Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La San-Felice, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Александър Дюма

Сан Феличе

Роман

 

Превод от френски: Невяна Розева

Редактор на поредицата: Иван Тренев

Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев

Художник-редактор: Лили Басарева

Коректор-стилисти: Катя Илиева и Людмила Антонова

Графично оформление: Стефан Узунов

Цена 32,98 лв.

ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ СОФИЯ, 1991

с/о Jusautor, Sofia

 

Първо издание: 1969 на изд. „Народна младеж“ в Библ. Приключения и науч. фантастика; № 111.

История

  1. — Добавяне

I
КАПИТАНСКАТА ГАЛЕРА

Между скалата, на която Вергилий, изкопал там гроб за рога на Хектор, е наложил името Мизенски нос и носа Кампанела, където на един от склоновете се е родил изобретателят на компаса[1], а по друг е скитал изгнаният автор на „Освободеният Ерусалим“[2], се открива великолепният Неаполитански залив.

Този вечно засмян залив, кръстосван непрестанно от хиляди лодки, огласян безспир от музикални инструменти и песни, беше на 22 септември 1798 година по-шумен и по-оживен от всеки друг път.

След непоносимата лятна жега и преди капризните есенни дъждове септември е прекрасен в Неапол, а денят, от който започват първите страници на нашия разказ, беше един от най-прекрасните на тоя месец.

Слънцето разливаше златиста светлина над просторния амфитеатър от хълмове, протегнал сякаш едната си ръка до Низида, а другата до Портили, за да притисне честития град към склоновете на Сан Елме, увенчана с древната крепост на анжуйските князе като с победен венец, сложен върху челото на съвременната Партенопа[3].

Заливът, необятна лазурна шир, напомняща килим, изпъстрен със златни нишки, потръпваше от лек, успокоителен, уханен утринен ветрец, така приятен, че извикваше неизразима усмивка по лицата, които галеше; така животворен, че след като го вдъхне, човек изпитва неудържим устрем към безкрая, започва да си въобразява гордо, че е или най-малко може да стане бог, а земният мир му се струва само еднодневен подслон, съграден по пътя към небесата.

Черквата Сан Фердинандо, на ъгъла на улица Толедо и площад Сан Фердинандо, отзвъни осем часа.

Последният отглас на звука, отмерващ времето, бе току-що заглъхнал в простора, когато хиляди камбани от триста неаполски черкви екнаха весело и шумно от своите звънарни, а оръдията от укрепленията дел Уово, Кастел Нуово и дел Кармине поискаха сякаш да удавят в своя оглушителен залп гръмкия им звън, обгръщайки в същото време града в пояс от дим, докато укреплението Сан Елме, пламтящо и забулено в облак като изригващ кратер, се превърна изведнъж в нов Везувий срещу стария замлъкнал вулкан.

Камбани и оръдия приветстваха с бронзови гласове една великолепна галера, която се отдели от кея, пресече военния пристан и под двойния напор на весла и ветрила се насочи към открито море, последвана от десет-дванадесет по-малки кораба, украсени почти еднакво великолепно като първата галера, която би могла да съперничи по разкош с „Бучентауре“, отвеждащ венецианския дож за обручение с Адриатика.

Галерата се командваше от четиридесет и шест-седем годишен офицер в разкошната униформа на неаполитански адмирал; мъжественото му лице със строга, властна красота беше загоряло от слънцето и ветровете; при все че беше гологлав в знак на уважение, той държеше съвсем право своята глава, увенчана с посивели коси, неведнъж сигурно развявани от силните пориви на бурите; и още от пръв поглед личеше, че които и да са особите на кораба, командването е поверено на него; рупорът от позлатено сребро в дясната му ръка можеше да бъде видим знак за това командване, ако природата не бе се погрижила да отпечата много по-незаличимо този знак в блясъка на погледа и гласа на офицера.

Той се именуваше Франческо Карачоло, от древния род на князете Карачоло, свикнали да бъдат посланици на крале и любовници на кралици.

Застанал беше прав на командния си пост, както би постъпил при битка.

Над кърмата на галерата беше разпънат пурпурен навес с герба на Двете Сицилии, предназначен да предпази от слънцето августейшите пътници, които заслоняваше.

Пътниците образуваха три групи с различно държание и външност.

