Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La San-Felice, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Александър Дюма

Сан Феличе

Роман

 

Превод от френски: Невяна Розева

Редактор на поредицата: Иван Тренев

Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев

Художник-редактор: Лили Басарева

Коректор-стилисти: Катя Илиева и Людмила Антонова

Графично оформление: Стефан Узунов

Цена 32,98 лв.

ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ СОФИЯ, 1991

с/о Jusautor, Sofia

 

Първо издание: 1969 на изд. „Народна младеж“ в Библ. Приключения и науч. фантастика; № 111.

История

  1. — Добавяне

LXXII
ОТЕЦ ДЖУЗЕПЕ

Манастирите в южноиталианските области, особено тези от Казерта, Абруцо и Базиликате, на какъвто орден и да принадлежат и колкото и миролюбив да е този орден, след като са били през Средновековието крепости, издигнати срещу варварските нашествия, са останали в наши дни крепости срещу нашествия, които не отстъпват по варварство на средновековните: имаме предвид нашествията на разбойниците. В тези сгради с едновременно религиозен и военен облик се влиза само чрез подвижни мостове, врати и стълби. Затова щом се мръкне, с други думи, приблизително към осем часа вечерта, вратите на манастирите се отварят само пред внушителни препоръки или по заповед на игумена.

Колкото и да се показваше спокоен, младежът все пак се тревожеше от мисълта дали ще намери манастира Монте Касино затворен. Но като имаше на разположение само една нощ за посещението, което смяташе да направи тук, и като не можеше да отложи това посещение за следния ден, тръгна наслуки. Пристигнал в Сан Джермано в седем и половина вечерта с корпуса на генерал Шанпионе, той се осведоми, без да слиза от коня, дали познават между бенедиктинците от светата планина някой си отец Джузепе, лекар и хирург на манастира; и още същия миг му отговори хор от благословии и похвали. Брат Джузепе беше прочут на десет левги наоколо като най-опитен лекар, почитан за необикновеното му човеколюбие. Макар да се числеше към ордена само по облеклото си, тъй като не бе давал обет и беше само обикновен послушник, никой не се посвещаваше с повече християнска любов на човешките физически и нравствени страдания. Казваме нравствени, защото това, което най-много липсва на свещениците при даване на братска утеха, е, че като не са били никога бащи и съпрузи, като не са загубвали никога любима съпруга или обично дете, те не знаят земните слова, с които трябва да се говори на сърдечно осиротелите. В един великолепен стих Вергилий влага в устата на Дидона думите, че човек съчувства лесно на преживяна от самия него мъка. В това именно съчувстващо състрадание Господ е вложил облекчението на нравствените страдания. Да плачеш заедно с този, който страда, значи да го утешиш. А свещениците, които имат думи за всички страдания, рядко намират сълзи за мъката, колкото и страшна да е тя.

Съвсем не беше така с брат Джузепе, чийто минал живот всъщност никой не знаеше; той просто бе дошъл един ден в манастира и бе поискал да го приютят, срещу което щеше да се отплаща с професията си.

Предложението на брат Джузепе бе прието, дадоха му гостоприемство и оттогава не само със знанията си, но със сърцето, с душата, с цялата си личност той се отдаде на своите нови съграждани. Нямаше физическо или нравствено страдание, на което той да не беше готов денонощно да дава утеха или облекчение. За нравствените страдания намираше слова от глъбините на душата си. Човек би казал, че сам той е бил някога жертва на всички страдания, за които даваше утеха с всемогъщия балсам на сълзите, даден от Бога срещу тревоги, които биха били смъртоносни без това облекчение, както ни е дадено противодействието срещу отровите. За целител на физическите страдания брат Джузепе изглеждаше също така надарен от природата, както провидението го бе надарило за нравствените. Ако не изцеряваше всякога болестта, то почти всякога сполучваше да приспи болката. За да постигне това облекчаване на физическото страдание, минералното и растителното царство му бяха разкрили сякаш най-съкровените си тайни. Когато се случваше не някоя продължителна, ужасна болест, която разрушава постепенно един орган и води бавно към смърт, а внезапна злополука, поразила ненадейно жизнеността на организма, там именно брат Джузепе беше чудотворен оператор. Хирургическото бистури, инструмент за рязане в ръцете на други, се превръщаше в неговите ръце в инструмент за запазване. И за най-бедния, и за най-богатия ранен той знаеше и прилагаше всички предпазни мерки, открити от съвременната наука за по-безболезнено вкарване на желязото в раната. Било по внушение на пациента, било поради ловкостта на хирурга, болният посрещаше всякога с радост влизането му и когато брат Джузепе разтвореше пред страдалническото му легло страшната чанта с непознати инструменти, вместо чувство на страх у нещастния болен се пробуждаше всякога лъч на надежда.

Впрочем селяните от областта Казерта и от Абруцо, които познаваха до един брат Джузепе, го назоваваха с име, изразяващо чудесно невежествената им признателност за неговото физическо и нравствено влияние: наричаха го вълшебника.

Денем и нощем, без да се оплаче някога, че са нарушили заниманията му или са го събудили, когато е спял, в зимен студ и в лятна жега брат Джузепе без оплакване и недоволство, винаги усмихнат ставаше от леглото или от креслото си, запитваше пратеника: „Къде ще отидем?“ и тръгваше.

