Александър Дюма
Сан Феличе (35)

XXXIV
ДРИПА И ПАРЦАЛКА

Разбира се, въпреки заплахата на Пеца Пепино не се отказа от намеренията си да се оженя за Франческа; някой не бе чул това, което Микеле му бе прошепнал. Но като научат, че се е отказал от Франческа, в която знаеха, че е влюбен и Микеле Пеца, всички щяха да отгатнат.

Сватбата трябвате да стане между жътвата и гроздобера, а описаното от нас събитие бе станало към края на май.

Юни, голи и август минаха без никакъв знак за трагичните намерения, които Пеца бе съобщил на съперника си.

На 7 септември, неделя, кюрето оповести при проповедта, че на 23 септември ще се състои венчавката на Франческа и Пепино.

Двамата годеници бяха в черквата, Пеца — на няколко стъпки от тях. Пепино погледна Пеца, когато свещеникът направи съобщението, на което Пеца не обърна никакво внимание, като че не бе го чул; но на излизане от черква се приближи към Пепино и му каза тихо, за да не чуе никой друг освен този, за когото бяха предназначени думите му:

— Добре! Остават ти още осемнадесет дни живот.

Пепино потрепера така, че Франческа, която беше под ръка с него, се обърна разтревожена и видя Микеле Пеца, който я поздрави, докато се отдалечаваше. Откакто бе наранил два пъти с ножа си Пепино, Пеца продължавате да поздравява Франческа, но тя не му отговаряте вече.

Следната неделя съобщението за брака — което, както знаем, се повтаря трикратно — бе оповестено отново от свещеника. Микеле Пеца се приближи до Пепино на същото място, както и миналата неделя, и му каза със същия спокоен и заплашителен глас:

— Остават ти още десет дни живот.

На третата неделя ново обявяване и нова заплаха; но още осем дни бяха изминали и на Пепино оставаха вече само два дни живот.

Очакваният с копнеж и страх 23 септември най-после настъпи: беше сряда. След една бурна нощ денят, както вече казахме в една от предидущите глави, беше великолепен; и тъй като сватбата щеше да се състои в единадесет часа сутринта, поканените, приятели на дон Антонио и Пепино и приятелки на Франческа, се бяха събрали в дома на годеницата, където щеше да стане сватбата; домакинът бе затворил магазина си, за да устрои гощавка на терасата и празненство в двора и градината.

Облени от светлина и тук-там засенчени, терасата, дворът и градината кънтяха от радостни възклицания. Опитахме се да ги опишем, когато представихме старите, които пиеха на терасата, младежите, които танцуваха под звуците на китари и барабани, музикантите, едни седнали, други прави по стъпалата на терасата, а над всички — неподвижният мрачен зрител, облегнат на междинната стена, докато някакъв селяк в покрита със слама количка удължаваше в нескончаеми импровизации бавната, креслива песен на неаполитанските селяни; а волни кокошки, дроздове, косове и врабчета кълвяха лозата, пълзяща от топола до топола в затвореното пространство, наричано градина, което се простираше от двора до подножието на планината.

Сега, след като вдигнахме завесата пред миналото, читателите ни разбират защо дон Антонио, Франческа и главно Пепино поглеждат от време на време неспокойно младежа, когото нямат право да изгонят от междинната стена, където се е облакътил и за когото — макар че не може напълно да ги успокои — поръчителства кумът Джансимоне, който не бе имал повод нито веднъж да се оплаче от него, защото не бе споменал вече за изгонване от оня паметен ден, когато се бяха скарали.

Часовникът удари единадесет и половина тъкмо когато завърши една особено оживена тарантела.

Последният звън на часовника още не бе заглъхнал, когато последва друг, добре известен на дон Антонио: звънчетата на пощенските коне заедно с тежкия, глух тропот на колата с двама пощальони, които викаха дон Антонио с басове, достойни за някой Gran’ cartello^[1] от театъра Сан Карло.