Първата и най-значителна от трите се състоеше от петима мъже, заели центъра на кораба; трима от тях бяха извън навеса, на самата палуба; на шиите им, с панделки в различни цветове, бяха окачени кръстове от всички държави, а по изпъстрените с ордени гърди се преплитаха корони. Двама души имаха за служебна отлика златни ключове, закачени на копчетата в талията на фрака им; това означаваше, че имат честта да са шамбелани.

Централната личност в тази група беше висок, едър и як четиридесет и седем годишен мъж. От навика да се навежда, за да чуе тези, които му говорят, беше леко попрегърбен. Въпреки извезания със злато костюм, въпреки елмазите на ордените, които искряха по мундира му, въпреки обръщението „Ваше величество“, повтаряно непрестанно от тези, които разговаряха с него, външността му беше най-обикновена и нито една черта, при по-подробно вглеждане, не откриваше царствено достойнство. Той имаше големи нозе, едри ръце, дебели глезени и китки; ниско чело, показващо отсъствие на възвишени чувства, и полегата брадичка, признак на слаб и нерешителен характер, подчертаваха още повече прекалено големия и дълъг нос, издаващ низка похот и груби нагони; само погледът беше жив и насмешлив, но почти винаги неискрен, а понякога жесток.

Този човек беше Фердинанд IV, син на Карл III, c божия милост крал на Двете Сицилии и на Ерусалим, испански инфант, херцог на Парма, Пиаченца и Кастро, наследствен велик княз на Тоскана, наричан от неаполските ладзарони съвсем просто, без никакви титли и превземки крал Назоне.

Този, с когото той разговаряше най-много, облечен по-скромно от всички, макар и в бродиран дипломатически фрак, беше шестдесет и девет годишен старец, нисък, с побелели и пригладени назад редки коси. Имаше тясно лице, каквото хората от простолюдието наричаха така изразително „изрязано с нож“; остър нос и брадичка, хлътнала уста, проницателен, ясен и умен поглед; по ръцете му, необикновено грижливо гледани, се спускаха маншети от великолепна английска дантела, а по пръстите се виждаха пръстени със скъпи и старинни камъни; той носеше само два ордена — звездата на Сан Дженайо[4] и червения кордон на ордена на Банята[5] — украсен със звезди златен медал, върху който сред три императорски корони се вижда скиптър между роза и бодил.

Този човек беше сър Уилям Хамилтън, млечен брат на крал Джордж III и от тридесет и пет години посланик на Великобритания при двора на Двете Сицилии.

Тримата останали бяха адютантът на краля, маркиз Маласпина, първият министър — ирландецът Джон Ектън, и херцог Д’Асколи, кралски шамбелан и приятел.

Втората група, напомняща картина от Анжелика Кауфман[6], се състоеше от две жени, на които и най-равнодушният наблюдател, дори ако не знаеше ранга и известността им, не можеше да не обърне внимание.

По-възрастната от двете, при все че бе минала вече блестящите дни на първата младост, бе запазила забележителни останки от красотата си; доста висока на ръст, тя бе започнала да пълнее и това би изглеждало преждевременно при голямата й свежест, ако няколко дълбоки бръчки, прорязали матовото властно чело с цвят на слонова кост не толкова от възрастта, колкото от политически грижи и от бремето на короната, не издаваха четиридесет и петте години, които тя навършваше; необикновено хубавите руси коси с очарователен оттенък обрамчваха възхитително лицето, чийто първоначален овал се бе леко деформирал от пристъпи на нетърпение и мъка.

Когато някоя мисъл ги съживеше внезапно, уморените, разсеяни сини очи излъчваха някакъв мрачен, почти хипнотизиращ плам, който от отражение на любов, след това от плам на честолюбиви стремежи се бе превърнал накрая в мълния на омразата; влажните начервени устни, от които долната — издадена напред — придаваше понякога неизказано презрителен израз на лицето, бяха изтънели и избледнели от непрестанните ухапвания от все още здравите бисерни зъби.

Носът и брадичката бяха запазили гръцките си очертания; шията, раменете и ръцете бяха безукорни.

