Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La San-Felice, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Александър Дюма

Сан Феличе

Роман

 

Превод от френски: Невяна Розева

Редактор на поредицата: Иван Тренев

Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев

Художник-редактор: Лили Басарева

Коректор-стилисти: Катя Илиева и Людмила Антонова

Графично оформление: Стефан Узунов

Цена 32,98 лв.

ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ СОФИЯ, 1991

с/о Jusautor, Sofia

 

Първо издание: 1969 на изд. „Народна младеж“ в Библ. Приключения и науч. фантастика; № 111.

История

  1. — Добавяне

XXI
ЛЕКАРЯТ И СВЕЩЕНИКЪТ

Да свършим със случките през тази нощ, така претоварена със събития, за да продължим разказа си, без да сме принудени да се спираме или да се връщаме назад.

Ако читателите ни са прочели внимателно последната глава, сигурно си спомнят, че след излизането на Салвато Палми-ери заговорниците се разделиха на две групи, по трима души във всяка: едната тръгна нагоре по Паузилипе, другата отплава с лодка.

Групата, тръгнала по Паузилипе, се състоеше от Николино Карачоло, Веласко и Скипани. Другата, отплавала с лодката, завързана под обливания от морето главен вход на двореца на кралица Джована и стояла там през време на бурята, се състоеше от Доменико Чирило, Еторе Карафа и Мантоне.

Както вече казахме, Еторе Карафа се криеше в Портичи. Мантоне живееше там. Голям любител на риболова, Мантоне имаше собствена лодка. С нея, подпомогнат от Еторе Карафа, отиваше от Портичи в двореца на кралица Джована. И двамата яки гребци, при спокойно време те минаваха разстоянието за два часа. Ако имаше попътен вятър, плаваха само с платно.

Тази нощ се връщаха по обичайния начин: трябваше да гребат с веслата, защото вятърът бе престанал и морето се бе укротило; на минаване покрай Мерджелина щяха да оставят там Чирило. Той живееше накрай реката Киайа: затова вместо да се насочат направо към Портичи, плаваха покрай брега, както бяха забелязали полицаите. Когато стигнаха срещу кралското казино, днес собственост на княз Торлоня, оставиха Чирило на сушата, като избраха място, откъдето лесно можеше да се изкачи до пътя, станал впоследствие улица. После продължиха плаването, отдалечавайки се от брега по посока на замъка дел Уово.

И така Чирило стигна лесно до пътя, без да го забележи някой, но след стотина крачки зърна неочаквано една група от двадесетина войници, които се бяха спрели и сякаш разискваха нещо насред пътя; пушките им лъщяха от светлината на две факли. При това осветление, отразено в оръжията им, като че разглеждаха двама души, проснати напряко на пътя. Чирило разбра, че това е патрул по време на обиколка. И наистина беше патрулът, от който Паскуале ди Симоне бе избягал, за да не изложи кралицата.

Както бе предположил полицаят, щом пристигна на местопроизшествието, патрулът намери проснати върху ластрикото[1] един убит и един ранен; други двама ранени, единият цапнат със сабя през лицето, другият с пробито от куршум рамо, бяха успели да избягат през уличката покрай северната част от градината на Сан Феличе.

Патрулът разбра лесно, че единият от двамата мъже е мъртъв и е съвършено безполезно да се занимават с него, но другарят му, макар и в безсъзнание, още дишаше; него може би щяха да успеят да спасят.

Намираха се на двадесетина крачки от Лъвовата чешма; един войник донесе вода в шапката си и я изля върху лицето на ранения, който се стресна от неочакваното разхлаждане, отвори очи и дойде на себе си. Като се видя обграден от войници, той се опита да стане, но напразно: беше напълно парализиран, можеше да движи само главата си наляво и надясно.

— Слушайте, приятели — промълви той, — щом ми е останало само да умра, не може ли поне да ме пренесете на малко по-меко легло?

— Този клетник изглежда наистина добър — казаха войниците. — Който и да е, да изпълним молбата му.

Опитаха се да го вдигнат на ръце.

— Ех, дявол го взел! — каза раненият. — Пипайте като че съм от стъкло, mannaggia la Madonna![2]

Това проклятие, едно от най-тежките в Неапол, показваше, че раздвижването му е причинило непоносима болка.

Когато забеляза групата, Чирило помисли най-напред да я избегне; но почти веднага си каза, че патрулът и хората, останали насред улицата, се намираха точно на пътя, откъдето трябваше да мине Салвато Палмиери, за да отиде у френския посланик; и съвсем естествено му мина през ум, че струпването може да се дължи на злополука, в която младият пратеник на генерал Шанпионе е взел някакво участие.

