Александър Дюма
Сан Феличе (11)

X
ХОРОСКОПЪТ

Беше лявата ръка, по която древните прорицатели твърдяха — както твърдят и днешните, — че могат да четат тайните на битието.

Преди да обърне тази прелестна ръка, за да чете по дланта й, Нано я погледна за миг, както човек не бърза да отвори книга, която ще му разкрие незнайни, необикновени неща.

И мълвеше, разглеждайки я като красив мрамор:

— Гладки, дълги пръсти без подутини по ставите, тесни, заострени розови нокти — истинска ръка на артист, създадена да изтръгва звуци от всякакви инструменти — от струните на лира или от фибрите на сърцето.

Най-после обърна разтрепераната ръка, така поразително контрастираща с нейната тъмножълта длан, и горда усмивка, разцъфтяла на устните, озари цялото й лице.

— Както и отгатнах! — каза тя.

Младата жена я погледна тревожно. Микеле също се приближи, като че разбираше от хиромантия.

— Да започнем с палеца — продължи врачката. — В него са събрани всички други знаци по ръката: палецът е главният представител на волята и разума; идиотите се раждат обикновено без или с безформени и атрофирали се палци^[1]. При криза епилептиците свиват палците си преди другите пръсти. За да се запази от уроки, човек протяга показалеца и средния пръст, а палците скрива в дланта си.

— Така е, сестрице — извика Микеле. — Така правя аз, когато срещна каноника Джорио.

— Първата става на палеца, под нокътя — продължи Нано, — е признакът на волята. У вас тя е къса; вие сте следователно слабоволева, лесно податлива на увлечения.

— Да се разсърдя ли? — запита със смях тази, която бе получила това повече вярно, отколкото ласкателно пояснение.

— Да видим Венериния хълм — каза врачката, като протегна нокът, напомнящ обкован с абанос нокът на животно или птица, върху месестата подутина в основата на палеца; тази част на ръката, където са включени размножаването и плътските желания, е посветена на непобедимата богиня. Линията на живота я обгражда като поток, който протича в подножието на хълм и го превръща в остров. — Венера, под чиято власт сте се родили, Венера, тази дивна кръстница на младите княгини, която ви е надарила с грация, красота, мелодичен глас, любов към прелестните форми, жажда за любов, желание да се нравите, с благосклонност, милосърдие и нежност, Венера се проявява тук по-могъща от всеки друг път… Ах, да можеха и другите линии да са така благоприятни като тази, макар че…

— Макар че какво?…

— Нищо.

Младата жена погледна врачката, която бе смръщила за миг чело.

— Нима има и други линии освен линията на живота? — попита тя.

— Линиите са три: тези три линии именно образуват главното М, което непосветените смятат за първата буква на думата mort^[2], ужасният знак, натоварен от самата природа да напомня на човека, че е смъртен. Другите две линии са: линията на сърцето — ето тази, от основата на показалеца до малкия пръст, и линията на ума, която минава през средата на дланта.

Микеле се приближи отново и заслуша най-внимателно указанията на врачката.

— Защо не обясни всичко това и на мене? — попита той. — Да не мисли, че съм толкова прост, та няма да те разбера?

Нано сви рамене, без да отговори; след това продължи да разяснява на младата жена:

— Да проследим най-напред линията на сърцето. Погледни как се простира от Юпитеровия хълм, тоест от основата на показалеца, до Меркуриевия хълм, в основата на малкия пръст. Ако е къса, предсказва големи изгледи за щастие. Прекалепо удължена, каквато е у тебе, сочи вероятност за ужасни страдания. Пресича се под Сатурн, тоест под средния пръст, което означава неизбежност. Очертава се яркочервена върху матовобялата ти длан, а това е до безумие пламенна любов.

— Тъкмо това ми пречи да повярвам на предсказанията ти, Нано — каза Ла Сан Феличе, като се усмихна. — Сърцето ми е спокойно.

— Почакай, почакай, както ти казах — възрази разпалено врачката. — Почакай, невернице, защото не е далеко минутата, когато в съдбата ти трябва да настъпи голяма промяна. И още един злокобен знак: погледни! Линията на сърцето се слива, както виждаш, с линията на ума между показалеца и палеца — злокобен знак, който може да се обезсили все пак от противоположен знак на другата ръка. Да видим дясната!

Младата жена се подчини и протегна поисканата ръка.

Нано поклати глава.

— Същият знак — промълви тя, — същото сливане.

И пусна замислено ръката. И тъй като остана така, в мълчалив унес, младата жена настоя:

— Говори! — настоя младата жена. — Казах, че не ти вярвам.

— Толкова по-добре, толкова по-добре — промълви Нано. — Дано науката се мами, дано непогрешимата сгреши!

— И какво означава сливането на двете линии?

— Тежко нараняване, затвор, смъртна опасност.

— О, ако ме заплашваш с физически страдания, Нано, ще видиш малодушието ми… Нали сама каза, че не съм храбра? И къде ще бъда ранена? Казвай!