Тази жена беше дъщеря на Мария-Терезия, сестра на Мария-Антоанета; беше Каролина Австрийска, кралица на Двете Сицилии, съпруга на Фердинанд IV, към когото — поради причини, които ще видим да се развият по-късно — бе изпитвала отначало равнодушие, след това отвращение и накрая презрение. Тя се намираше сега в третата и надали последна фаза; и само политическата необходимост сближаваше именитите съпрузи, които живееха напълно разделени; кралят ловуваше в своите гори в Линкола, Персано, Астрони или си почиваше в своя харем в Сан Леучо, кралицата се занимаваше с политика в Неапол, Казерта или Портичи със своя министър Ектън или си почиваше под сводове от портокалови дръвчета със своята любимка Ема Лайона, легнала в този момент в нозете й като височайша робиня.

Достатъчно беше впрочем да хвърлите поглед към нея, за да разберете не само мъничко скандалното благоволение, с което се ползваше при Каролина, но и неудържимото възхищение, вдъхвано от тази вълшебница на английските художници, които са я представили в най-различни пози, както и на неаполитанските поети, които са я възпели в най-различни настроения; ако човешко същество може да достигне съвършена красота, то Ема Лайона безспорно бе достигнала това съвършенство.

От своята близост с някоя съвременна Сафо тя бе наследила сигурно нещичко от скъпоценното вещество, дадено от Венера на Фаон[7], за да вдъхва непреодолима любов; когато спираше върху нея, смаяният поглед съзираше отначало очертанията на възхитителното тяло само през булото на сластта, излъчвана от него; след това облакът постепенно се разсейваше и богинята се появяваше.

Нека се опитаме да обрисуваме тази жена, слязла до най-дълбоката бездна на нищетата, стигнала след това до най-блестящите върхове на благополучието и достойна — по времето, когато се явява пред нас — да съперничи по ум, изящество и красота с гъркинята Аспазия[8], с египтянката Клеопатра[9] и с римлянката Олимпия. Тя бе или поне изглеждаше, че бе достигнала възрастта, когато жената получава своята физическа завършеност; когато човек се опитва да я разгледа в подробности, личността й просто го заслепяваше; кестенявите коси обрамчваха закръглено лице на току-що съзряла девойка; пъстрите очи с неопределим цвят искряха под вежди, нарисувани сякаш от четката на Рафаело; гъвкавата бяла лебедова шия, раменете, ръцете напомняха със своята мека закръгленост и прелестно изящество не студените ваяния на древните длета, а нежните, почти потръпващи от жизненост мрамори на Жермен Пилон[10] и дори съперничеха на мрамора по своята твърдост и лазурни жилчици; устата — напомняща устата на онази приказна царкиня, кръщелница на фея, от чиито устни при всяка дума падал бисер, а при всяка усмивка елмаз — изглеждаше неизчерпаем извор на любовни целувки. За разлика от царствения разкош на Мария-Каролина, тя беше облечена в дълга скромна рокля от бял кашмирен плат, с широки ръкави и гръцко деколте, набрана и стегната в талията само с един кожен червен колан, извезан със злато, украсен с рубини, опали и тюркоази и закопчан с великолепен аграф от камея с образа на сър Уилям Хамилтън; загърната бе с голям индийски шал с променливи багри и златотъкани цветя, с който неведнъж на интимните вечеринки у кралицата бе танцувала създадения от самата нея pas de chale[11], който нито една танцьорка или балерина не бе успяла да изпълни със същото сластно и омагьосващо съвършенство. По-късно ще имаме случай да представим на напихте читатели странното минало на тази жена, защото в описателната уводна глава можем да й отдадем само един кратък поглед и бегло внимание въпреки мястото, заемано от нея в събитията, които ще разкажем.

Третата група, заела място срещу втората, откъм дясната страна на краля, се състоеше от четирима души — двама мъже на различна възраст, разговарящи по научни и държавностопански въпроси, и една бледа, тъжна, замечтана млада жена, притиснала до сърцето си неколкомесечно бебе, което люлееше от време на време. Петото лице от групата, дойката на детето — едра, свежа селянка в носия от Аверза, стоеше настрана, малко на тъмно, където все пак, въпреки волята й, блестяха сърмените шевици на корсажа й.