При този троен призив достойният колар и цялото почтено събрание разбраха, че пътят от Кастелоне до Итри си е показал рогата според обичая си и е отворил на коларя работа, каквато създаваше понякога и за местния хирург, тъй като в повечето случаи колите пристигаха със счупени колела и оси, а пътниците — със счупени ръце или нозе.

Но пристигналият, заради когото търсеха дон Антонио, не си бе счупил нищо и се нуждаеше от колар за колата си, а не от хирург за себе си. В това се увериха веднага, щом един от пощальоните извика: „Елате веднага, дон Антонио, пътникът много бърза“, на което дон Антонио отговори: „Жалко, ако бърза, защото днес не работя.“ В същия миг по пътеката към двора се появи самият пътник, който запита:

— А защо, ако обичате, гражданино Антонио, не работите днес?

Достойният колар, зле настроен поради момента, в който му задаваха въпроса, и още по-зле настроен поради обръщението „гражданино“, смятайки, че е оскърбително да заменят с него благородническата му титла, щеше да отговори с някоя грубост, според благородническия си обичай; но щом погледна пътника, разбра, че той трябва да е някоя много важна личност, към която не може да се държи с обичайното си пренебрежение.

И наистина пътникът, изненадал дон Антонио сред семейното тържество, беше чисто и просто нашият посланик; тръгнал от Неапол към полунощ, той не бе позволил на пощальоните да позабавят ход при спускането по нанадолнището от Кастелоне, защото бързаше да напусне кралството на Двете Сицилии, и задното колело на колата му се бе счупило при минаване през едно от многобройните поточета, които пресичат шосето и се вливат в безименната река, протичаща успоредно с него.

Поради тази злополука той беше принуден въпреки бързането да стигне до римската граница, да измине последната половин миля пеша; а това беше още един повод да се възхитим от спокойствието, с което запита: „Защо, ако обичате, гражданино Антонио, не работите днес?“

— Извинете, господин генерал — каза дон Антонио, като пристъпи към пътника, вземайки гражданина Гара за военен поради униформата му и смятайки, че щом един военен пътува в кола с четири коня, трябва да е най-малко генерал, — не знаех, че имам честта да разговарям с такава видна личност, каквато изглежда ваше превъзходителство. Иначе нямаше да отговоря: „днес не работя“, а „ще започна работа след един час“.

— Защо не веднага? — запита пътникът колкото можеше по-примирително, което подсказваше, че ако става въпрос за повече пари, е готов да ги даде.

— Защото камбаната вече бие, ваше превъзходителство, а дори ако трябваше, недай боже, да поправям колата на крал Фердинанд, пак не бих накарал кюрето да чака.

— Както виждам — каза пътникът, като се поогледа наоколо, — попаднал съм сякаш на сватба.

— Точно така, ваше превъзходителство.

— А хубавата девойка, която се омъжва? — запита благосклонно пътникът.

— Е дъщеря ми.

— Поздравявам ви. Ще почакам заради прекрасните й очи.

— Ако ваше превъзходителство пожелае да ни направи честта да дойде с нас в черквата, чакането няма да му се, стори толкова дълго, нашето кюре ще каже много хубава проповед.

— Благодаря, приятелю, предпочитам да остана тук.

— Добре, останете. Като се върнем, ще пиете чаша вино от ей тази лоза за здравето на булката. Това ще й донесе щастие, а след чашката ще работим по-добре.

— Съгласен, драги. И колко време ще трае тази церемония?

— О, три четвърти, най-много един час. Хайде, деца, към черквата!

Всички се разбързаха да изпълнят нареждането на дон Антонио, който бе станал церемониалмайстор за през целия ден; само Пепино остана назад и скоро се озова при Микеле Пеца.

— Слушай, Пеца — започна той, пристъпвайки към него усмихнат, макар и малко пресилено може би, с протегната ръка, — днес трябва да забравим старите вражди и да сключим искрен мир.

— Мамиш се, Пепино — възрази Пеца, — днес трябва да се приготвиш за явяване пред Бога, нищо повече.

