Александър Дюма
Сан Феличе (54)

LIII
АХИЛ У ДЕИДАМИЯ

За Микеле не беше трудно да изпълни нарежданията на Луиза; защото, като изключим един приятелски поздрав, младият офицер не му продума. Затова Микеле и Джованина се отдръпнаха в нишата на един прозорец и започнаха да разговарят оживено, но тихо; ладзаронето доразказваше на Джованина събитията, за които едва бе успял досега да й каже няколко думи; а тя чувстваше подсъзнателно, че те ще имат голямо влияние върху съдбата на Салвато и Луиза, следовател-по и върху нейната собствена.

Що се отнася до Салвато, при все че не можеше да узнае подробно тези събития, той разбираше по радостта в Неапол, че се е случило събитие, щастливо за неаполитанци и нещастно за французите; но му се струваше, че щом Луиза иска да скрие от него това събитие, ще бъде некрасиво да разпитва за него други хора, особено прислугата или лица от по-нисш ранг; ако то е нещо тайно, ще се постарае да го научи от устата на любимата си.

Докато Нина и Микеле разговаряха, а младият офицер мечтаеше, вратата скръцна; но тъй като не бе познал стъпките на Луиза Сан Феличе, Салвато не отвори очи.

Ладзаронето и камериерката нямаха причини като Салвато да се унасят в собствените си мисли, затова обърнаха поглед към вратата и извикаха от изненада.

Влязла бе Нано.

При ахването на Нина и Микеле Салвато също се обърна и макар че я видя през булото на своя полуунес, веднага позна врачката и протегна ръка към нея.

— Добър ден, майко! — каза той. — Благодаря, че идваш да видиш болния си, страхувах се да не бъда принуден да напусна Неапол, без да имам възможност да ти благодаря.

Нано поклати глава.

— Не съм дошла да видя болния си — каза тя, — защото той няма нужда от моите знания, не съм дошла и за благодарности, защото само съм изпълнила дълга си на планинка, която знае свойствата на билките и не заслужава никаква благодарност за това. Не, идвам да кажа на ранения със затворената рана: изслушай една наша стара приказка, която майките разказват отпреди три хиляди години на синовете си, ако се уплашат, че те могат да се отдадат на недостойна почивка, когато родината им е в опасност.

Погледът на младежа светна, защото нещо му подсказваше, че тази жена е доловила мисълта му.

Врачката се облегна с лявата си ръка о креслото на Салвато, с дясната покри половината чело и очите му и замълча, сякаш търсеше в паметта си някакво отдавна забравено предание.

Без да знаят какво ще чуят, Микеле и Джованина гледаха учудено и почти уплашено Нано. Салвато я поглъщаше с поглед; защото, както вече казахме, отгатваше, че това, което е дошла да му каже, ще ожари като буреносна мълния все още тъмните предчувствия, пробудени у него от камбаните и първите артилерийски салюти.

Нано повдигна наметката и отметна назад качулката от главата си; после бавно и провлечено, с глас, който беше полуговор, полупесен, започна своето предание:

„Ето какво троянските орли разправили на албанските лешояди:

По времето, когато боговете живеели между хората, богинята на морето Тетида се свързала с тесалийския цар Пелей.

Нептун и Зевс искали да се оженят за нея, но като научили, че тя ще роди син по-велик от баща си, я отстъпили на Еаковия син. Тетида имала няколко деца от съпруга си и всички хвърляла в огъня, за да провери дали са смъртни: всички загивали едно подир друго. Най-после родила син, когото нарекли Ахил, майка му щяла да го хвърли в огъня като другите, но Пелей го грабнал от ръцете й и я накарал, вместо да го убие, да го потопи в Стикс. Така нямало да стане безсмъртен, но щял да бъде неуязвим.

