Александър Дюма
Сан Феличе (20)

XIX
ОСВЕТЕНАТА СТАЯ

Беше почти два часа сутринта, когато кралят и кралицата напуснаха английското посолство и се прибраха в двореца. Много загрижен, както вече казахме, от току-що станалото, кралят се отправи веднага за покоите си, а кралицата, която нарядко го поканваше в своите, не попречи на прибързаното му оттегляне, защото и тя, както изглежда, бързаше да се прибере.

Кралят не се мамеше за сериозността на положението; а при тежки обстоятелства той се съвещаваше всякога с един човек, в когото имаше доверие, защото рядко се бе допитвал до него, без да получи добър съвет; затова признаваше, че този човек действително превъзхожда цялата сган от придворни, които го заобикаляха. Този човек беше кардинал Фабрицио Руфо, когото вече представихме на читателите си заедно с неаполитанския архиепископ, негов старши събрат от колегията на кардиналите, при отслужването на молебена в неаполската катедрала по случай пристигането на Нелсън.

Руфо присъстваше на вечерята, дадена на абукирския победител от сър Уилям Хамилтън; така че той бе чул и видял всичко и на излизане кралят му каза само:

— Чакам ви тази нощ в двореца.

Руфо се поклони, за да посочи, че е на разположение на негово величество. И наистина само десет минути след като кралят се бе прибрал и предупредил дежурния лакей, че очаква кардинала, му бе съобщено за пристигането на Руфо, който питал дали негово величество ще благоволи да го приеме.

— Да влезе — извика Фердинанд така, че кардиналът да го чуе. — Разбира се, че ще благоволя да го приема!

Поканен по този начин да влезе, кардиналът не чака да бъде повикан от лакея, а отговори с появата си на нетърпеливото повикване от страна на краля.

— Е-е, ваше високопреосвещенство, какво ще кажете за станалото? — запита кралят, като се отпусна в едно кресло и даде знак на кардинала да седне.

Като знаеше, че най-голямото доказателство за почит пред кралете е да изпълниш незабавно желанието им, защото всяка тяхна покана е заповед, кардиналът взе стол и седна.

— Ще кажа, че работата е много сериозна — отговори кардиналът, — но за щастие на ваше величество всичко стана заради Англия и честта на Англия й налага да ви подкрепи.

— Какво мислите всъщност за оня булдог Нелсън? Бъдете откровен, кардинале.

— Ваше величество е толкова добър към мене, че аз сьм всякога откровен пред вас.

— Кажете тогава.

— По смелост е лъв. По боен усет е гений, но по ум е за щастие посредствен човек.

— За щастие ли?

— Да, господарю.

— И защо за щастие?

— Защото можем да го водим, както си искаме, и то само с две примамки.

— Какви?

— Любов и честолюбие. За любовта ще се погрижи лейди Хамилтън, за честолюбието — вие. Той е от прост произход, без никакво образование. Спечелил е повишенията си, без да стъпи в чакалня на началство, оставяйки едно око при Калви, една ръка при Тенерифе, кожата от челото си при Абукир. Отнасяйте се с него като с голям благородник и ще го омагьосате, а щом го омагьоса, ваше величество ще може да прави с него каквото пожелае. Сигурни ли сте в лейди Хамилтън?

— Кралицата казва, че била сигурна.

— Не ви трябва нищо друго тогава. Чрез тази жена ще получите всичко — тя ще ви осигури едновременно и съпруга, и любовника си. И двамата са луди по нея.

— Страхувам се да не започне да се преструва на добродетелна.

— Ема Лайона да се преструва на добродетелна? — отвърна Руфо с израз на безгранично презрение. — Ваше величество не може да помисли такова нещо.

— Не казвам, то се знае, че ще го стори от добродетелност!

— А защо?

— Защото вашият Нелсън не е никак хубав с една ръка, с извадено око и разцепено чело. Ако трябва да платиш такава цена, за да станеш герой, предпочитам да си остана, какъвто съм.