После се изправи на стената:

— Годенико на Франческа — заяви тържествено той, — остава ти само още един час живот!

Скочи в градината на Джансимоне и изчезна зад стената. Пепино се огледа, видя, че е сам, прекръсти се и промълви:

— Господи, Господи! В твои ръце предавам душата си.

След това настигна годеницата и тъста си, които бяха вече на път за черквата.

— Колко си пребледнял! — каза Франческа.

— Дано след един час — отговори той — да не пребледнееш повече от мене!

Посланикът, който през едночасовото чакане можеше да се развлича, като гледа как жителите на Итри отиват да се забавляват или да работят, проследи с поглед сватбеното шествие, докато то изчезна зад ъгъла на улицата, която водеше към черквата.

Когато погледна отсреща с разсеяния взор на човек, който чака и скучае от това, за най-голяма своя изненада, забеляза сякаш френски униформи в края на улица Фонди, само че в обратна посока на тази, от която бе дошъл, следователно от Рим за Неапол.

В тези униформи бяха облечени един жандармерийски старшина и четирима драгуни, придружаващи пощенска кола, която се движеше не според хода на своите коне, а според хода на конете от охраната.

Впрочем любопитството на гражданина Гара щеше да бъде скоро задоволено: колата и охраната й идваха към него, така че нямаше да се изплъзнат от наблюдението му, било че колата само ще смени конете си на пощенската станция, било че пътниците й ще отседнат в хотела; защото станцията беше първата сграда вдясно, а хотелът — точно насреща.

Но не бе потребно дори да дочака спирането им; щом го забеляза и разпозна униформата на висш служител на републиката, старшината препусна, изпревари със сто — сто и петдесет крачки колата, спря се пред посланика, отдаде чест и зачака да го запитат.

— Юнако — каза посланикът с обичайната си любезност, — аз съм гражданинът Гара, посланик на републиката в Неапол, а това ми дава право да ви запитам кои са лицата, които придружавате в опази кола?

— Две стари бивши благороднички в доста лошо състояние, гражданино посланик — отговори старшината, — и един бивш благородник, който ги нарича принцеси, когато се обръща към тях.

— Знаете ли имената им?

— Едната се казва мадам Виктория, другата мадам Аделаида.

— Аха! — промълви посланикът.

— Да — продължи старшината, — изглежда че са лели на покойния гилотиниран тиран. По време на революцията избягали в Австрия, после дошли от Виена в Рим, в Рим се уплашили при идването на републиката, сякаш републиката ще се бие с такива старици! От Рим смятали да избягат, както избягали по-рано от Париж и Виена, но имали, доколкото разбрах, и трета сестра, най-старата, съвсем грохнала, на име мадам София. Тя се разболяла, другите не искали да я оставят, което е много добре от тяхна страна. Накрая поискали от генерал Бертие разрешение за престой… Но дали не ви отегчавам с дрънкането си?

— Напротив, юнако, това, което ни разправяш, много ме интересува.

