Александър Дюма
Сан Феличе (43)

XLII
СТИХОВЕТЕ НА САФО

Двойната похвала на кралицата и генерал-капитан Ектън за почерка на маркиза Ди Сан Клементе отмина без някой — нито дори тази, за която се отнасяше — да се досети за истинското й значение.

Кралицата взе акростиха, обещавайки на Ема Лайона да й го върне на другия ден, и след като ледът, неизбежен в началото на всеки прием, се бе вече стопил, всички се смесиха в очарователно безредие, каквото кралицата умееше да създава в своя салон, откъдето етикетът изчезвате и хората преставаха да изпитват стеснение.

Разговорите станаха общи; думите не се изказваха, а просто излитаха от устата; смехът откри белите си зъби; мъже и жени се пресрещаха; всеки отиваше да потърси според вкуса си, ума или красотата и сред тихото шумолене, напомнящо птиче чуруликане, въздухът се затопли и изпълни с уханието на свежи младежки дихания и приятни парфюми, с невидимата, неосезаема, упойваща магия, съставена от любов, желания и сласт.

На такива събирания Каролина забравяше не само че е кралица, но понякога дори не си спомняше, че е жена; някаква електрическа искра пламваше в очите й, ноздрите й се разширяваха, гръдта й напомняше вълнение на морски талази, гласът й ставаше дрезгав, задъхан и никой не би се учудил, ако чуеше от тази уста рев на пантера или вакханка.

Тя се приближи към Ема и сложи на голото й рамо своята гола ръка — ръка от розов корал върху рамо от алабастър.

— А сега — запита кралицата — забравихте ли, прелестна милейди, че не принадлежите на себе си тази вечер? Обещахте ни чудеса и ние чакаме с нетърпение да ви аплодираме.

За разлика от кралицата Ема изглеждаше отпаднала и вяла; шията като че нямаме вече сили да поддържа главата, която клюмваше ту към едното, ту към другото рамо, а понякога се отпускаше назад в някаква сладострастна тръпка; притворените очи криеха зениците си под дългите ресници на клепачите; по-луотворената уста откриваше бели зъби зад тъмночервени устни; черните букли подчертаваха матовата белота на гърдите.

Тя не видя, но усети, че кралицата слага ръка на рамото й; по цялата й снага мина тръпка.

— Какво искате от мене, скъпа ми кралице? — запита вяло тя, извивайки с неизразима грация прелестната си глава, — Готова съм да изпълня желанието ви. Балконската сцена с Ромео ли? За нея трябват, както знаете, двама души, а пък аз нямам тук Ромео.

— Не, не — отговори със смях кралицата, — никакви любовни сцени. Ще подлудиш всички, може би дори и мене. Напротив, изпълни нещо, което ще ги изплаши. Жулиета на балкона? Не! Тази вечер ти позволявам само монолога на Жулиета от балкона, нищо повече.

— Добре, дайте ми, кралице, един голям бял шал и кажете да ми направят място.

Каролина взе от канапето голям ешарп от бял крепдешин, оставен явно преднамерено там, даде го на Ема и само с един жест, който я превърна отново в кралица, заповяда на всички да се отдръпнат.

В един миг Ема остана съвсем сама сред салона.

— Мадам, ще трябва да имате добрината да обясните обстановката. Така ще отклоните и вниманието си от мене, а пък аз се нуждая от тази малка хитрост, за да направя впечатление.

— На всички ви е известна веронската хроника за родовете Монтеки и Капулети, нали? — запита кралицата. — Искат да омъжат Жулиета за граф Парис, когото тя не обича, защото е влюбена в бедния прогонен Ромео. Отец Лаврентий я венчава за любимия й, като й дава приспивателно, от което тя заприличва на умряла. Ще я поставят в гробницата на Капулети, после Лаврентий ще я вземе, за да я отведе в Мантуа, където я чака Ромео. Майка й и дойката са току-що излезли от нейната стая, след като са я предупредили, че призори на другия ден ще я омъжат за граф Парис.

Кралицата едва бе завършила обяснението, привлякло всички погледи към нея, когато страдалческа въздишка ги върна към Ема Лайона; няколко секунди й бяха стигнали да се загърне в големия ешарп и да скрие напълно по-раншното си облекло; смъквайки полека ръцете, с които бе закрила своето бледо лице, тя го изправи и откри постепенно страдалческия му израз, където не можете да се съзре никаква следа от сладостната вялост, която се опитахме да опишем; то изразяваше сега само невъобразима тревога и върховен ужас. Обърна се, сякаш искаше да проследи с поглед майка си и дойката, и тогава, когато вече не можеше да ги види, с глас, пронизващ сърцата с всеки свой тон, с ръка, протегната за последна раздяла, каза:

„Сбогом!

