Александър Дюма
Сан Феличе (67)

LXVI
ЛЮБОВНИЦА. СЪПРУГА

Обикновените хора, чийто поглед се плъзга само по повърхността, биха могли да помислят при тази неочаквана, внезапна, почти всеобща манифестация, че нищо не би могло за момент да събори един престол, който се крепи върху широката основа на цялото население; но образованите и умни хора, които не се заслепяват от празни приказки и от така присъщите на неаполитанците външни излияния, виждаха зад този възторг, сляп като всички народни проявления, мрачната истина — с други думи, бягството на краля, разгрома на неаполитанската армия, напредването на французите към Неапол; те именно, получили истинско впечатление от събитията, предвиждаха и неизбежното им следствие.

Един от домовете, където новината за станалото предизвика още отначало най-голямо вълнение, защото двамата му обитатели бяха напълно осведомени от две различни страни, а освен това защото и двамата се интересуваха твърде много, единият по сърдечни, а другият по обществени съображения, от изхода на тези събития, беше добре известната на нашите читатели Къща с палмата.

Луиза бе удържала обещанието си пред Салвато; откакто младежът бе заминал, откакто бе напуснал стаята, където го бяха внесли умиращ и постепенно, под погледа и грижите на младата жена се бе съживил, тя прекарваше в тази стая всеки миг, който отсъствието на съпруга й оставяше на нейно разположение. Луиза не плачеше, не се оплакваше, не изпитваше дори нужда да говори с някого за Салвато; изненадана от мълчанието на господарката си за младия офицер, Джованина се опита да го наруши, но не успя; щом Салвато бе заминал, щом го нямаше, Луиза смяташе, че за него може да разговаря само с Бога.

Тази чиста любов, колкото силна и всепоглъщаща да беше, я поддържаше в едно тъжно спокойствие; тя влизаше в стаята, усмихваше се на всички мебели, кимаше им кротко, поглеждаше ги нежно, сядаше на обичайното си място — до възглавието на леглото — и се унасяше в мечти.

Тези мечти, възпроизвеждащи пред погледа й ден по ден, час по час, минута по минута изтеклите два месеца, в които миналото — Луиза имаше сега двойно минало: едното напълно забравено и друго, за което мислеше непрестанно! — тези мечти, в които миналото, както казахме, възкръсваше без никакво усилие на паметта й, тези мечти бяха неизразимо сладки; от време на време, когато спомените стигаха до момента на заминаването, тя докосваше с ръка устните си, за да затвърди сякаш върху тях беглата, единствена целувка на Салвато при раздялата, и усещаше отново цялата й сладост. По-рано при самота тя чувстваше нужда от работа или четене; днес игла, молив, музика — всичко беше изоставено; дори когато приятелите или съпругът й бяха с нея, Луиза беше с единия крак в миналото, с другия в настоящето. А щом останеше сама, се връщаше напълно в миналото, живееше един недействителен живот, несравнимо по-прекрасен от действителния.

Едва четири дни бяха изминали от заминаването на Салвато, но тези четири дни бяха заели огромно място в живота на Луиза; те образуваха някакво синьо езеро, спокойно, самотно и дълбоко, отразяващо небето; ако отсъствието на Салвато продължеше, това въображаемо езеро щеше да се разшири според продължителността на отсъствието му; ако отсъствието бъде вечно, езерото щеше да погълне целия й живот, минало и бъдеще, щеше да удави надеждата за бъдеще и спомена от миналото и като морето нямате да има видими брегове.

В този душевен живот, преобладаващ над телесния, всичко възприемаше като насън форма, съобразена със съня, в който потъваше; така Луиза си представяше нетърпеливо как очакваното писмо пристига във вид на бяло корабно ветрило, едва уловима точица на кръгозора, която расте и наближава полека, плъзгайки по талазите снежното си крило, към брега, където самата тя почива.

Тази тиха скръб от заминаването на Салвато, смекчена от надеждата за завръщането му и разцъфнала като лилия в сърцето й от твърдото обещание на младежа, беше толкова лека, че дори съпругът на Луиза, чиято вечна добрина сякаш се подхранваше от нейното присъствие, не запита за причината й, защото не бе я забелязал. Нежното и дълбоко приятелство, полупризнателност, полусиновна обич, която тя изпитваше към него, не можеше да бъде засегната от любовта й към друг; усмивката й беше може би малко по-бледа, когато тя отиваше да чака пред главния вход завръщането му от библиотеката; може би, когато го приветстваше при влизането, гласът й ставаше по-глух от сдържаните сълзи; но рицарят би забелязал това, само ако му го посочат. Така че Сан Феличе беше спокоен и щастлив, както винаги.