— Тогава не е мъчно човек да ви заинтересува. И така, казах ви, че една седмица след пристигането на генерал Шанпионе, който ме пращаше през ден да проверявам как е болната, тя почина и бе погребана, а другите две сестри поискаха разрешение да напуснат Рим и да отидат в Неапол, където имат, както изглежда, високопоставени роднини, но се страхуваха да не ги задържат по пътя като подозрителни личности. Тогава генерал Шанпионе ми каза: „Старшина Мартен, ти си човек с възпитание, умееш да разговаряш с жени. Ще вземеш четирима души и ще придружаваш отвъд границата двете старици, които са все пак френски княгини. Значи, старшина Мартен, ще бъдеш внимателен във всяко отношение, разбираш нали? Ще им говориш всякога в трето лице и ще козируваш като пред началство. — Но, гражданино генерал — казвам му аз, — как ще им говоря в трето лице, когато те са само две?“ Генералът се разсмя на глупостта, която бях казал, и ми отговори: „Старшина Мартен, ти си още по-умен, отколкото предполагах. Те са три, драги, но третата е мъж, техен адютант, нарича се граф Дьо Шатийон. — Гражданино генерал — отговарям, — а пък аз мислех, че няма вече графове. — Във Франция наистина няма — отговори той, — но в чужбина и в Италия все е останал тук-там някой. — А тоя Шатийон, генерале, как трябва да го наричам — граф или гражданин? — Наричай го, както искаш, но мисля, че ще му бъде по-приятно, както и на онези, които придружаваш, ако го наричаш господин графе, а не гражданино, и тъй като няма значение и не вреди никому, можеш да му казваш подчертано господин графе.“ Така и постъпвах из целия път — това беше приятно, както изглежда, на горките старици, които казваха: „Ето един благо-възпитан момък, драги графе. Как се казваш, драги?“ Искаше ми се да им отговоря, че във всеки случай съм по-възпитан от тях, защото не се обръщах към графа им на ти, както те се обърнаха към мене, но им казах само: „Добре, добре, казвам се Мартен.“ Така че из целия път, щом искаха нещо, все към мене се обръщаха: „Мартен, това, Мартен, онова“, но разбирате, гражданино посланик, това нямаше никакво значение, защото по-младата беше на шестдесет и девет години.

— И докъде ти заповяда Шанпионе да ги придружаваш?

— До границата и дори по-нататък, ако поискат.

— Добре, гражданино старшина, ти си изпълнил нареждането, щом си минал границата и дори си стигнал до втора пощенска спирка отвъд нея, а би било и опасно да отиваш по-нататък.

— За мене ли или за тях?

— За тебе.

— О, ако е за мене, гражданино посланик, това, знаете, няма значение. Старшината Мартен се знае с опасностите, неведнъж е преспивал с тях.

— Но тук рискуването е безполезно, а би могло да има и тежки последици, затова ще съобщиш на двете си княгини, че службата ти при тях е свършила.

— Предупреждавам ви, че те ще започнат да роптаят, гражданино посланик. Господи! Та какво ще правят горките жени без своя Мартен? Виждате ли ги, забелязаха, че не съм вече край тях, и ме търсят уплашено.

И наистина по време на тоя разговор или на този разказ — защото гражданинът Гара просто прекъсваше с въпроси разказа на старшината Мартен — колата на старите принцеси бе спряла пред хотел „Почивката на Хораций“ и като видяха покровителя си да разговаря оживено с човек в униформа на висш републикански служител, горките жени се уплашиха да не би да се крои някакъв заговор срещу безопасността им или пътуването им да е отменено. Затова с безпокойство, особено ласкателно за самолюбието на старшина Мартен, те повикаха много мило началника на охраната си.

По знак на гражданина Гара, който — за да избегне неудобен разговор — тръгна към дома на коларя и отиде да седне на безлюдната тераса, Мартен се приближи до вратичката на каляската и козирувайки, както му бе поръчал Шанпионе, предаде на височайшите пътнички нареждането на началството да се върне в Рим.

Както твърде правилно бе помислил старшината Мартен, това съобщение смути много старите дами; те се посъветваха помежду си и със своя адютант и в заключение на тези съвещания решиха той да се осведоми лично от непознатия със синия фрак и трицветни пера на шапката за причините, които не допускаха старшина Мартен и четиримата войници да ги придружават и занапред.

Граф Дьо Шатийон слезе от каляската, тръгна по следите на републиканския служител и като стигна до другия край на пътеката, го намери седнал на терасата на дон Антонио, загледан разсеяно — може би дори без да го вижда — в един младеж, който в момента на влизането му бе скочил от междинната стена в градината на коларя и я пресече по цялата й дължина с пушка на рамо.

Това беше толкова обикновено нещо в тази страна с независими нрави, където всеки мъж се движи въоръжен, а оградите изглеждат създадени само за да могат минувачите да изпитват пъргавината си, та не привлече вниманието на посланика, още повече че то бе веднага привлечено от появата на граф Дьо Шатийон.