Тетида измолила от Плутон да я пусне един-единствен път в ада, за да потопи сина си в Стикс, коленичила край реката, уловила детето за петата и го потопила. Така детето станало неуязвимо по всички части на тялото освен откъм петата, за която майка му го държала; затова тя се посъветвала с оракула.

Оракулът й отговорил, че синът й ще придобие безсмъртна слава при обсадата на голям град, но ще загине при победата си.

Тогава майка му го завела, под името Пира, в двора на Скироския цар и го оставила в женски дрехи при царските дъщери. Детето достигнало петнадесетгодишна възраст, без да знае, че е мъж…“

Когато албанката стигна дотук, младият офицер я прекъсна.

— Зная приказката ти, Нано — каза той, — ти ми правиш честта да ме сравняваш с Ахил, а Луиза сравняваш с Деидамия. Но бъди спокойна, не ще има нужда да ми показваш като Одисеи сабя, за да ми припомниш, че съм мъж. Бият се, нали? — продължи със светнал поглед младият офицер. — И тези топовни гърмежи възвестяват някаква победа на неаполитанци над французите. Къде се бият?

— Камбаните и топовните гърмежи съобщават — отговори Нано, — че крал Фердинанд е влязъл в Рим и клането е започнало.

— Благодаря — каза Салвато, като сграбчи ръката й, — но какъв интерес имаш ти да ми съобщаваш това, ти, калабрийка и поданица на крал Фердинанд?

Нано се изправи с целия си висок ръст.

— Не съм никаква калабрийка — каза тя, — албанка съм, а албанците бягат от родината си, за да нямат господар. Те се покоряват и ще се покоряват само на потомците на великия Скендербег. Всеки народ, въстанал в името на свободата, е техен брат и Нано моли Панаиата^[1] да помогне на французите, които идват в името на свободата.

— Добре — каза Салвато, взел вече своето решение.

След това се обърна към Микеле и Нина, които гледаха безмълвно тази сцена.

— Знаете ли Луиза тия новини, когато я попитах какъв е шумът, който чуваме?

— Не — отговори Джованина.

— Аз й ги съобщих — добави Микеле.

— А какво прави тя? — запита младежът. — Защо не идва?

— Рицарят се прибра по-рано поради събитията — отговори Микеле — и сестра ми сигурно не може да го остави.

— Толкова по-добре — каза Салвато, — ще имаме време да приготвим всичко.

— Боже мой, синьор Салвато — извика Джованина. — Да не мислите да ни напуснете?

— Довечера заминавам, Нина.

— Ами раната ви?

— Нали Нано каза, че е оздравяла.

— Но докторът заяви, че трябва да постоите още десет дни.

— Докторът каза това вчера, не би го казал днес.

След това се обърна към младия ладзароне:

— Микеле, готов си да ми услужиш, нали, приятелю?

— О, синьор Салвато, знаете, че обичам всичко, което обича и Луиза!

Джованина изтръпна.

— Нима мислиш, че тя ме обича, добро момче? — попита живо Салвато, изоставил обичайната си сдържаност.

— Питайте Джованина! — каза ладзаронето.

Салвато се обърна към девойката, но тя не му даде време да я запита.

— Тайните на господарката ми не са и мои — отговори пребледнялата Нина. — Освен това синьората ме вика.

В коридора наистина се чу името й.

Нина изтича към вратата и излезе.

Салвато я проследи с учудване, примесено с безпокойство; но не беше време да се спира на подозренията, които му минаха през ума.

— Ела, Микеле — каза той, — в тази кесия има стотина луидора. За девет часа тази вечер ще ми трябва един кон, само че, разбираш ли, селски кон, който може да измине двадесет левги без почивка.

— Ще го имате, синьор Салвато.

— И един селски костюм.

— Ще имате и него.

— А след това, Микеле — добави със смях младият офицер, — избери си по вкус и предпочитание най-хубавата сабя, която можеш да намериш, като имаш предвид, че тя ще бъде полковнишката ти сабя.

