаваше дори за по-достоен; защото и това превъзходство той поддържаше — както и общественото си положение, — без да си дава някакъв труд.

Орест знаеше обаче тази тайна преданост и нека му отдадем справедливост, като кажем, че я ценеше по достойнство, като я постави по-късно на изпитание, както ще проличи в продължението на нашия разказ.

Младежите завършиха колежа и всеки пое попрището, към което го отвеждаше влечението или общественото му положение. Караманико стана военен; Сан Феличе се посвети на науката. Караманико постъпи като капитан в липариотски полк, наречен така по името на островите Липари, откъдето бяха взети почти всичките му войници. Полкът беше сформиран от краля и се командваше от него; кралят имаше званието полковник от този полк и някой да бъде приет там като офицер, беше най-високото благоволение, към което можеше да се стреми един неаполитански благородник.

Сан Феличе, напротив, замина да пътешества, посети Франция, Германия, Англия, прекара пет години вън от Италия и когато се завърна в Неапол, намери княз Караманико министър-председател и любовник на кралица Каролина.

Първата грижа на Караманико, поел властта, беше да осигури независимо положение на своя любим Сан Феличе; той беше се погрижил в негово отсъствие да наложи приемането му — с освобождаване от обет — за малтийски рицар (едно благоволение, на което впрочем има право всеки младеж, успял да се прояви) и нареди да му се даде един манастир с две хиляди дуката годишен доход. С тази рента и хилядата дуката от личните му имоти рицарят Сан Феличе, който имаше вкусове на учен, иначе казано твърде скромни, ставаше толкова богат, колкото най-богатият неаполитанец.

Двамата младежи бяха вече мъже; все още се обичаха; но тъй като единият се занимаваше с наука, а другият с политика, се виждаха нарядко. Към 1783 година започнаха да се разнасят слухове из града за изпадането на Караманико в немилост, които разтревожиха Сан Феличе; разправяха, че Караманико, претоварен от работа като министър-председател и в желанието си да създаде един внушителен флот за Неапол, смятан от него — противно на краля — за морска, а не сухоземна държава, се обърнал към тосканския велик херцог Леополд с молба да му отстъпи за шеф на неаполитанския флот, със звание адмирал, един човек, прославил името си в поход срещу берберите^[7].

Този човек беше рицарят Джон Ектън^[8], по произход ирландец, роден във Франция.

Но щом се настани с покровителството на Караманико в неаполитанския двор на длъжност, до каквато и най-смелите му мечти надали бяха някога достигали, Ектън насочи всичките си усилия да замести своя покровител и в чувствата на кралицата, и като министър-председател — длъжност, която дължете може би повече на тази любов, отколкото на ранга и достойнствата си.

Една вечер Сан Феличе видя у дома си — като частно лице, не позволило да съобщят за идването му — княз Караманико.

В тази приятна майска вечер в прекрасната градина, която се опитахме да опишем, Сан Феличе се занимаваше с лов на светулки, у които искаше да изучава на другата сутрин разлагането на светлината.

Той възкликна радостно, като видя княза, прегърна го и го притисна до сърцето си. Князът отвърна на тази прегръдка с обичайната си нежност, която изглеждаше още по-подчертана от известна загриженост.

Сан Феличе поиска да го отведе към входната площадка; по затворен от сутрин до вечер в своя кабинет, Караманико не искаше да пропусне случая да подиша уханния въздух на портокаловата горичка, чиито металически листа потръпваха над главата му; откъм морето полъхваше лек бриз, небето беше чисто, луната светеше и се отразяваше в залива. Караманико посочи на приятеля си една пейка до ствола на палмата и двамата седнаха там.

Караманико помълча малко, сякаш се колебаеше да наруши тишината на безмълвната природа; накрая каза с въздишка:

— Идвам да се сбогуваме, приятелю, може би завинаги.

Сан Феличе потрепера и го погледна право в лицето; мислеше, че не е чул добре.

Князът поклати тъжно красивата си светлокоса глава и продължи с дълбоко униние:

— Дотегна ми да се боря. Признавам, че имам работа с човек по-силеп от мене. В тази борба ще загубя може би честта и сигурно живота си.

— А кралица Каролина? — запита Сан Феличе.

— Кралица Каролина е лесна, приятелю — отговори Кара-манико, — значи слаба и непостоянна. Тя гледа днес с очите на оня ирландски интригант, който — много ме е страх — ще тласне държавата към гибел. Престолът може да пропадне! Но това ще стане без мене. Аз не желая да спомогна за този провал и заминавам.

— Къде отиваш? — запита Сан Феличе.

— Приех лондонското посолство. Това е почетно изгнание. Отвеждам жена си и децата си, защото не искам да ги излагам на опасност от изолиране. Но има едно същество, което съм принуден да оставя в Неапол. Разчитам на тебе да ме заместиш при нея.

— При нея ли? — повтори някак неспокойно ученият.

— Бъди спокоен — каза князът, като направи усилие да се усмихне, — не става дума за жена, а за дете.