По-младият от двамата мъже, едва двадесет и две годишен, рус и голобрад, натежал от преждевременно затлъстяване, което отровата щеше да превърне по-късно в смъртоносно отслабване, в извезан със злато и претоварен с ордени и кордони светлосив фрак, беше първородният син на краля и на кралица Ма-рия-Каролина, престолонаследникът княз Франческо Калабрийски. Плах и кротък по рождение, той се страхуваше от реакционните увлечения на кралицата, отдал се бе на литературата и науката и искаше само да го оставят настрана от държавната мангана, защото се боеше, че тя може да го смаже. Човекът, с когото разговаряте сега, беше сериозен и студен петдесетгодишен мъж, не именно учен в значението, давано на тази дума в Италия, а знаещ, което струва понякога много повече. Единствената декорация върху скромния фрак беше малтийският орден, даван само при двестагодишно непрекъснато благородство; този човек беше наистина неаполитански благородник на име рицар Ди Сан Феличе, библиотекар на княза и адютант на княгинята.

Княгинята, с която може би трябваше да започнем, беше споменатата вече млада майка, притиснала детето до гърдите си, сякаш чувстваше, че скоро ще трябва да напусне тоя свят. И тя, като свекърва си, беше ерцхерцогиня от високомерния Хабсбургски род; именуваше се Клементина Австрийска; на петнадесет години бе напуснала Виена, за да се омъжи за Франческо Бурбонски, и било че бе изоставила там някаква любов, било че се бе разочаровала тук, никой, нито дори дъщеря й, ако би била на възраст да разбира и да говори, не би могъл да каже, че е видял някога усмивка на нейното лице. Това току-що разцъфнало северно цвете увяхваше от жаркото южно слънце; тъгата й бе тайна, от която тя чезнеше полека, без да се оплаква нито на хората, нито на Бога; сякаш знаеше, че е осъдена, и като набожна и невинна изкупителна жертва се бе примирила с тази присъда, наложена й не заради нейни, а за чужди прегрешения; Бог, който има на разположение цяла вечност, за да прояви справедливостта си, допуска такива тайнствени противоречия, неразбираеми за нашата преходна човешка справедливост.

Момиченцето, което княгинята притискаше до сърцето си, едва неколкомесечно, току-що зърнало светлина, беше онази втора Мария-Каролина, която имаше може би някои слабости, но не и пороците на първата; тази именно млада княгиня бе омъжена за херцог Дьо Бери, овдовяла след убийството на херцога от Лувел и единствена от по-старото крило на Бурбонската династия, оставила във Франция добър и достоен спомен.

И това общество от крале, князе, придворни, което се плъзгаше по лазурното море под пурпурен навес при звуците на прекрасна музика, дирижирана от добрия Доменико Чимароза, придворен капелмайстор и композитор, минаваше покрай Резина, Портичи, Tope дел Греко и навлизаше във величествения простор, тласкано към откритото море от лекия ветрец на Байа, така съдбовен за честта на римлянките, от чийто сластен лъх, замиращ под колонадите на храмовете, розите на Пестум цъфтят по два пъти в годината.

В същото време накрай кръгозора, отвъд Капри и нос Кампанела, израстваше постепенно очертанието на един военен кораб, който, забелязал кралската флотилия, направи завой, за да се насочи към нея и даде един оръдеен салют. От борда но гиганта излетя веднага лек дим, а по гафела[12] започна да се издига грациозно червеният британски флаг. След няколко мига се чу продължителен грохот, напомнящ тътнеж на далечна гръмотевица.

Бележки

[1] Според легендата Амалфио Флавио Джоя, роден в Неапол през 1302 г., минава за изобретател на компаса. Б.пр.

[2] Торквато Тасо — италиански поет, роден в Соренто (1544–1595). Б.пр.

[3] Партенопа — древно название на Неапол, по името на сирената, която се самоубила, защото Одисей я пренебрегнал. Б.пр.

[4] Неаполитански орден. Б.пр.

[5] Английски орден, учреден в 1399 г. Б.пр.

[6] Анжелика Кауфман — швейцарска художничка (1741–1807). Б.пр.

[7] Фаон — млад лодкар от о-в Лесбос, заради когото Сафо се хвърлила от скалата. Б.пр.

[8] Аспазия — милетска куртизанка, прочута с ума и красотата си, приятелка на Перикъл. Б.пр.

[9] Клеопатра — египетска царица, прочута с ума и красотата си, любовница на Цезар и Антоний. Б.пр.

[10] Пилон, Жермен — френски скулптор (1537–1590). Б.пр.

[11] Танц на шала (фр.). Б.пр.

[12] Гафел — подпора, поставена косо до мачтата. Б.пр.