Затова тръгна решително тъкмо в момента, когато офицерът, командващ патрула, заплашваше да изкърти вратата на ъгловата къща срещу Лъвовата чешма. Защото една от отличителните черти на неаполитанското население е да изпитва инстинктивно нежелание да помогне на ближния си, дори когато той се намира в смъртна опасност.

Но по заповед на офицера, а най-вече от войнишките удари с приклади вратата най-после се отвори и Чирило чу два-три гласа, които питаха къде може да се намери хирург.

И дългът, и любопитството го заставиха да се обади.

— Аз съм лекар, без да съм хирург — каза той, — но няма значение — в краен случай мога да дам и хирургическа помощ.

— Ах, господин докторе — промълви раненият, когото носеха, щом чу думите на Чирило, — страхувам се, че ще бъда лош пациент.

— Няма значение! — отговори Чирило. — Гласът не ми се струва лош.

— Само езикът ми още мърда — каза раненият — и аз го използвам, докато мога.

През това време бяха измъкнали дюшек от едно легло, сложили го бяха на масата насред стаята и оставиха ранения върху него.

— Възглавници, възглавници за главата — нареди Чирило. — Главата на ранен трябва всякога да е нависоко.

— Благодаря, докторе, благодаря! — каза полицаят. — Благодарен съм ви толкова, колкото и ако бихте ме излекували.

— А кой ви каза, че няма да ви излекувам?

— Хм! Разбирам аз от рани! Тази е много дълбока.

Той направи знак на Чирило да се приближи. Чирило наведе ухо към устата на болния.

— Не се съмнявам в познанията ви, но добре бихте сторили, ако по ваш почин изпратите за свещеник.

— Съблечете го много внимателно — каза Чирило.

След това се обърна към стопанина на къщата, който заедно с жена си и двете си деца гледаше любопитно ранения:

— Изпратете едно от малките до черквата Санта Мария ди Порто Салво да потърси дон Микеланджело Чиконе.

— О, познавам го. Тичай, Tope, тичай, нали чу какво каза господин докторът?

— Отивам — отговори детето.

И изхвръкна от къщи.

— На десетина крачки оттук има аптека — викна му Чирило.

— Като минеш оттам, събуди аптекаря и му кажи, че доктор Чирило ще му изпрати рецепта. Да отвори вратата и да чака.

— Слушайте! Какъв интерес имате да остана жив? — обърна се раненият към доктора.

— Аз ли, драги? — отговори Чирило. — Никакъв — правя го от човечност.

— Ех, че смешна дума! — промълви с тъжен смях полицаят. — За пръв път я чувам… Ах, Madonna del carmine!

— Какво има? — запита Чирило.

— Боли, като ме събличат.

Чирило извади чантата с инструментите си, взе едно ножче, разряза панталона, сакото и ризата на полицая, за да открие лявата страна на тялото.

— Ха така! — каза раненият. — Ето един камериер, който си разбира от работата. Ако умеете да съшивате толкова добре, колкото и да режете, много сръчен човек сте, докторе!

После посочи раната между плаващите ребра:

— Ей тук е.

— Виждам — отговори докторът.

— На лошо място, нали?

— Измийте раната с чиста вода и колкото е възможно по-лекичко — обърна се докторът към домакинята. — Имате ли меко платно?

— Не е много меко — отговори тя.

— Ето ви тогава моята носна кърпа. През това време някой ще занесе в аптеката да изпълнят ей тази рецепта.

Той написа с молив нещо успокоително и кардиотонично, съставено от обикновена вода, амонячен ацетат и сироп от китра.

— А кой ще плати? — попита жената, както миеше раната с кърпата на доктора.

— Аз, разбира се! — каза Чирило.

И сложи една монета в рецептата, като каза на второто дете:

— Тичай по-скоро! Остатъкът от парите е за тебе.

— Докторе — обади се полицаят, — ако оживея, ще стана монах и до края на живота си ще се моля за вас.

През това време лекарят бе извадил от чантата си една сребърна сонда и се бе приближил до ранения.

— А сега, храбрецо — каза той, — трябва да си мъж.

— Ще сондирате раната ли?

— Необходимо е, за да знам какво да правя.

— Може ли да ругая?

— Може, само че другите ви слушат и гледат. Ако викате много, ще кажат, че сте мекушав, а ако ругаете прекалено, ще кажат, че сте безбожник.

— Докторе, споменахте за някакво успокоително. Не е лошо да взема една лъжичка преди операцията.

Детето се върна запъхтяно, с шишенце в ръка.

— Мамо — прошепна то, — останаха шест парички и за мене.

Чирило взе шишенцето от ръцете му.

— Лъжица!

Дадоха му лъжица, той я напълни и подаде на ранения.

