Александър Дюма
Сан Феличе (75)

LXXIV
ОТГОВОРЪТ НА ИМПЕРАТОРА

А времето вървеше с безучастната си точност и въпреки нападенията от бандите на Пронио, Гаетано Мамоне и Фра Дяволо френската армия продължаваше, безучастна като времето, тройното си напредване през Абруцо, Казерта и онази част от Кампания, чиито брегове се мият от Тиренско море. В Неапол бяха предупредени за всички движения на републиканците и още на 20-и знаеха, че главният корпус, с други думи — този, командван лично от генерал Шанпионе, е нощувал на 18-и в Сан Джермано и напредва към Капуа през Миняно и Калви.

На 20-и в осем часа сутринта княз Ди Малитерно и херцог Ди Рока Романа, всеки начело на полк доброволци, съставен от благородническата или богата младеж от Неапол и околностите му, отидоха да се сбогуват с кралицата и заминаха да посрещнат републиканците.

Колкото повече опасността наближаваше, толкова повече привържениците на краля и привържениците на кралицата се разделяха на два противникови лагера. Партията на краля се състоеше от кардинал Руфо, адмирал Карачоло, министъра на войната Ариола и от всички, които държаха на честта на неаполитанското име, искаха да се съпротивляват на всяка цена и да отбраняват Неапол до последна възможност. Партията на кралицата, съставена от сър Уилям, Ема Лайона, Нелсън, Ектън, Кастелчикала, Вани и Гуидобалди, искаше да напуснат Неапол, да избягат незабавно без борба.

Но сред всичко това съзнанието на кралицата беше смутено от голямо безпокойство; тя се страхуваше, че Ферари може всеки миг да се завърне. Като знае, че е бил нахално измамен и на кого трябва да се сърди за всички злополуки, сполетели кралството, кралят можеше като всеки слаб човек да почерпи дори от страха си за един момент сила и воля… И през този момент да се изтръгне завинаги от гнета, упражняван върху него от двадесет години насам от един министър, когото никога не бе обичал, и една съпруга, която бе престанал да обича. Докато беше млада и хубава, Каролина имаше непогрешимо средство да си възвръща краля и го използваше; но тя започваше, както се изразява Шекспир, да се спуска по долината на живота и кралят, заобиколен от млади и хубави жени, лесно се изплъзваше от нейния чар.

На 20-и вечерта имаше съвет: кралят се изказа открито и твърдо за отбрана. Съветът приключи в полунощ. От полунощ до един часа кралицата стоя в тъмната стая и отведе със себе си Паскуале ди Симоне, за да получи тайни нареждания от Ектън, който го чакаше в покоите на кралицата. В един и половина Дик замина за Беневенте, където още преди два дни беше изпратен с доверен коняр един от най-бързите коне от конюшните на Ектън.

Двадесет и първи започна с един от ония урагани, които в Неапол траят обикновено по три дни и са дали повод за поговорката: Nasce, pasce, mori, т.е. ражда се, наяжда се, умира.

Въпреки дъжда, който се изливаше на кратки порои, въпреки бурните пориви на вятъра населението предусещаше смътно приближаването на голяма катастрофа и се трупаше ръзвълнувано по улиците, площадите и кръстопътищата.

Но това, което сочеше някакво необикновено положение, беше обстоятелството, че народът се трупаше не в старите квартали; а когато казваме народът, имаме предвид онова множество моряци, рибари и ладзарони, което съставя неаполитанския народ. Забелязваха се, напротив, многобройни оживени групи, които говореха високо, ръкомахаха буйно, пръснати от улицата на вълнолома до дворцовия площад, с други думи, по целия булевард дел Кастело, покрай театъра Сан Карло и по улица Киайа. Заградили кралския дворец, тези групи като че наблюдаваха улица Толедо и страда дел Пилиеро. Най-после, трима души, добре известни от минали бунтове, говореха по-високо и по-разпалено се вълнуваха. Тримата мъже бяха Паскуале ди Симоне, бекайото, загрозен от раната, която пресичаше лицето му, останал без око, и Фра Пачифико, който не беше посветен в тайната и не знаеше за какво става дума, но бе пуснал юздата на буйния си и креслив език, удряше с лавровата тояга ту по паважа, ту по стената, ту по нещастния Джакобино, изкупителна жертва за страстите на ужасния францисканец.

При все че не знаеше какво чака, тази тълпа изглеждаше да чака някого или нещо; а кралят, който знаеше не повече от другите, но се тревожеше от това струпване, стоеше зад щора на прозорец от мецанина и галейки машинално Юпитер, гледаше тълпата, която издаваше от време на време викове, напомнящи гръмотевичен тътен или буботене на вода: „Да живее кралят!“ „Смърт на якобинците!“

Кралицата, разбрала къде е кралят, стоеше в съседната стая с Ектън, готова да действа според обстоятелствата, а в покоите на нейно величество Ема опаковаше с придворната дама Сан Марко най-секретните книжа и най-скъпите накити на височайшата си приятелка.