— Чудно нещо! На две места: на шията и в ребрата.

И като пусна лявата ръка, както бе пуснала дясната:

— Може пък и да се отървеш — продължи тя. — Да се надяваме!

— Не! — възрази младата жена. — Довърши. Или не трябваше да ми казваш нищо, или ще ми кажеш всичко.

— Казах ти всичко.

— Гласът и погледът ти показват, че не си. Ти каза впрочем, че има три линии — на живота, на сърцето и на ума.

— Е-е?

— А разгледа само двете: на живота и на сърцето. Остава линията на ума.

Тя протегна властно ръка към врачката.

Албанката я взе и каза с престорено равнодушие:

— Сама виждаш как линията на ума пресича Марсовата равнина и се наклонява под хълма на луната. Това означава: мечти, идеализъм, въображение, химери — с една дума, живот, какъвто има на луната, а не на земята.

Загледан внимателно в ръката на сестра си, Микеле извика внезапно:

— Я погледни, Нано!

И с израз на невероятен ужас посочи с пръст някакъв знак върху ръката на своята млечна сестра. Нано отвърна глава.

— Погледни, казвам ти! Върху дланта на Луиза има точно такъв знак, какъвто и върху моята.

— Глупак! — промълви Нано.

— Може да съм глупак — извика Микеле, — но кръст по средата на тая линия значи смърт на ешафода, каза ти, нали?…

Младата жена изпищя, след това погледна изплашено млечния си брат и врачката.

— Млъкни най-после, чуваш ли, млъкни! — промълви албанката и тупна с крак.

— Ето, сестрице, погледни — каза Микеле, като разтвори лявата си ръка, — виж сама, нямаме ли еднакъв знак, еднакъв кръст?

— Кръст ли? — повтори пребледнялата Луиза.

После сграбчи врачката за лакътя:

— Уверена ли си, че е наистина така, Нано? Какво значи този кръст? Различават ли се знаците по ръката на човека според положението му и може ли това, което е смъртоносно за един, да е без значение за друг? Довърши, щом започна.

Нано отдръпна полека лакътя си от ръката, която се стараеше да го задържи.

— Не бива да откриваме неприятните неща — каза тя, — когато са белязани с печата на съдбата и не могат да се избегнат въпреки всички усилия на волята и разума.

А след кратко замълчаване добави:

— Освен когато има надежда да се бори с тази неизбежност и заплашеният поиска сам да му открием опасностите.

— Настоявай, сестрице, настоявай! — извика Микеле. — Защото ти си богата и можеш да избягаш. Може би опасността те заплашва само в Неапол и няма да те преследва във Франция, в Англия, в Германия!

— А защо не избягаш ти — отговори Луиза, — щом твърдиш, че сме белязани с един и същи знак?

— О, за мене е друго — аз не мога да напусна Неапол, свързан съм с Ла Маринела като вол в хомот. Беден съм и трябва да изхранвам майка си. Какво ще стане с горката жена, ако се махна?

— А какво ще стане с нея, ако умреш?

— Ако умра, значи, че Нано е познала, Луиза. А щом е познала, преди да умра, ще стана полковник. Стана ли полковник, ще й дам всичките си пари, ще й кажа: „Остави това настрана, мамо“ и като ме обесят — щом ще ме бесят! — тя ще бъде моя наследница.

— Полковник! Клети Микеле, нима вярваш в предсказанието?

— Защо не? Дори да е вярно само за смъртта, човек всякога трябва да предполага най-лошото. Майка ми е стара, аз съм беден, така че никой от пас не ще загуби кой знае какво, като загуби живота.

— Ами Асунта? — запита усмихнато младата жена.

— О, за Асунта ме е грижа по-малко, отколкото за майка ми. Асунта ме обича, както любовница обича любовника си, не както майка сина си. Вдовицата се утешава с друг съпруг, майката не се утешава дори с друго дете. Но да оставим старата Мекелема и да се върнем към тебе, сестрице. Ти си млада, богата, хубава и щастлива! Ох, Нано, Нано! Слушай хубаво: веднага трябва да й кажеш откъде ще дойде опасността. Иначе тежко ти!

Врачката бе взела наметката си и я нагласяваше на плещите си.

— Няма да те пусна така, Нано — извика ладзаронето, като скочи към нея и я улови за китката. — На мене можеш да говориш каквото искаш, но на тази светица, сестричката ми, на Луиза…о, не! Това е вече съвсем друго! Сама каза, че сме откърмени от една и съща гръд. И аз съм готов да умра два пъти, ако трябва — веднъж за себе си, веднъж за нея, но не искам да падне пито косъм от главата й! Чуваш ли?

Той посочи бледата, неподвижна, задъхана млада жена, която се бе отпуснала отново в своето кресло, без да знае доколко трябва да вярва на албанката, но във всеки случай страшно развълнувана, дълбоко смутена.