— О, синьор Салвато — извика сияещият Микеле, — нима помните обещанието си?

— Часът е три — каза младежът, — няма време за губене. Точно в девет часа чакай с коня в уличката зад къщата под прозореца.

— Разбрано — промълви ладзаронето.

След това отиде към Нано:

— Слушай, Нано — продължи Микеле, — като оставаш сега сама с него, не можеш ли да уредиш работите така, че да предотвратиш опасността, която заплашва горката ми сестрица?

— Затова съм дошла — отговори Нано.

— Добре тогава, славна жена си, честно слово! А колкото до мене — продължи тъжно ладзаронето, — нали разбираш, Нано, ако за щастието на сестра ми е необходимо да се задоволи дяволът, остави края на въжето ми в ръцете на маестро Донато и се погрижи само за нея. От Паузилипе до моста Мадалена има колкото искаш Микелета и луди за препродаване, без да броим ония от Аверса. Но в целия свят има само една Луиза Сан Феличе… Синьор Салвато, поръчката ви ще бъде изпълнена както трябва, бъдете спокоен.

И Микеле излезе.

Младият французин остана сам с Нано; чул беше всичко казано от Микеле.

— Нано — каза той, — няколко пъти вече чувам, че си направила някакви мрачни предсказания за Луиза — какво вярно има в това?

— Млади момко — отговори Нано, — ти не знаеш, че небесните решения никога не се изясняват дотолкова, та човек да може да ги избегне — но предсказанието на звездите, потвърдено от линиите на ръката, заплашва любимата ти с кървава смърт и сигурно ми е показано, че тази смърт ще се дължи на любовта й към тебе.

— На нейната любов към мене или на моята любов към нея? — попита Салвато.

— На нейната любов към тебе, ето защо попелите на честта като на французин, повелите на честността като на влюбен ти заповядват да я напуснеш и никога да не я видиш. Разделете се един от друг, разделете се завинаги и тази раздяла може би ще отмени съдбата. Казах.

Нано спусна качулката над очите си и си отиде, без да отговори на въпросите, нито да чуе молбите на младежа.

Пред вратата срещна Луиза.

— Отиваш ли си, Нано? — попита Сан Феличе.

— Изпълних задължението си — отговори врачката, — защо да стоя?

— А мога ли да зная защо беше дошла? — попита Луиза.

— Той ще ти каже — отвърна Нано, като посочи с пръст младия офицер.

И се отдалечи със същата безшумна и бавна походка, с която бе влязла.

Замаяна като от фантастично видение, Луиза я проследи с поглед; видя я как измина дългия коридор, прекоси трапезарията, слезе по стълбата на главния вход, най-после отвори градинската врата и я дръпна след себе си. Но въпреки изчезването й, Луиза продължаваше да стои неподвижна; човек би казал, че нозете й са се сраснали със земята като на нимфата Дафни.

— Луиза! — прошепна нежно Салвато.

Младата жена трепна; магията се разсея. Тя се обърна бързо към този, който я повика, и видя, че погледът му сияе от необичаен плам, не от треска, нито от любов, а от възторг.

— Ах! Горко ми! — извика тя. — Вие знаете всичко!

— Да, скъпа Луиза — отговори Салвато.

— Затова ли беше дошла Нано?

— Затова.

— И… — тя направи усилие — и кога заминавате?

— Бях решил да замина довечера в девет часа, Луиза, но тогава още не бях ви видял!…

— А сега, след като ме видяхте?…

— Ще замина, когато пожелаете.

— Вие сте добър и мил като дете, Салвато, макар че сте такъв страшен воин! Ще заминете довечера, приятелю, в часа, който сте си избрали.

Салвато я погледна учудено.