И всеки от двамата изпита различна тревога, когато узна за завръщането на краля в Казерта.

Когато пристигна в кралския дворец, Сан Феличе разбра, че принцът отсъства, а адютантът му беше на товарен да съобщи, че негово кралско височество е отишъл при краля, който се върнал ненадейно миналата нощ от Рим.

При все че това събитие му се стори много сериозно, като не допускаше, че то може да интересува съпругата му повече, отколкото самия него, той не излезе нито минута по-рано от кралския дворец и се прибра вкъщи в обичайното си време.

А когато се прибра, представи на Луиза кралското завръщане по-скоро като нещо необичайно, отколкото обезпокоително; но Луиза, която знаеше от доверителните разговори със Салвато, че се очаква сражение, веднага си каза, че завръщането на краля трябва да е свързано с това сражение, и изказа доста уверено предположението, което учуди рицаря със своята правдивост; ако кралят се е върнал, навярно е имало сражение между французи и неаполитанци и в това сражение французите трябва да са победили.

Докато изказваше това предположение, което беше за нея нещо положително, Луиза трябвате да събере цялото си самообладание, за да не издаде своето вълнение; защото французите не бяха победили без борба, а в тази борба е имало малък или голям брой убити и ранени; кой можеше да я увери, че Салвато не е в числото на ранените или на убитите?

Още при първия удобен предлог Луиза се прибра в стаята си и пред разпятието, утешило умиращия й баща, пред което Сан Феличе се бе заклел да изпадни волята на княз Караманико, като се ожени за Луиза и осигури щастието й, тя започна дълго и набожно да се моли без определен повод, оставяйки на Бога грижата да отгатне целта на молитвата й.

В пет часа Сан Феличе чу голяма врява на улицата; отиде до прозореца, видя, че отвред тичат хора и лепят по стените афиши, които всеки се спира да прочете. Той слезе, приближи се до един афиш и прочете като другите неразбираемата прокламация; после, като всеки изследователски настроен ум, поиска да разгадае тази политическа гатанка и попита Луиза иска ли да слязат до града, за да научат какво става; а тъй като тя отказа, отиде сам.

В негово отсъствие дойде Чирило; той не знаеше, че Салвато е заминал; младата жена му разказа всичко за идването на Нано, съобщила на Салвато под формата на някаква гръцка легенда, че французите ще воюват и той ще трябва да се присъедини към тях. Чирило, който знаете само толкова, колкото и Сан Феличе, беше много неспокоен; но увери Луиза, че ако не му се е случило нещастие, Салвато ще намери начин да се обади на приятелите си. И обеща да й съобщи каквото научи.

Луиза не му каза, че се надява да бъде осведомена не по-късно от него.

Чирило отдавна си бе отишъл, когато Сан Феличе се върна; присъствал бе на триумфалното завръщане на краля и бе вдигнал рамене пред възторга на неаполитанци; неясният и смутен тон на прокламацията не бе убягнал от прозорливия му ум; а не беше и толкова простодушен, та да не усети, че тук има някаква заблуда. Съжаляваше, че не е заварил Чирило, когото обичаше като човек и високо ценеше като лекар.

Той се прибра в единадесет часа, а Луиза отиде в своята стая, по-точно в стаята на Салвато, както правеше, когато младежът беше там и дори след като вече не беше; страхът бе придал нова пламенност на любовта й, тя коленичи пред леглото, плака дълго и неведнъж притисна устни до възглавницата, където бе почивала главата на ранения. Леко шумолене я накара да се обърне; Джованина я бе последвала; Луиза стана, засрамена, че е била изненадана от девойката, която се извини с думите:

— Чух синьората да плаче и помислих, че може би ще има нужда от мене.

Луиза само поклати глава; въздържа се да говори, защото се боеше промененият от плача глас да не я издаде повече, отколкото би желала.

На другия ден беше бледа и сломена; оправда се с гърмежите през цялата нощ от фойерверките и оръдията.

Рицарят довършваше закуската си, когато пред вратата спря кола. Джованина отвори и въведе секретаря на принца; принуден да отиде на съвета по обяд и като искал да поговори преди това със Сан Феличе, принцът му изпращаше колата си с молба веднага да тръгне. На входната площадка рицарят срещна раздавача, влязъл през отворената врата; носеше писмо.

— За мене ли е? — запита Сан Феличе.

— Не, ваше превъзходителство, за синьората.

— Откъде?

— От Портичи.

— Занесете го по-бързо. Навярно е от дойката на синьората.