— Да-а! Само че жените имат много странни хрумвания, а освен това лейди Хамилтън изпитва такава необикновена обич към кралицата! Ако не действа по любов, ще ни помогне от приятелство.

— Ще видим! — каза кралят като човек, който предоставя на провидението грижата да уреди мъчния въпрос.

След това се обърна към Руфо:

— А сега ще ми дадете ли някакъв съвет при това положение?

— Разбира се. Дори единствения разумен.

— Какъв? — запита кралят.

— Ваше величество има съюзен договор със своя племенник, австрийския император.

— Имам съюзни договори с всички и тъкмо това ме затруднява.

— И все пак, господарю, вие трябва да дадете известен брой войници за следващата коалиция.

— Тридесет хиляди.

— И трябва да съгласувате действията си с Австрия и Русия.

— Така е уговорено.

— Е добре, колкото и да настояват пред вас, господарю, почакайте австрийци и руси да започнат военните действия преди вас.

— Та това е и моето намерение, то се знае! Много добре разбирате, ваше високопреосвещенство, че аз не ще тръгна да воювам сам с французите… Но…

— Довършете, господарю.

— Ако Франция не дочака коалицията? Тя ми обяви война. Ако я започне?

— По донесенията, които имам от Рим, господарю, мога да твърдя, струва ми се, че французите не са в състояние да я започнат.

— Хм! Това ме успокоява донякъде.

— А сега, ако ваше величество ми разреши…

— Какво?

— Още един съвет.

— Разбира се!

— Ваше величество ми поиска само един. Вярно е, че вторият е последица от първия.

— Казвайте, казвайте.

— Ето какво: на мястото на ваше величество аз бих писал собственоръчно на племенника си — императора, за да узная от него, не по дипломатически път, а строго поверително, кога възнамерява да започне военните действия, и след като бъда уведомен от него, ще съгласувам действията си с неговите.

— Имате право, ваше високопреосвещенство, още сега ще му пиша.

— Имате ли сигурен човек, за да изпратите писмото, господарю?

— Имам куриера Ферари.

— Напълно сигурен, съвсем сигурен, положително сигурен ли е?

— Ех, драги кардинале, вие искате един тройно сигурен човек, когато е толкова мъчно да намерите някого, който да е поне веднъж сигурен.

— Става дума за този.

— Смятам, че е по-сигурен от всички други.

— Давал ли е на ваше величество доказателства за верността си?

— Сто пъти.

— Къде е сега?

— Къде ли е? Ами че тук някъде, трябва да спи из чакалните, обут и облечен, готов да замине, щом му заповядам, по всяко време на деня и нощта.

— Трябва най-напред да се напише писмото, а след това ще го потърсим.

— Лесно се казва да се напише, преосвещени. А къде, по дяволите, ще намеря в тоя час мастило, хартия и пера?

— Евангелието казва: Quoere et invenies.

— Не знам латински, ваше високопреосвещенство.

— Търси и ще намериш.

Кралят отиде до бюрото си, отвори последователно всички чекмеджета, но не намери нищо от това, което търсеше.

— Евангелието лъже — каза той.

И се отпусна съкрушено в креслото си.

— Какво да се прави, кардинале! — добави той с въздишка. — Противно ми е да пиша.

— И все пак ваше величество реши да се помъчи тази нощ.

— То се знае, но както виждате, нямам нищо под ръка. Би трябвало да разбудя хората си, пък и тогава… Не ви ли е ясно, приятелю, че когато кралят не пише, никой няма пера, мастило и хартия! Остава ми да поискам от кралицата, разбира се — у нея има такива неща! Защото тя е писателка. Но ако се научат, че съм писал, ще помислят, че държавата е в опасност, което впрочем е вярно. „Кралят писа… На кого? Защо?“ Събитието ще разстрои целия дворец.

— Тогава, господарю, остава аз да намеря това, което вие търсихте напразно.

— Къде?

Кардиналът се поклони на краля, излезе и след една минута се върна с хартия, мастило и пера. Кралят го погледна възхитен.

— Откъде, по дяволите, намерихте всичко това, ваше преосвещенство? — попита тай.