Сан Феличе си отдъхна.

— Да — продължи князът. — Сред моите скърби намирах утеха при една жена. Небесно създание, тя се прибра на небето, като ми остави един жив спомен: едно девойче, което току-що навърши пет години.

— Слушам те — каза Сан Феличе. — Слушам те.

— Не мога нито да я призная, нито да й създам обществено положение, защото се роди през време на брака ми. Освен това кралицата не знае и не бива да знае за съществуването на това дете.

— Къде е то?

— В Портичи. От време на време ми го довеждат, от време на време аз отивам да го видя. Много обичам това невинно същество, което — страх ме е! — се е родило в злокобен ден. И ще ми повярваш ли, Сан Феличе, кълна ти се, че ми е по-леко да напусна министерския пост, Неапол, родината си, отколкото да изоставя това дете. Защото то е наистина дете на истинската ми любов.

— И аз, Караманико — каза рицарят с кротката си откровеност, — и аз го обикнах.

— Толкова по-добре! — продължи князът. — Защото разчитам да ме заместиш при него. Разбираш, че желая то да има независимо състояние. Ето на твое име един чек за петдесет хиляди дуката. Тази сума, вложена както намериш за добре, ще се удвои за петнадесетина години само от лихвите. Ти ще харчиш от личните си средства за издръжката и възпитанието й, а когато тя достигне пълнолетие или се омъжи, ще си удържиш разходите.

— Караманико!

— Извинявай, приятелю — усмихна се князът, — аз ти искам услугата, аз трябва да поставя условията.

Сан Феличе наведе глава.

— Нима ме обичаш по-малко, отколкото предполагах? — промълви той.

— Не, приятелю — продължи Караманико. — Ти си не само този, когото най-много обичам, но и човекът, когото най-много уважавам, а доказателство е фактът, че ти оставям единствената част от сърцето си, останала чиста и неразбита.

— Приятелю — каза някак колебливо ученият, — бих желал да ти поискам едно благоволение и ако искането ми не ти бъде неприятно, ще съм щастлив да го изпълниш.

— Какво е то?

— Аз живея сам, без семейство, почти без приятели; не скучая никога, защото не е възможно човек да скучае, когато пред очите му е разтворена великата книга на природата. Обичам всичко на света — стръкчето трева, превито сутрин под капка роса като под прекалено тежко бреме, светулките, които търсех, когато ти дойде, обичам златокрилия бръмбар, отразяващ слънцето, пчелите, които строят град, мравките, които си организират република; но нито едно от тия неща не обичам повече от другите, а мене никое от тях не ме обича. Ако ми позволиш да взема дъщеря ти при себе си, чувствам, че ще я обичам повече от всичко друго, а може би и тя, като разбере колко много я обичам, ще ме обикне мъничко. Въздухът на Паузилипе е прекрасен, изгледът от прозорците ми е великолепен, тя ще има просторна градина, за да гони пеперуди, да бере цветя, да къса портокали. Ще израсне стройна като тази палма, ще бъде красива и силна като нея. Кажи, приятелю, съгласен ли си детето да живее у мене?

Караманико го погледна просълзен и кимна леко в знак на съгласие.

— Освен това — продължи Сан Феличе, като мислеше, че не е убедил още приятеля си, — освен това един учен няма никаква работа, така че аз ще се заема с възпитанието й, ще я науча да чете и да пише на английски и на френски. Имай предвид, че аз зная доста неща и съм по-образован, отколкото се предполага. Научните занимания ме забавляват, само че ми е досадно да разговарям за наука. Всички тия неаполски библиотечни плъхове, академици от Херкуланум, археолози, заети с разкопки в Помпей, не ме разбират и разправят, че съм невежа, защото не си служа с гръмки думи, а говоря простичко за природата и бога. Но това не е вярно, Караманико: аз зная поне колкото тях, може би дори повече от тях, давам ти честната си дума… Защо не ми отговаряш, приятелю?

— Защото те слушам, Сан Феличе, слушам те и ти се възхищавам. Ти си истински човек. Божи избраник. Да, ти ще вземеш дъщеря ми, ще вземеш детето ми. То ще те обикне. Само че ще му говориш всеки ден за мене и ще се погрижиш след тебе да обича най-много мене.

— Колко си добър! — извика рицарят, като изтриваше сълзите си. — Ти каза, че то е в Портичи, нали? Как ще позная къщата? Как се казва детето? Надявам се, че си й дал хубаво име?

— Приятелю — отговори князът, — ето името и адреса на жената, която го гледа, а заедно с адреса и нареждане до жената да те смята в мое отсъствие за истински баща на детето… Сбогом, Сан Феличе — каза князът и стана, — гордей се, приятелю. Ти ми даде единственото щастие, единствената радост и утеха, на които ми беше позволено все още да се надявам.

Двамата приятели се прегърнаха като деца, разплакали като жени.

На другия ден княз Караманико замина за Лондон, а малката Луиза Молина се премести с гувернантката си в дома с палмата.