— Нима помислихте — продължи Луиза, — че бих ви обичала толкова малко и бих уважавала толкова малко себе си, за да ви посъветвам да постъпите някога против честта си? Вашето заминаване ще ми струва много сълзи, Салвато, и аз ще страдам много, след като заминете, защото неизвестната душа, която донесохте и вложихте в мене, вие ще си отнесете обратно и само бог знае колко скръб и самота ще има в пустотата, която ще обгърне моето сърце… О, бедна изоставена стая! — продължи тя, като се огледа, докато две едри сълзи се стекоха от очите й, по не промениха дълбоката ласка в гласа — колко пъти ще идвам нощем да търся бляна вместо действителността! Колко скъпи и обгърнати в поезия ще станат за мен тия прости вещи във ваше отсъствие! Леглото, където страдахте, креслото, в което бдях край вас, чашата, от която пиехте, масата, където се облягахте, завесата, която отдръпвах, за да може слънчев лъч да стигне до вас, всичко ще ми говори за вас, приятелю, а през това време на вас нищо не ще ви припомня за мене…

— Като изключим сърцето ми, Луиза, което е изпълнено с вас!

— Ако е така, Салвато, вие сте по-малко нещастен от мене, защото ще продължите да ме виждате. Вие знаете кои часове бяха мои, или по-точно ваши, отсъствието ви не ще промени нищо, приятелю, вие ще можете да си представяте как влизам в тази стая или излизам от нея в същите часове, в които влизах и излизах, докато бяхте тук. Нито един ден, нито един миг, прекаран в тази стая, не ще бъде забравен, но аз къде ще ви търся? На бойното поле, сред стрелба и дим, между ранени и мъртви!…0, пишете ми, пишете ми, Салвато! — добави младата жена и изохка от мъка.

— Мога ли? — попита той.

— Кой би ви попречил?

— Ами ако някое мое писмо се загуби, ако го намерят?

— Това би било наистина голяма беда — каза младата жена, — но не за мене, а за него.

— За него ли?… За кого?… Не ви разбирам, Луиза.

— Не ме разбирате и не можете да ме разберете, защото не знаете какъв добър ангел имам за съпруг. Той ще страда, като знае, че не съм щастлива. О, бъдете спокоен, аз ще се грижа за щастието му.

— Ако пиша на друг адрес? До херцогиня Фуско? До Нина?

— Безполезно, приятелю, това би било измама, а защо ще мамим, когато не е, пък дори и когато е съвършено необходимо? Не, вие ще ми пишете: „До Луиза Сан Феличе, Мерджелина, Къщата с палмата.“

— И ако мое писмо попадне в ръцете на съпруга ви?

— Ако е запечатано, ще ми го даде, без да го разпечата, ако е разпечатано, ще ми го даде, без да го прочете.

— Ако все пак го прочете? — запита Салвато, изненадан от това упорито доверие.

— Нима ще ми пишете нещо друго освен това, което един нежен брат би казал на любима сестра?

— Ще ви кажа, че ви обичам.

— Ако пишете само това, Салвато, той ще съжали и вас, и мене.

— В такъв случай, ако този човек е такъв, какъвто казахте, той трябва да е свръхчовек.

— Не забравяйте, приятелю, че той ми е повече баща, отколкото съпруг. Аз израснах при него от петгодишна възраст. Стопляна от неговото сърце, станах това, което виждате — състрадателна, образована, умна — защото той е състрадателен, образован, умен. Ума, знанията, благосклонността към хората аз получих от него. Вие сте много добър, нали, Салвато, великодушен сте, виждам ви и ви преценявам с очите на влюбена жена. Но той е по-добър и по-великодушен от вас и дано Бог не пожелае да му даде случай да ви го докаже някой ден!

— Но вие ще ме накарате да ви ревнувам от тоя човек, Луиза.