— Я гледай! — промълви след миг полицаят. — По-добре ми стана.

— Затова ви го дадох.

— А сега — каза сериозно Чирило след няколко секунди — готов ли сте?

— Да, докторе — отговори раненият, — и ще се постарая да не ви изложа.

Докторът вкара полека, но уверено сондата в раната. Колкото повече инструментът потъваше в нея, толкова повече болният променяше лице; но не изохка нито веднъж. Болката и храбростта му бяха толкова явни, че когато лекарят извади сондата, от устата на войниците, присъствали с любопитство на тежкото и вълнуващо зрелище, се понесе насърчителен шепот.

— Добре ли беше, докторе? — запита полицаят, който се гордееше с държанието си.

— Не очаквах толкова храброст от един човек, драги — отговори Чирило, като изтриваше с ръка потта от челото си.

— Дайте ми да пийна тогава, иначе ще ми прилошее — каза полицаят със заглъхващ глас.

Чирило му даде втора лъжичка от успокоителното.

Раната беше не само сериозна; както я бе преценил самият ранен — беше смъртоносна.

Острието на сабята бе проникнало между плаващите ребра, докоснало бе аортата и пронизало диафрагмата; цялата помощ на науката, забавяйки кръвоизлива с притискане на кръвоносните съдове, щеше да може само да продължи с няколко мига живота на ранения.

— Дайте ми платно — каза Чирило, като се огледа наоколо си.

— Платно ли? — отвърна мъжът. — Нямаме.

Чирило отвори един долап, взе оттам риза и я разкъса на малки парчета.

— Какво правите? — извика мъжът. — Раздрахте ризите ми!

Чирило извади от джоба си два пиастра и му ги подаде.

— О, на такава цена можете и всичките да скъсате.

— Слушайте, докторе — промълви раненият, — ако имате повечко пациенти като мене, няма да забогатеете.

Едно парче от ризата Чирило използва за тампон, другото за превръзка.

— Чувстваш ли се по-добре сега? — запита той. Раненият пое дъх продължително, но неуверено. И каза:

— Да.

— Тогава — намеси се офицерът — можете ли да отговорите на въпросите ми?

— На въпросите ви? Защо?

— Трябва да съставя протокол.

— Ах! — отговори раненият. — Ще ви продиктувам с четири думи вашия протокол. Докторе, дайте ми една лъжица от вашата магия.

Агентът изпи лъжица укрепително и продължи:

— Нашата група, в която бях шести, чакаше някакъв младеж, за да го убие. Той уби един от нас и рани трима. Аз съм един от тримата: това е всичко.

Можем да разберем с какво внимание Чирило изслуша изказването на умиращия; значи подозренията му бяха основателни: младежът, когото полицаите са чакали, за да го убият, е бил без съмнение Салвато Палмиери; кой друг би могъл впрочем да извади от боя четирима от шестте нападатели?

— А имената на другарите ви? — запита офицерът.

Раненият изкриви лице в някакво подобие на усмивка.

— Ех, малко прекалявате с любопитството си, приятелю. От мене няма да ги научите, пък и да ви ги кажа, няма да имате голяма полза от това.

— Ще имам, защото ще мога да ги арестувам.

— Така ли мислите? Добре, ще ви кажа кой знае имената им. Ако искате, можете да го попитате.

— Кой е тоя човек?

— Паскуале ди Симоне. Искате ли адреса му? Басо Порто, на ъгъла на улица Каталана.

— Полицаят на кралицата! — промълвиха полугласно присъстващите.

— Благодаря, приятелю — каза офицерът. — Протоколът ми е готов.

После се обърна към патрула:

— Тръгваме! — каза той. — Цял час си губим времето тук.

Чу се тракане на оръжие и отмереният шум от отдалечаващи се стъпки.

Чирило застана до ранения.

— Видяхте ли как офейкаха? — каза полицаят.

— Да — отвърна Чирило, — и разбирам защо не пожелахте да кажете нищо, което би могло да изложи другарите ви, но ще откажете ли да ми дадете някои сведения, които няма да изложат никого и представляват интерес само за мене?

— О, на вас, докторе, с готовност. Вие ми помогнахте доброволно и бихте ме спасили, ако беше възможно. Само побързайте: чувствам, че отпадам — питайте по-скоро, каквото искате да научите. Езикът ми започва да се заплита, а това ние наричаме началото на края.

— Ще бъда кратък. Младежът, когото Паскуале ди Симоне очакваше, за да го застреля, беше един френски офицер, нали?

— Изглежда, че е така, макар да говореше неаполитански като вас и като мене.

— Умря ли?

— Не мога да твърдя с положителност, но мога да ви кажа, че ако не е умрял, най-малко е тежко ранен.