— Добре, щом искате и двамата — каза врачката, като се приближи към Луиза, — да опитаме и ако съдбата може да бъде отклонена, да я отклоним, макар че е светотатство — добави тя — да се бориш против това, което ти е писано. Дай ми ръката си, Луиза.

Луиза протегна своята разтреперана, свита ръка; албанката трябваше да разтвори пръстите й.

— Ето ти линията на сърцето, пречупена на две под Сатурновия хълм. Ето кръста насред линията на ума, ето и линията на живота, прекъсната внезапно между двадесет и тридесетгодишна възраст.

— А не виждаш ли откъде идва опасността? Не знаеш ли с какви причини ще трябва да се борим? — извика младата жена, угнетена от страха, който млечният й брат изрази преди миг, а сега беше отразен в погледа, в треперещия глас, в цялата й неспокойна снага.

— Любов и пак любов! — извика врачката. — Една съдбовна, непреодолима, смъртоносна любов!

— Знаеш ли поне към кого ще бъде тази любов? — запита младата жена, престанала вече да се бори и да отрича, защото убедителният тон на врачката я бе покорил полека-лека.

— Всичко в твоята съдба е още смътно, клето чедо — отговори прорицателката. — Виждам човека, но не го познавам. Прилича на същество от друг свят, като от желязо, не от жива тъкан… Роден е… Невъзможно! И все пак е така: роден е от мъртва жена.

Врачката замълча и се втренчи, сякаш искаше непременно да прочете нещо в тъмнината; очите й се разшириха като на котка или бухал, а ръката й като че се опитваше да отстрани някакво було. Микеле и Луиза се спогледаха; по челото на ладзаронето се стичате студена пот. Луиза беше по-бледа от батистения пеньоар, в който се бе загърнала.

— Ах — извика след минутно мълчание Микеле, правейки усилие да се изтръгне от обзелия го суеверен ужас, — какви глупци сме да слушаме тази луда старица! Да обесят мене е все още възможно, аз съм луда глава, а в нашата среда човек с моя нрав казва често някоя излишна дума, стига се до бой, бръкваш в джоба си, изваждат нож, отварят го, дяволът те изкушава, удряш другия, той пада мъртъв, полицията те арестува, следователят те разпитва, съдията те осъжда, майстор Донато^[3] слага ръка на рамото ти, премята ти въжето на врата, обесва те и работата с наред! Но ти! Ти, сестрице! Какво общо може да има между тебе и ешафода? Какво престъпление би могла дори да сънуваш с твоето сърце на гълъбица? Кого можеш да убиеш с тия ръчици? Защото все пак убиват тези, които са убили някого. Освен това тук не убиват богатите хора! Слушай какво ще ти кажа, Нано: от днес нататък няма вече да казват лудия Микеле, а ще казват лудата Нино!

В този миг Луиза сграбчи за лакътя млечния си брат и му посочи врачката.

Тя стоеше на същото място, все така неподвижна и безмълвна; само се бе навела и постепенно сякаш започваше да съзира нещо в тъмнината, за която само преди миг твърдеше, че се сгъстява пред нея: мършавата шия се протягаше извън черното наметало, а главата й се обръщаше ту наляво, ту надясно, като на змия, готова да ухапе.

— О, сега вече го виждам, виждам го — каза тя. — Хубав двадесет и пет годишен момък, с черни очи и коси, идва, наближава. И него го заплашва голяма, смъртна опасност. Следят го двама, трима, четирима души с ками под дрехата… Петима, четирима…

После, озарена сякаш от внезапно откровение, извика внезапно, почти радостно:

— Ах, да могат да го убият!

— Какво би станало, ако го убият? — запита отчаяно Луиза, впила поглед в устата на врачката.

— Ако го убият, ти ще се спасиш: нали той ще стане причина за смъртта ти?

— Господи! — извика настойчиво младата жена, сякаш виждаше сама това, което Нано си въобразяваше, че бе видяла. — Спаси го, Господи, който и да е!

В същия миг под прозорците на къщата се чуха два пистолет-ни изстрела, после викове, проклятия и накрая само звън от удар на желязо о желязо.

— Синьора! Синьора! — втурна се уплашената камериерка. — Убиват някого до градинския зид.

— Микеле! — извика Луиза и протегна към него сключените си ръце. — Ти си мъж, имаш нож — нима ще оставиш да заколят човека, без да му се притечеш на помощ?

— Не, разбира се! Кълна се в Светата Мадона! — извика Микеле.

И се втурна към прозореца, за да го отвори и да скочи оттам на улицата; но се отдръпна изведнъж.

— Паскуале ди Симоне, палачът на кралицата! — прошепна той задавен от уплаха и се наведе под перваза на прозореца.

— Тогава — извика Ла Сан Феличе — остава аз да го спася.

И изтича към входната площадка.

Нано протегна ръка да я задържи, но поклати глава и отпусна ръце:

— Върви, обречена клетнице! — промълви тя. — За да се изпълни присъдата на звездите!