— Чисто и просто от лакеите ви.

— Какво? Значи въпреки забраната ми тия хубостници имат хартия, мастило и пера?

— Те са им необходими, за да записват имената на хората, които молят да бъдат приети от ваше величество.

— Не съм виждал никога тия неща.

— Защото ги крият в един шкаф. Аз открих шкафа и ето всичко, каквото трябва на ваше величество.

— Да, вие сте изобретателен човек. А сега, преосвещени — каза жално кралят, — толкова ли е необходимо писмото да бъде написано собственоръчно?

— Много по-добре ще бъде — така ще е по-поверително.

— Диктувайте ми тогава.

— О, господарю…

— Диктувайте, ви казвам, иначе ще минат два часа, докато напиша половин страница. Ах, надявам се Сан Никандро да е прокълнат не само на този свят, но и во веки веков, загдето ме остави такова магаре.

Кардиналът потопи в мастилото едно току-що подострено перо и го подаде на краля.

— Започнете, господарю.

— Диктувайте, кардинале.

— Щом ваше величество заповядва — поклони се Руфо.

И започна да диктува:

„Височайши братко, братовчеде, племеннико и съюзнико,

Трябва незабавно да Ви уведомя за станалото снощи в двореца на английския посланик. Тъй като лорд Нелсън се спря в Неапол на връщане от Абукир, а сър Уилям Хамилтън даде в негова чест прием, гражданинът Гара, пълномощен министър на републиката, използва този случай, за да ми обяви война от името на своето правителство.

Затова Височайши братко, братовчеде, племеннико и съюзнико, съобщете ми по същия куриер, когото Ви изпращам, какви са намеренията Ви за предстоящата война и главно кога точно възнамерявате да започнете военните действия, защото не желая да предприемам нищо несъгласувано по време и място с Вас.

Ще очаквам отговора на Ваше Величество, за да се ръководя по всички точки от дадените от Вас указания.

Тъй като настоящето няма друго предназначение, като желая на Ваше Величество всяко благополучие, оставам Ваш предан брат, братовчед, свако и съюзник.“

— Уф! — промълви кралят.

И погледна въпросително кардинала.

— Това е, господарю, сега остава само ваше величество да подпише.

Кралят се подписа по обичая си: Фердинанд Б.

— Като си помисля — каза той, — че бих употребил цялата нощ, за да напиша това писмо! Благодаря, драги кардинале, благодаря.

— Какво търси ваше величество? — попита Руфо, забелязал, че кралят неспокойно търси нещо.

— Плик.

— Ей сега ще направим и плик — каза Руфо.

— Още едно нещо, което Сан Никандро не ме научи да правя: пликове! Вярно е, че като не ме научи да пиша, е сметнал за излишно да ме научи да правя пликове.

— Разрешава ли ваше величество? — запита Руфо.

— И още питате дали разрешавам! — отговори кралят, докато ставате. — Седнете в моето кресло, драги кардинале.

Кардиналът седна в кралското кресло, после бързо и сръчно прегъна и отряза хартията, в която щяха да поставят писмото на краля.

Фердинанд наблюдаваше възхитено работата му.

— А сега — каза кардиналът — ще благоволи ли ваше величество да ми каже къде е печатът?

— Ще ви го дам, ще ви го дам, не се безпокойте — отвърна кралят.

Писмото бе запечатано и кралят надписа адреса.

След това се замисли, подпрял с ръка брадичката си.

— Не смея да запитам ваше величество… — поклони се Руфо.

— Искам — отговори все така замислен кралят — никой да не знае, че съм писал това писмо на племенника си, нито по кого съм го изпратил.

— В такъв случай, господарю — каза със смях Руфо, — ваше величество ще заповяда да ме убият на излизане от двореца.

— Вие, драги кардинале, не сте друг човек за мене: вие сте моето второ аз.

Руфо се поклони.

— О, не ми благодарете, комплиментът не е кой знае колко голям.

— Какво ще правим тогава? Все пак, господарю, някой трябва да потърси Ферари.

— Тъкмо по това размислям.