Графът пристъпи към него; гражданинът Гара стана.

Син на лекар от Устариц, Гара бе получил отлично възпитание, беше образован, защото бе живял между философи и енциклопедисти, а за своите похвални слова за Сюже^[2], Монтозие^[3] и Фонтнел^[4] бе получил академични награди.

Той беше светски човек, преди всичко изискан събеседник, който си служеше с якобинския жаргон само в официални случаи и когато не беше възможно да го избегне.

Като видя, че граф Дьо Шатийон идва към него, Гара стана и тръгна да го посрещне на половина път.

Двамата мъже се поздравиха с учтивост, напомняща много повече времето на Людовик XV, отколкото Директорията.

— Господине ли трябва да кажа или гражданино? — запита усмихнато граф Дьо Шатийон.

— Както обичате, господин графе, за мене ще бъде всякога чест да отговоря на въпросите, които идвате навярно да ми зададете от страна на техни кралски височества.

— Отлично! — каза графът. — Щастлив съм да срещна в тази дива страна един културен човек. Аз идвам наистина от името на техни кралски височества — щом ми разрешавате да запазя тази титла за дъщерите на крал Людовик XV — да ви запитам, не като укор, а за осведомяване, необходимо за спокойствието им, чия воля или каква пречка не позволява да запазят до Неапол охраната, която генерал Шанпионе бе така любезен да им даде.

— Много добре разбирам разликата между думите пречка и воля, господин графе, и ще пи отговоря по начин да ви докажа, че пречката съществува, а пък ако в случая се намесва и воля, тя е по-скоро благосклонна, отколкото зложелателна.

— Да започнем тогава с пречката — поклони се графът.

— Ето каква е пречката, господин графе: от снощи в полунощ кралството на Двете Сицилии и Франция са във война, следователно една охрана, съставена от петима неприятелски войници, би била, както разбирате, по-скоро опасност, отколкото закрила за техни кралски височества. Колкото до волята, тя е моя и е естествена последица от пречката, целта й е да не се изложат именитите пътнички на оскърбления, а охраната им — на опасността да бъде избита. Ясно и точно ли отговорих на ясния и точен въпрос, господин графе?

— Така ясно и точно, господине, че бих бил щастлив, ако се съгласите да повторите на техни кралски височества това, което ми направихте честта да кажете на мене.

— С голямо удоволствие, господин графе, но известно стеснение, което вие, уверен съм, ще оцените, ако знаехте причината му, ме лишава за голямо съжаление от честта да им изкажа почитанията си.

— Имате ли основания да пазите в тайна това съображение?

— Никакви, господине, чисто и просто се страхувам, че присъствието ми ще им бъде неприятно.

— Невъзможно.

— Аз зная е кого имам честта да говоря, господине, вие сте граф Дьо Шатийон, адютант на техни кралски височества, така че аз имам едно предимство пред вас, защото вие не знаете кой съм.

— Мога да заявя, господине, че вие сте един безукорно учтив, светски човек.

— Тъкмо затова, господине, Конвентът ме избра за тъжнотопоръчение да прочета смъртната присъда на крал Людовик XVI.

Граф Дьо Шатийон отскочи назад, сякаш се бе озовал ненадейно пред змия.

— Но тогава вие сте членът на Конвента Гара? — извика той.

— Същият, господин графе. Виждате ли, ако името ми оказва такова въздействие на вас — а вие, доколкото зная, не сте роднина на крал Людовик XVI — как ще подейства то на горките принцеси, които са негови лели? Вярно е — добави с лукава усмивка посланикът, — че те не обичаха никак племенника си, докато беше жив, но днес го боготворят. Смъртта е като нощта, дава нови оценки.

Господин граф Дьо Шатийон се сбогува и отиде да съобщи на принцесите Виктория и Аделаида резултата от току-що приключения разговор.