Към единадесет часа младеж на английски кон препусна откъм моста Мадалена, мина по Маринела, страда Нуова, улица дел Пилиеро, ларго Кастело, улица Сан Карло, размени някакви знаци с Паскуале ди Симоне и бекайото, хлътна през сводестата врата в двора на кралския палат, скочи на плочите, хвърли поводите на коня в ръцете на коняря и сякаш знаеше предварително къде ще намери кралицата, влезе в кабинета, където тя го чакаше с Ектън, а вратата се отвори като по магия при приближаването му.

— И така? — запитаха едновременно кралицата и Ектън.

— Идва след мене — каза младежът.

— След колко време приблизително ще бъде тук?

— След половин час.

— Предупредени ли са тия, които го чакат?

— Да.

— Добре, идете в моите покои и кажете на лейди Хамилтън да съобщи на Нелсън.

Младежът се качи по задната стълба с бързина, от която личеше колко добре познава всички тайни ходове на двореца, и предаде на Ема Лайона желанието на кралицата.

— Имате ли сигурен човек, за да занесе писъмце на лорд Нелсън?

— Аз ще го занеса — отговори младежът.

— Знаете, че няма време за губене.

— Предполагам.

— Тогава…

Тя взе перо, мастило, хартия от бюрото на кралицата и написа само един ред:

„Ще бъде навярно тази вечер. Бъдете готов.

Ема“

Също така бързо, както се бе изкачил по стълбите, младежът слезе, мина през двора, тръгна по височината към военното пристанище, скочи в една лодка и въпреки дъжда и вятъра накара да го откарат до „Вангард“, който, смъкнал мачти, за да бъде по-малко уязвим от бурята, бе пуснал котва на около половин миля от военното пристанище, заобиколен от другите английски и португалски кораби, поставени под командването на адмирал Нелсън.

Младежът — читателите са отгатнали, че беше Ричард — каза да съобщят на адмирала, качи се ловко по стълбата откъм десния борд, намери Нелсън в кабината му и предаде писъмцето.

— Заповедите на нейно величество ще бъдат изпълнени — каза Нелсън. — Вие ще отнесете лично доказателство за това. Хенри — обърна се Нелсън към своя флагкапитан, — наредете да приготвят лодка, за да откарат господина на борда на „Алкмен“.

След това прибра писмото на Ема в пазвата си и написа:

„Строго поверително^[1].

Три лодки и малкият катер на «Алкмен», въоръжени само с хладно оръжие, да бъдат на Витория точно в седем и половина часа.

До брега ще се приближи само една лодка, другите ще стоят на известно разстояние с готови весла. Ще се приближи лодката от «Вангард».

Всички лодки ще бъдат готови на борда на «Алкмен» преди седем часа под заповедите на капитан Хоп.

Котвички в шалупите^[2].

Всички други шалупи на «Вангард» и «Алкмен», въоръжени с ножове, а лодките с леките им оръдия ще бъдат събрани на борда на «Вангард» под командването на капитан Харди, който ще се отдели от кораба точно в осем часа и ще отплава на половин път към Молосилио.

Във всяка шалупа трябва да има четири до шест войника.

Ако ви потрябва помощ, ще я поискате с огневи сигнали.

Харис Нелсън

П.П. «Алкмен» ще бъде готов да отплава през нощта, ако се наложи.“

Докато тези заповеди се приемаха с почтителност, съответна на точността, с която трябваше да се изпълнят, от моста Мадалена се показа втори конник, който тръгна по пътя на първия — по кея Маринела, страда Нуова и стигна до страда дел Пилиеро. Там навалицата беше по-гъста и въпреки облеклото му, по което лесно можеше да се познае, че е кралски куриер, той изпита затруднение да продължи пътя си със същата скорост. Хората от простолюдието като че нарочно се блъскаха в коня и ядосани от тези сблъсквания, започваха да ругаят. Ферари, свикнал да се отнасят с уважение към униформата му, отвърна отначало с няколко силни удара с камшик наляво и надясно. Ладзароните се отдръпнаха и замълчаха по навик. Но когато стигна до ъгъла при театър Сан Карло, един мъж поиска да пресече пътя на коня, и то така неумело, че бе повален.

— Приятели! — викна той, като падаше. — Това не е никакъв кралски куриер, както може да ви заблуди облеклото му. Това е преоблечен якобинец, който иска да избяга! Смърт на якобинеца! Дръжте го!

Из навалицата се понесоха викове:

— Якобинец! Якобинец! Смърт на якобинеца!

Паскуале ди Симоне запрати срещу коня ножа си, който потъна до дръжката в края на раменната кост. Бекайото се нахвърли към главата и, свикнал да коли овце и овни, веднага преряза вратната му жила.

Конят се изправи, изцвили от болка и замаха с предните си нозе, като пръскаше с кръв зрителите наоколо.

Кръвта оказва магическо въздействие върху жителите на южните страни. Щом усетиха, че ги опръска топлата червена течност, щом вдъхнаха острата й миризма, ладзароните се нахвърлиха с диви викове върху човека и коня.