— Ако знаех къде е — каза Руфо, — бих отишъл да го повикам.

— И аз също, то се знае! — промълви кралят.

— Казахте, че е в двореца.

— Положително е в двореца, само че дворецът е голям. Чакайте, чакайте! Аз наистина съм по-глупав, отколкото предполагах.

Той отвори вратата на спалнята и подсвирна.

Едър ловджийски пес испанска порода скочи от килима, където се бе прострял пред леглото на господаря си, сложи предните си лапи върху гърдите на краля, украсени с ордени и кордони, и започна да го ближе по лицето — едно занимание еднакво приятно, както изглежда, и за господаря, и за кучето.

— Ферари го е отгледал — каза кралят, — то ще го намери веднага.

И като смени тона си, заговори на кучето, както се говори на дете:

— Къде ли е нашият Ферари, Юпитер? Ще идем да го потърсим. Дръж! Дръж!

Юпитер очевидно разбра, направи два-три скока из стаята, като душеше и скимтеше радостно; после задраска по вратата на един таен коридор.

— А, открихме ли му следите, кученцето ми? — запита кралят.

И като запали подвижен свещник от големия светилник, отвори вратата към коридора с думите:

— Търси, Юпитер, търси!

Кардиналът тръгна след краля, за да не го остави сам, а освен това и от любопитство.

Юпитер се втурна към другия край на коридора и задраска по втора врата.

— Намерихме ли пътя, Юпитер? — продължи кралят.

И отвори тази врата, както бе отворил първата; влязоха в празен хол.

Юпитер отиде право към отсрещната врата и се изправи до нея.

— Полека! — каза кралят. — Полека!

След това се обърна към Руфо:

— Огън сме, кардинале — каза той.

И отвори третата врата.

Тя водеше към малка стълба. Юпитер се втурна по нея, изкачи тичешком двадесетина стъпала, след това задраска със скимтене по вратата.

— Zitto zitto^[1] — каза кралят.

И отвори четвъртата врата, както бе отворил трите досегашни; само че този път бяха вече стигнали целта: обут и облечен, куриерът спеше върху походно легло.

— Е-е? — промълви кралят, поглеждайки с гордост умното куче. — А като си помисля, че нито един от моите министри, дори министърът на полицията, не би направил това, което направи кучето ми!

Въпреки желанието на Юпитер да скочи върху леглото на своя възпитател Ферари, кралят го повика с ръка и той застана мирно зад него.

Фердинанд се приближи до спящия и го побутна по рамото.

Колкото и лекичко да бе побутването, Ферари се събуди веднага, седна и се огледа наоколо си със слисания поглед на човек, когото са събудили в първия му сън; но щом позна краля, скочи от походното легло и застана мирно, очаквайки заповедите на негово величество.

— Можеш ли да тръгнеш? — попита кралят.

— Да, господарю — отговори Ферари.

— Можеш ли да отидеш във Виена, без да спираш никъде?

— Да, господарю.

— Колко дни ти трябват, за да стигнеш дотам?

— При последното отиване, господарю, пътувах пет дни и шест нощи, но забелязах, че е възможно да се движа по-бързо и да спестя дванадесет часа.

— А колко време ще ти трябва за почивка във Виена?

— Колкото време ще трябва на този, комуто ваше величество е писал, за да ми предаде отговора.

— Значи ще можеш да се върнеш след дванадесет дни?

— По-рано, ако не ме забавят там и ако не ми се случи злополука по пътя.

— Ще слезеш в конюшнята, ще си оседлаеш сам кон. Ще стигнеш колкото можеш по-далеко с този кон, дори ако го преумориш. Ще го оставиш на коя да е пощенска станция и на връщане ще си го вземеш.

— Слушам, господарю.

— Няма да казваш никому къде отиваш.

— Тъй вярно, господарю.

— Ще предадеш писмото лично на императора — никому другиму.

— Разбирам, господарю.

— И никому, дори на кралицата, няма да позволиш да вземе отговора.

— Слушам, господарю.

— Имаш ли пари?

— Тъй вярно, господарю.