Сан Феличе продължи пътя си и се качи в колата, която веднага се понесе в галоп.

Луиза чу краткия разговор между раздавача и съпруга си; пресрещна раздавача и грабна писмото от ръцете му.

Почеркът беше непознат. Тя отвори машинално писмото, погледна подписа и ахна: писмото беше от Салвато.

Притисна го до сърцето си и изтича да се затвори в свещената стая. Стори й се, че би било кощунство да прочете другаде първото писмо, което получаваше от любимия си.

— От него — промълви тя, като се отпусна в креслото до възглавието. — От него!

Един миг стоя така, неспособна да чете: кръвта, лумнала от сърцето към главата, туптеше в слепоочията и замъглявате погледа й.

Салвато пишеше от бойното поле:

„Благодарете на Бога, многообична ми! Пристигнах навреме за битката и не останах настрана от победата; Вашите свети, девически молитви бяха изпълнени; призован от най-прекрасния си ангел, Господ бдеше над мене и над честта ми.

Не е имало по-пълна победа, многообична ми Луиза. Скъпият ми генерал ме притисна до сърцето си и още на бойното поле ме произведе бригаден командир. Армията на Мак се изпари като дим! Заминавам веднага за Чивита Дукале, откъдето ще намеря начин да Ви изпратя това писмо. В безредието, което ще последва нашата победа и поражението на неаполитанците, не може да се разчита на пощата. Обичам Ви със сърце, преливащо от любов и гордост. Обичам Ви! Обичам Ви!…“

„Чивита Дукале, 2 часа сутринта.

Ето ме вече с десет мили по-близо до вас. Намерихме с Еторе Карафа един селянин, който се съгласи веднага да тръгне с коня ми, оставен навремето от мене тук — ще благодарите от мое име на Микеле за него; ще се спре само когато конят припадне, и веднага ще вземе друг; задължи се да занесе това писмо у онзи наш приятел, у когото Еторе се е крил в Портичи. Писмото до Вас ще бъде приложено към писмото до него; той ще Ви го препрати.

Казвам Ви всичко това, за да не се чудите как е пристигнало; тази грижа Ви отдалечава за миг от мене. А пък аз искам само да се радвате, като четете писмото ми, както аз се радвам, отдаден на щастието, че Ви пиша.

Победата ни е така пълна, та не вярвам да ни се наложи ново сражение. Тръгваме направо за Неапол и ако, както е вероятно, нищо не ни спре, ще мога да Ви видя отново след осем или най-много десет дни.

Вие ще оставите отворен прозореца, откъдето излязох, за да вляза пак през него и да Ви видя отново в същата стая, в която бях така щастлив; ще Ви донеса отново живота, който ми подарихте.

Няма да пропусна нито един случай да Ви пиша; но ако все пак не получите писмо от мене, не се безпокойте: куриерът може да се окаже неверен, да бъде задържан или убит.

О, Неапол! Скъпа моя родино! Моя втора любов след Вас! Ще бъдеш най-после свободен, Неапол!

Не искам да бавя куриера, не искам да забавя радостта Ви; двойно съм щастлив — заради себе си и заради Вас. Довиждане, моя обожавана Луиза! Обичам Ви! Обичам Ви!…

Салвато“

Луиза препрочете десет, може би двадесет пъти писмото на младежа, препрочитала го би безспир, нямаше вече мярка за време.

Джованина почука ненадейно на вратата.

— Синьор рицарят се връща — каза тя.

Луиза ахна, целуна писмото, прибра го до сърцето си, погледна на излизане от стаята прозореца в другата стая, откъдето бе излязъл и щеше да се върне Салвато.

— Да, да — прошепна тя с усмивка.

Тази любов беше така животворна, че даваше живот на всички неподвижни и безчувствени вещи, които обграждаха Луиза и бяха обграждали Салвато.

Тя влезе в салона през едната врата в същото време, когато съпругът й влизаше през другата.

Рицарят беше явно загрижен.

— Какво ви е, приятелю? — запита Луиза, като тръгна към него и го загледа с бистрия си поглед. — Тъжен сте!

— Не, дете мое — отговори рицарят, — не съм тъжен: неспокоен съм.

— Видяхте ли принца? — попита младата жена.

— Да — отговори рицарят.

— Безпокойството ви се дължи на разговора ви с негово височество?

Рицарят кимна утвърдително.

Луиза се опита да прочете мислите му.

Той седна, улови двете ръце на съпругата си, застанала срещу него, и също я погледна.

— Кажете, приятелю — помоли Луиза, вече обзета от тъжно предчувствие. — Слушам ви.