Прощавайте! Кой знае

дали отново ще се видим. Усещам

жилите ми как изтръпват

и студ кръвта ми как смразява.

Ще ги повикам. Дойке!

Но не, не бива тя да дойде! Ще сторя

каквото съм намислила сама.

А питието ако не подейства?

Тогава утре аз ще бъда

съпруга на Парис? О, не! Не, никога!

Това ще ме спаси! Ами ако в стъклото

е отрова? Ако лукавият монах

е пожелал да ме погуби? Венча ме той

с Ромео. Но този брак бездруго може

беда да му докара. Все пак не вярвам:

свят човек е той!

Ами ако преди да дойде там Ромео,

аз в гробницата се събудя?

Дори да го помисля ме е страх!

Без въздух и без светлина, навярно

бих се задушила и с живота

ще се простя, преди да дойдат те

да ме спасят. Но да остана жива —

какво добро ме чака? — Нощем, в гроба,

там, гдето от столетия почиват

останките на моите деди, там, гдето спи Тибалт

с позеленяло като пръст лице,

в ковчега кървав неотдавна приютен,

там гдето, казват, нощем бродят сенки

на мъртъвци! О, страшно, страшно!

Ще се събудя може би тогава

сред мириса на мъртвите… ще чуя

стенанията им, ще чуя стона

на мандрагората, издаван сякаш

от чудното растение, когато

от неговата почва го изтръгват,

и тоя стон е подлудявал всички.

Ако и аз изгубя своя ум

пред гледката на тия страхотии,

ако, безумна, почна да танцувам

със костите на своите деди,

ако на своя братовчед ковчега

строша тогава, ако с кост мъртвешка

разбия черепа си! Боже! Там

стои Тибалт! И сякаш дири

убиеца си! С меча си пронизва

той Ромео! Спри, Тибалт! Аз ида! Ида!

За тебе пия, мой Ромео!“

И като вдигна ръка да изпие сякаш приспивателното, тя се отпусна, падна върху килима и остана там неподвижна, безжизнена почти.

Илюзията беше така пълна, та забравяйки че всичко това е игра, суровият моряк Нелсън, свикнал повече с океански бури, отколкото с художествени фикции, извика, втурна се към Ема и я вдигна с единствената си ръка, както би вдигнал дете.

И бе възнаграден: първата усмивка на Ема, когато отвори очи, беше за него. Едва тогава той разбра грешката си и се оттегли смутен в един ъгъл на салона.

След него се приближи и кралицата и всеки отиде на свой ред при мнимата Жулиета. Магията на изкуството не бе постигала никога по-голям успех. При все че бе изказано на чужд език, нито едно чувство на любимата на Ромео не се изплъзна на зрителите; страданието, когато след излизането на майка й и дойка-та тя остана сама със заплахата да стане съпруга на граф Парис; съмнението, с което разглеждаше питието, като се страхуваше да не е отровно; решителността, когато грабва камата с намерение да потърси в своята безизходица спасение в желязото, тоест в смъртта; страхът да не би да я забравят жива в семейната гробница и призраците да я отвлекат в нечестивия си танц; най-после ужасът, когато й се струва, че вижда Тибалдо, погребан предния ден, да се надига облян в кръв, за да убие Ромео — тя бе предала всички тези така различни вълнения с такава истинност и вълшебство, че ги вдъхна на зрителите, за които фикцията бе превърната в действителност чрез магията на нейното изкуство.

Доста време бе потребно, за да се успокои вълнението от тази сцена, която благородното общество, съвършено незапознато с тайните на северната поезия, не можеше дори да си представи. Тишината от описването бе последвана от възторжени ръкопляскания; после дойде ред на очарователни похвали и ласкателства, които галят толкова приятно самолюбието на артистите. Родена, за да блести на литературна сцена, но тласната от непреодолимата съдба на политическата, Ема се превръщаше при всеки удобен случай в пламенна и страстна артистка, готова да превъплъти в действителния живот образите от фиктивния, именувани Жулиета, лейди Макбет или Клеопатра. Тя пращаше тогава към неосъществения си блян всички въздишки на своето сърце и се питаше дали драматичните успехи на мисис Сидънс и мадмоазел Рокур^[1] не струват повече от кралските почести, оказвани на лейди Хамилтън. В такива случаи въпреки похвалите на присъстващите, ръкоплясканията на зрителите, дори въпреки ласките на кралицата тя биваше обзета от дълбока тъга и ако не направеше усилие да се овладее, изпадаше в тиха печал, която беше друг неин чар; но кралицата, подозираща основателно, че тази печал не е лишена от съжаления и дори от угризения, бързаше да я подтикне по-бързо към нов успех, та опиянението от него да отклони погледа й от миналото и да го насочи към бъдещето. Затова я улови под ръка, раздруса я, както събуждат сомнамбул от съня му, и каза:

— Без мечтателност, мила! Знаеш, че не я обичам. Пей или танцувай! Казах ти вече: тази вечер не принадлежиш на себе си, а на нас; пей и танцувай!