— Добре, тръгвай тогава.

— Слушам, господарю.

И наистина доблестният служител прибра веднага кралското писмо в кожения джоб, пришит като портфейл в подплатата на куртката му, грабна едно пакетче с бельо, сложи куриерската си фуражка и без да разпитва повече, тръгна към стълбата.

— А няма ли да се сбогуваш с Юпитер? — попита кралят.

— Не смеех, господарю — отговори Ферари.

— Хайде, прегърнете се — нали сте стари приятели, при това и двамата на служба при мене?

Човекът и кучето се прегърнаха — и двамата чакаха само разрешение от краля.

— Благодаря, господарю — каза куриерът.

И изтри една сълза, докато прескачаше стъпалата, за да навакса загубеното време.

— Надали се лъжа, ако кажа — промълви кардиналът, — че този човек е готов да умре всякога за вас, господарю!

— Вярвам — отвърна кралят, — затова мисля да го възнаградя.

Ферари отдавна вече бе изчезнал, а кралят и кардиналът още не бяха слезли по стълбата.

Те се прибраха в покоите на краля по същия път, по който бяха дошли, като затвориха вратите, оставени отворени при отиването.

Един лакей на кралицата чакаше отвън с писмо от нейно величество.

— О-хо! — промълви кралят, като погледна стенния часовник. — В три часа сутринта? Трябва да е нещо много важно.

— Господарю, като видя, че стаята ви свети, кралицата помисли основателно, че ваше величество не си е легнал.

Кралят отвори писмото с неудоволствие, което изпитваше винаги, когато трябваше да чете писмо от жена си.

— Така! — каза той още при първите редове. — Много ми е приятно: заповяданият лов отива по дяволите!

— Не се осмелявам да запитам ваше величество какво съобщава това писмо.

— О, питайте, питайте, ваше високопреосвещенство. Съобщава ми, че след като се върнали от приема и поради получените важни известия господин генерал-капитанът Ектън и нейно величество кралицата решили днес, вторник, да има извънреден съвет. Господ да благослови кралицата и синьор Ектън! Измъчвам ли ги с нещо аз? Да постъпват и те като мене — да ме оставят на мира!

— Господарю — възрази Руфо, — този път съм принуден да дам право на нейно величество кралицата и на генерал-капитана. Един извънреден съвет ми се струва крайно необходим и колкото по-скоро се състои, толкова по-добре.

— Добре, тогава и вие ще присъствате на него, драги кардинале.

— Аз ли, господарю? Аз нямам никакво право да присъствам на кралски съвет!

— Но аз пък имам право да ви поканя на него.

Руфо се поклони.

— Приемам, господарю — отговори той. — Други ще дойдат с гениалността си, аз ще дойда със своята преданост.

— Добре. Кажете на кралицата, че утре ще дойда на съвета в часа, който ми посочва, тоест в девет часа. Чухте ли, ваше високопреосвещенство?

— Да, господарю.

Лакеят си отиде.

Руфо щеше да го последва, когато чуха галопа на кон под свода на дворцовата врата.

Кралят сграбчи ръката на кардинала.

— Във всеки случай — каза той — Ферари замина. Вие, ваше високопреосвещенство, ще бъдете един от първите — обещавам ви! — узнали отговора на скъпия ми племенник.

— Благодаря, господарю.

— Лека нощ, ваше високопреосвещенство… Ах, дано се държат добре утре на съвета! Да си знаят кралицата и господин генерал-капитанът, че няма да бъда в добро настроение.

— О, господарю! — отвърна със смях кардиналът. — Нощта дава добри съвети.

Кралят се прибра в спалнята и започна да звъни така, че щете да счупи звънеца. Камериерът му дотича уплашен, да не би на краля да му е призляло.

— Да ме съблечеш и да ме настаниш да спя! — изкрещя кралят. — А друг път ще внимаваш да спускаш щорите, за да не се вижда, че стаята ми свети в три часа сутринта.

Да разкажем сега какво се бе случило в тъмната стая на кралицата, докато това, което току-що разказахме, бе станало в осветената стая на краля.