— Положението на кралското семейство — каза рицарят — е почти така тежко, както предвиждахме снощи. Няма никаква надежда да се осуети влизането на французите в Неапол и дворът е решил да се оттегли в Сицилия.

Без да знае защо, Луиза усети, че сърцето й се свива.

Рицарят видя по лицето й отражението на това, което ставаше в сърцето. Устните й трепереха, очите се притвориха.

— Затова… Слушай внимателно, дете мое — продължи рицарят с бащинска нежност, както й говореше понякога. — Затова принцът ми каза: „Рицарю, вие сте единственият ми приятел, единственият човек, с кого изпитвам истинско удоволствие да разговарям. Малкото солидно образование, което имам, дължа на вас, малкото, което струвам, съм получил от вас. Само един човек може да ми помогне да понеса изгнанието и този човек сте вие, рицарю. Моля ви, умолявам ви най-настоятелно, елате с мене, ако бъда заставен да замина!“

Луиза усети, че изтръпва цяла.

— И… какво отговорихте, приятелю? — запита тя с треперещ глас.

— Изпитах съжаление към тази кралска злочестина, към тази слабост на големите хора, към този принц без приятел в изгнанието, към този престолонаследник без служители, защото ще загуби може би своята корона. И обещах.

Луиза трепна; това трепване не избягна от усета на рицаря, който държеше и двете и ръце.

— Но — побърза да добави той — разбери ме добре, Луиза: обещанието е само лично мое, задължава само мене. Останала далеко от двора, където не пожела да заемеш мястото си, ти нямаш задължения към никого.

— Така ли мислите, приятелю?

— Така мисля. Затова, скъпо мое дете, ти си свободна да останеш в Неапол, да не напуснеш любимия си дом, градината, където тичаше и играеше като дете, с една дума, кътчето, отрупано със седемнадесет години спомени. Защото ти си тук отпреди седемнадесет години, за радост на моя дом! А струва ми се, че си дошла вчера!

Рицарят въздъхна.

Луиза не отговори; той продължи:

— Херцогиня Фуско, изпратена в изгнание от кралицата, ще се завърне, щом кралицата замине. С такава приятелка, която ще се грижи за тебе, мога да бъда спокоен — все едно че си при майка. След петнадесет дни французите ще бъдат в Неапол, но ти няма защо да се страхуваш от французите. Аз ги познавам, за щото съм живял дълго между тях. Те ще донесат на страната ми добрини, които бих желал да й бяха дарени от владетелите и: свобода и разум. Всички мои, следователно и твои приятели са родолюбци, ти няма защо да се тревожиш от никаква революция, няма да бъдеш засегната от никаква преследвания.

— И вие мислите, приятелю — запита Луиза, — че аз мога да бъда щастлива без вас?

— Съпруг като мене, мило дете — отговори с въздишка Сан Феличе, — не е мъж, за когото жена на твоята възраст може да съжалява.

— Но ако приемем, че аз мога да живея без вас, приятелю, можете ли вие да живеете без мен?

Сан Феличе наведе глава.

— Страхувате се, че тази къща, тази градина, това кътче ще ми липсват — продължи Луиза, — а нима моето отсъствие няма никак да ви липсва? Нима внезапното разкъсване на нашия общ живот отпреди седемнадесет години не ще разкъса във вас нещо не само привично, но и необходимо?

Сан Феличе мълчеше.

— Като не желаете да изоставите принца, който ви е само приятел — добави с потиснат глас Луиза, — давате ли ми доказателство за почит с предложението да ви изоставя, вас, едновременно мой баща и приятел, вложил разум в главата, добрина в сърцето и Господ в душата ми?

Сан Феличе въздъхна.

— Най-после, когато обещахте на принца да го придружите, помислихте ли, че няма да ви придружа?

Една сълза падна от очите на рицаря върху ръката на Луиза.

— Ако сте помислили такова нещо, приятелю — продължи тя, поклащайки леко и тъжно глава, — сте сгрешили. Моят умиращ баща ни свърза, Бог благослови брака ни, само смъртта може да ни раздели. Аз ще ви последвам, приятелю.

Сан Феличе вдигна озарената си от щастие глава и този път сълза от очите на Луиза падна върху ръката на съпруга й.

— Нима ме обичаш? Господи боже! Нима ме обичаш? — извика рицарят.

— Татко — каза Луиза, — показахте се неблагодарен, поискайте прошка от дъщеря си.

Сан Феличе падна на колене и започна да целува ръцете й като на дъщеря, а тя шепнеше, вдишала поглед към небето:

— Нали, Боже мой, ако не постъпех, както постъпвам, щях да съм недостойна и за двама ни?