— Ако ваше величество разреши — отговори Ема, — ще запея. Никога не мога да изпълня тази сцена, без да изпитвам след това продължителна нервна тръпка, която ми отнема всяка физическа сила, но се отразява много добре на гласа ми. Какво желае ваше величество да изпея? Аз съм на заповедите ви.

— Изпей ми нещо от онзи ръкопис на Сафо, току-що намерен в Херкулан. Нали ми каза, че си композирала мелодии за някои от поемите?

— Само за една, мадам, но…

— Но какво? — запита кралицата.

— Тази музика, създадена само за нас, по текста на един странен химн… — промълви Ема.

— На любимата жена, нали?

Ема се усмихна и погледна кралицата със странно сладострастие.

— Именно! — продължи кралицата. — Изпей нея, това искам.

И като остави Ема слисана от тона, с който каза: „Това искам!“, тя повика херцог Ди Рока Романа, когото смятаха за едно от мимолетните нежни увлечения, присъщи на южната Семирамида, както и на северната, покани го до себе си на канапето и заговори с него тихо, но твърде оживено.

Ема хвърли поглед към кралицата, излезе от салона и след миг се върна с лаврово клонче в косата, с алена наметка на плещите, а в закръглената ръка с лесбийска лира, каквато никоя жена не докосва, откакто митилинската муза^[2] я бе изпуснала, когато се хвърлила от Левкадската скала^[3].

Учудено възклицание се изтръгна от всички гърди: почти не можаха да я познаят. Това не беше вече кротката, поетична Жулиета; зениците й святкаха с по-изгарящ плам от този, който отмъстителката Венера бе запалила в очите на Федра^[4]; тя пристъпи с бърза, мъжествена походка, разливайки наоколо си непознато ухание; всички скверни страсти на древността — на Мира^[5] към баща й, на Пасифея^[6] към критския бик — бяха разлели сякаш безсрамните си багри върху нейното лице; тя беше девственица, въстанала срещу любовта, величествено безсрамна в своя престъпен бунт; застана пред кралицата и със страст, от която струните на лирата й прозвучаха като бронз, се отпусна на едно кресло и започна своя остър речитатив:

Блажен е, до тебе който въздиша,

заслушан в гласа ти звънлив,

блажен е, комуто ти се усмихваш,

че с бога наравно той е щастлив.

 

А щом те погледна, дихането секва,

немее и съхне моят език,

челото ми пламва от огнена треска,

изгарям и зъзна в същия миг.

 

По-жалък от клюмнало цвете,

посърнало в пек или мраз,

треперя, бледнея задъхан

и чезна от нега и страст.

С последния звук на струните си лирата се плъзна на килима от коленете на поетесата, а самата тя отметна глава към облегалото на креслото.

Кралицата, отпратила Рока Романа още при втория куплет, изтича преди края на последния стих и прегърна Ема, която отпусна глава на рамото й, почти премаляла.

Този път слушателите се поколебаха за миг дали да ръкопляскат; но стеснението бе пометено скоро в тази борба между нравствеността и пламенната възторженост на чувствата. Мъже и жени наобиколиха Ема; всички се надпреварваха да получат от нея поглед или дума, да докоснат ръката, косите, дрехата й. И Нелсън беше между всички, по-развълнуван от всички, защото беше по-влюбен; кралицата взе лавровия венец от главата на Ема и го сложи върху неговата.

Но — сякаш този венец бе опарил челото му — той го свали веднага и го притисна до сърцето си.

В същия миг кралицата усети, че една ръка улови китката й: беше Ектън.

— Елате незабавно — прошепна той. — Господ ни помага повече, отколкото можехме да се надяваме.

— Дами и господа — каза кралицата, — през моето отсъствие, защото сьм принудена да ви оставя за няколко минути — през моето отсъствие Ема ще бъде кралица. За заместница на властта ви оставям гениалността и красотата.

После добави на ухото на Нелсън:

— Поискайте да изпълни за вас танца на дьо шал, който щеше да изпълни за мене. Тя ще ви послуша.

И излезе подир Ектън, оставяйки Ема опиянена от гордост, а Нелсън обезумял от любов.