Ферари почувства, че ако конят му падне, и той е загубен. Задържа го колкото можа с поводите и нозете си; но нещастното животно беше смъртно ранено. То започна да се мята, залитайки наляво и надясно, препъна се с предните си нозе, изправи се с отчаяното усилие на конника и направи един скок. Ферари усети, че животното се огъва под него. Той беше само на петдесетина стъпки от караулното помещение на двореца и повика за помощ; но гласът му бе заглушен от стократно повтаряните викове: „Смърт на якобинеца!“ Измъкна един пистолет от кобура на седлото, като се надяваше, че гърмежът ще бъде чут по-добре от виковете му. В този миг конят му се строполи. От сътресението пистолетът гръмна напосоки и куршумът удари едно десетгодишно момче, което веднага падна.

— Убива деца! — изкрещя някой.

При този вик Фра Пачифико, който досега стоеше доста спокойно, се втурна срещу тълпата и я разблъска с лактите си, остри и корави като дъбови клинове. Той стигна до средата на навалицата тъкмо когато, паднал заедно с коня си, нещастният Ферари се опитваше да се изправи. Но преди да успее да го стори, монахът стовари тоягата си върху главата му; и Ферари се строполи като вол, ударен с чук. Обаче целта беше друга: Ферари трябваше да загине пред очите на краля. Пет-шест души полицаи, посветени в тайната на тази драма, заобиколиха тялото и започнаха да го отбраняват, а бекайото го повлече за нозете и започна да вика:

— Път за якобинеца!

Оставиха трупа на коня, където си беше, но след като разграбиха всичко по него, и последваха бекайото. След двадесет стъпки стигнаха до прозореца на краля. В желанието си да разбере причината за тази страшна врява, кралят дръпна щорите. При неговата поява виковете се превърнаха в крясъци. При този рев кралят наистина помисли, че наказват някой якобинец. Той нямаше нищо против да се отърве по такъв начин от враговете си. Кимна усмихнато на тълпата, която пожела при това насърчение да докаже на краля, че го заслужава. Вдигнаха нещастния окървавен, обезобразен, изпокъсан, но все още жив Ферари, който дойде за миг в съзнание, отвори очи, позна краля, протегна ръце към него и извика:

— Помощ! Помощ! Аз съм, господарю! Вашият Ферари!

При тази неочаквана, ужасна, необяснима гледка кралят се отдръпна назад и се хвърли полупримрял на едно кресло в дъното на стаята; а Юпитер, който не беше нито човек, нито крал и затова нямаше никакви причини да бъде неблагодарник, излая от мъка и с кръвясали очи, с разпенена уста скочи през прозореца в помощ на приятеля си.

В същия миг вратата на стаята се отвори; кралицата влезе, улови краля за ръка, принуди го да стане, повлече го към прозореца, посочи му тълпата людоеди, които се биеха за останките на Ферари, и каза:

— Ето, господарю, виждате на какви хора можете да разчитате за отбраната на Неапол и на кралския двор. Днес заклаха вашия служител, утре ще изколят децата ни, вдругиден и нас. Настоявате ли още да останем тук?

— Наредете да приготвят всичко! — извика кралят. — Довечера тръгвам…

И като виждаше все още пред очите си убийството на нещастния Ферари, като все още му се струваше, че чува гласа на умиращия, който викаше за помощ, той избяга, уловил с ръце главата си, затворил очи, запушил уши, в една от най-вътрешните стаи на своите покои. Когато след два часа излезе оттам, първото нещо, което видя, беше окървавеният Юпитер, легнал върху къс сукно, по което останките от кожа и брандербурги сочеха, че е част от дрехата на нещастния куриер.

Кралят коленичи до Юпитер, увери се, че любимецът му не е получил никаква тежка рана и като поиска да види на какво лежи вярното храбро животно, измъкна въпреки скимтенето му къс от куртката на Ферари, който кучето бе изтръгнало с борба от палачите. По някаква предопределена случайност тъкмо в този къс се намираше коженият джоб, където се поставяха писмата; кралят го откопча и намери непокътнат императорския плик, който куриерът е носел в отговор на кралското писмо.

„На моя скъп брат и обичан братовчед, свако, тъст и съюзник.

Не съм писал никога писмото, което ми изпращате с Вашия куриер Ферари, то е подправено от начало до край.

Онова, което имах честта да напиша на Ваше Величество, беше писано изцяло собственоръчно от мене и вместо да подканвам Ваше Величество да започне война, аз изказвах мнение да не започвате нищо преди месец април, когато разчитам да пристигнат нашите добри и верни съюзници русите.

Ако виновниците са хора, които правосъдието на Ваше Величество може да достигне, не крия желанието си да ги видя наказани, както заслужават.

Имам чест да бъда почтително на Ваше Величество скъп брат, обичан братовчед, племенник, зет и съюзник.

Франц“

Кралицата и Ектън бяха извършили едно безполезно престъпление.

Впрочем не: то беше полезно, защото убеди Фердинанд да напусне Неапол и да избяга в Сицилия!