— Видяхте ли го да пада?

— Да, но не виждах добре: аз бях вече на земята и в оня миг се грижех повече за себе си, отколкото за него.

— Какво видяхте все пак? Помъчете се да си припомните: за мене е извънредно важно да зная какво е станало с този младеж.

— Какво да ви кажа, видях го как падна до вратата на градината с палмата, а след това в мъгла ми се стори, че вратата на градината се отвори и една жена в бяло издърпа към себе си младежа. Но може да ми се е сторило така и това, което взех за жена в бяло, да е бил архангел Михаил, дошъл за душата му.

— Нищо друго ли не видяхте след това?

— Видях. Видях бекайото[3], който тичаше, уловил с ръце главата си — не виждаше от струящата по нея кръв.

— Благодаря, приятелю, научих всичко, каквото ми трябваше да зная. Впрочем сякаш чувам…

Чирило се ослуша.

— Да, свещеникът и звънчето му. Ах, и аз го чух… Когато звънчето идва за тебе, чуваш го отдалеко!

Настъпи минутно мълчание, през което звънчето все повече се приближаваше.

— Значи — обърна се полицаят към Чирило — свършено е с мене, нали? Няма защо да мисля вече за тоя свят?

— Вие доказахте, че сте мъж, и аз ще ви говоря като на мъж: имате време, колкото да се помирите с бога, нищо повече.

— Амин! — отговори полицаят. — А сега една последна лъжица от вашето лекарство, за да имам сила да се държа докрай, защото съм съвсем отпаднал.

Чирило изпълни желанието на ранения.

— Стиснете ми здраво ръката. Чирило я стисна.

— По-силно — каза полицаят. — Не усещам нищо.

Чирило стисна с все сила вече парализираната ръка на умиращия.

— Прекръстете ме сега. Бог ми е свидетел, че бих желал да се прекръстя сам, но не мога.

Чирило го прекръсти, а раненият изрече с все по-заглъхващ глас думите: В името на Отца, и Сина, и Светия Дух, амин!

В тоя миг свещеникът се показа на вратата, воден от детето, което бе отишло да го повика; вляво от него носеха кръст, вдясно светена вода, а сам той носеше причастието.

При появата му всички коленичиха.

— Тук ли ме викат? — запита той.

— Да, отец — каза умиращият. — Един клет грешник предава Богу душата си, ако, разбира се, я има, и желае да му помогнете с молитвите си при това тежко дело, като не смее да ви помоли и за благословение, защото се смята недостоен за него.

— Моето благословение е за всички, чадо — отговори свещеникът, — и колкото повече човек е съгрешил, толкова повече има нужда от него.

Той доближи един стол до възглавието на леглото и седна, взел в две ръце потира и навел ухо към устата на умиращия.

Чирило вече нямаше работа при този човек, чиито последни минути бе облекчил физически, доколкото му беше възможно; лекарят бе приключил делото си, сега беше ред на свещеника да започне своето; и Чирило се измъкна от къщата, като бързаше да отиде на местопроизшествието, за да се увери дали полицаят му бе казал истината за съдбата на Салвато Палмиери.

Знаем местността. По палмата, която полюшваше красивата си корона над портокаловите и лимоновите дръвчета, Чирило позна къщата на рицаря Сан Феличе.

Полицаят му бе определил точно мястото. Чирило отиде право към градинската вратичка, където агентът бе видял или му се бе сторило, че вижда да изчезва раненият; като се наведе до вратичката, лекарят наистина сякаш забеляза следи от кръв.

Но дали черното петно беше от кръв или просто от влага? Чирило бе оставил носната си кърпа на жената, която изми раната на полицая; затова свали връзката си, намокри я на Лъвовата чешма, после се върна и потърка с нея онова място на дървото, което изглеждаше по-тъмно от останалото.

На няколко стъпки от него, към двореца на кралица Джована, един фенер светеше пред икона на Светата Дева. Чирило се качи на крайпътен камък и приближи батистата към светлината. Петното беше несъмнено от кръв.

— Салвато Палмиери е там — каза си той, като протегна ръка към къщата на рицаря Сан Феличе, — но дали е мъртъв или жив? Още днес ще узная.

Мина през площада и отново покрай къщата, където бяха внесли полицая. Погледна вътре. Раненият току-що бе издъхнал, дон Микеланджело Чиконе се молеше до леглото.

Когато Доменико Чирило влизаше в дома си, камбанарията на черквата Пие ди Грота удари три часа.

Бележки

[1] Lastrico (ит.) — улица. Б.пр.

[2] Mannaggia la Madonna (ит.) — да ви прибере Светата Дева. Б.пр.

[3] Beccaio (ит.) — месар, касапин. Б.пр.