При този човек именно идваше младият републиканец; защото по синия плащ, по тривърхата шапка с трицветна кокарда на красивата, едновременно спокойна и войнствена глава, лесно можеше да се познае, дори ако човек не е попадал в главната квартира на главнокомандващия, че този нощен пътник е офицер от френската армия. Но за голяма изненада, вместо да намери, както очакваше, вратите на манастира затворени и дворът безшумен, той намери вратите разтворени, а камбаната, душата на манастирите, стенеща зловещо.

Той слезе, завърза коня за една желязна халка, покри го с плаща си с онази почти братска загриженост, която конникът проявява към своето животно, посъветва го да почака спокойно и търпеливо, както би говорил на разумно същество, престъпи прага, влезе в манастира, тръгна по един дълъг коридор и стигна до черквата, воден от малка светлинка и от отзвука на далечни песнопения. Там го чакаше злокобна гледка.

Насред храма беше сложен върху подиум ковчег, покрит със саван в бяло и черно; отстрани, до троновете, се молеха монаси; пред олтара и около ковчега горяха хиляди свещи; а бавно подръпваната камбана изпращаше от време на време в простора звънтящия си, тъжен стон. Смъртта бе влязла в манастира и бе оставила вратите отворени след себе си.

Младият офицер стигна до средата на храма; нито една глава не се обърна при звънтенето на шпорите му. Той погледна въпросително, с растяща тревога тия лица, защото между молещите се около ковчега не виждаше този, когото търсеше. Най-после, със запотено чело и треперещ глас се приближи до един от монасите, изправени неподвижно като римски сенатори пред своите тронове от слонова кост, напуснали сякаш поне духом този свят, за да придружат покойника в незнайното отвъд. И го попита, докосвайки с пръст рамото му:

— Кой е починал, отец?

— Светият ни игумен — отговори монахът.

Младежът си отдъхна.

После, сякаш му бяха потребни няколко минути, за да победи вълнението, което умееше така добре да задуши в гърдите си, че то не се проявяваше никога по лицето, след минутно мълчание, през което благородният му поглед се вдигна към небето, той запита:

— Дали брат Джузепе отсъства или е болен, та не го виждам между вас?

— Брат Джузепе не отсъства и не е болен. Той бодърства и се моли в килията си. А това е също молитва.

След това монахът повика един послушник:

— Заведете госта в килията на брат Джузепе.

И без да обърне глава, без да погледне нито един от двамата, на които говореше, монахът поднови пението и потъна в усамотението си. Що се отнася до неподвижността, не бе я прекъснал нито за миг.

Послушникът направи знак на офицера да го последва. И двамата тръгнаха по коридора; когато стигнаха към средата му, послушникът пое по едни величествени стълби, още по-величествени при слабата, треперлива светлина на восъчната свещ в ръката на момчето, от която всички предмети изглеждаха недействителни и подвижни. Така минаха четири етажа с килии; на четвъртия етаж момчето сви вляво; като стигнаха до края на коридора, то посочи на чужденеца една врата и каза:

— Ето килията на брат Джузепе.

Докато момчето се приближаваше към нея, за да я покаже, младият чужденец можа да прочете следните думи:

„В тишината Господ говори на човешкото сърце;

в самотата човек говори на Божието сърце.“

— Благодаря — отговори той на момчето.

То си тръгна без да продума, обзето вече от онова манастирско безразличие, с което монасите смятат, че доказват отречението си от човешките неща, а всъщност доказват само безразличието си към хората. Младежът се спря неподвижен пред вратата, с ръка на гърдите, за да успокои сякаш разтуптяното си сърце, загледан в отдалечаващото се момче и в светлата точица, която потъваше в гъстия мрак на огромния коридор. Момчето стигна до стълбите, хлътна бавно в тях, без да се обърне поне веднъж към този, когото бе довело. Отражението на свещта потрептя за миг по стената, още повече избледня и накрая съвсем изчезна, докато шумът от стъпките по плочите на стълбата продължи да отеква още няколко минути все по-слабо и по-слабо.

Дълбоко развълнуван от тези подробности на безучастния манастирски живот, младежът почука най-после на вратата.

— Влезте — обади се звучен глас, чиято жизненост, така различна от всичко, което бе видял и чул досега, го накара да потрепери.

Той отвори вратата и се озова пред един петдесетинагодишен мъж, който не изглеждаше на повече от четиридесет. Само една бръчка — от размисъл — пресичаше челото му; но никаква сребърна нишка — предвестник на старостта — не блестеше в разкошната черна коса, сред която напразно бихте търсили следа от монашеско подстригване. Облегнал дясната си ръка върху една мъртвешка глава, той обръщаше с лявата страниците на някаква книга, в която внимателно четеше. Лампа с абажур осветяваше тази картина, отделяйки я в своя светъл кръг, останалата част от стаята тънеше в полумрак. Младежът пристъпи с отворени обятия; четецът вдигна глава, погледна учудено елегантната униформа, която му се стори непозната; но щом облеченият в нея застана в светлия кръг, две възклицания се изтръгнаха едновременно от устата на двамата мъже:

— Салвато!

— Татко!

Бяха наистина бащата и синът, които след десетгодишна раздяла се виждаха отново; и щом се видяха, се хвърлиха в обятията си. Читателите ни навярно бяха разбрали, че нощният пътешественик е Салвато; но не бяха отгатнали може би, че брат Джузепе е баща му.