— Ревнувайте, приятелю, ако влюбеният трябва да ревнува заради обичта на дъщеря към баща й. Аз ви обичам много, Салвато, обичам ви дълбоко, щом ви казвам сама това, без да ме питате, в момента, когато се разделяме, но ако бях видяла и двама ви да се втурвате към еднаква, действителна, смъртна, опасност и ако моята намеса би могла да спаси един от вас, него бих спасила, Салвато, а след това бих се върнала да умра с вас.

— О, Луиза, колко е щастлив рицарят, че го обичате така!

— И все пак, Салвато, вие не бихте желали такава любов, защото тя може да се изпитва само към висши, безплътни същества и не попречи да обикна вас: него обичам по-дълбоко от вас, а вас обичам повече от него, това е всичко.

Като каза тия думи, изчерпала сякаш всичките си сили в борбата между двете чувства, от които едното бе завладяло душата, а другото сърцето й, Луиза се отпусна на един стол, отметна глава назад, скръсти ръце, вдигна очи към небето и усмихната блажено, започна да шепне неразбираеми слова.

— Какво правите? — попита Салвато.

— Моля се — отговори Луиза.

— Кому?

— На моя ангел пазител… Коленичете, Салвато, и се помолете с мене.

— Странно! Странно! — промълви момъкът, победен от някаква по-висша сила.

И коленичи.

След няколко мига Луиза наведе глава, Салвато вдигна своята и двамата се погледнаха тъжно, но с пълно душевно спокойствие.

Часовете минаваха.

Тъжните часове минават също така бързо, понякога дори по-бързо от щастливите. Двамата млади не си обещаха нищо за в бъдеще, разговаряха само за миналото. Нина влезе и излезе; те не й обърнаха внимание; намираха се в някакъв непознат мир, някъде между небето и земята; но при всеки звън на стенния часовник трепваха и въздишаха.

В осем часа Нина влезе.

— Ето какво изпраща Микеле — каза тя.

И остави пред двамата пакет, завързан в кърпа.

Те отвориха пакета: вътре бяха купените от Микеле селски дрехи. Двете жени излязоха.

За няколко минути Салвато се преоблече в дрехите, с които щеше да избяга; когато отвори вратата, Луиза ахна от учудване: той беше още по-красив и елегантен в дрехите на планинец, отколкото в градския костюм.

Последният час мина така, като че минутите се бяха превърнали в секунди. Часовникът удари девет. Луиза и Салвато отброиха един след друг деветте трептящи удара, макар да знаеха много добре, че часът е девет. Салвато я погледна; тя стана първа. Влезе Нина. Девойката беше бяла като платно, със свити вежди, с полуотворени устни, зад които се виждаха бели остри зъби, гласът й мина сякаш с усилие през стиснатите зъби.

— Микеле чака — каза тя.

— Да тръгваме! — промълви младата жена, като подаде ръка на Салвато.

— Благородна и силна сте, Луиза — прошепна той.

И стана, но макар че беше мъж, политна.

— Облегнете се още веднъж на мене, приятелю — предложи тя, — уви, ще бъде за последен път.

Когато влязоха в стаята, която гледаше към уличката, чуха цвилене на кон. Микеле беше на поста си.

— Отвори прозореца, Джованина — каза Луиза.

Джованина се подчини.

Малко под перваза на прозореца в тъмнината се виждаха човек и кон; прозорецът се отваряше като врата към малък балкон. Двамата млади се приближиха; след като отвори прозореца, Нина се отдръпна и застана като сянка зад тях.

И двамата плачеха в тъмнината, но безгласно, без ридания, за да не се отчайват взаимно. Нина не плачеше, клепачите й бяха сухи и горещи, дъхът свистеше в гърдите й.

— Луиза — каза Салвато с прекъсвания, — увих в хартия една златна верижка за Нина, ще й я предадете от мое име.

Луиза кимна утвърдително и му стисна ръка, без да продума.

След топа Салвато се обърна към младия ладзароне:

— Благодаря, Микеле — каза той. — Докато в сърцето ми живее споменът за този ангел — и той обгърна с ръка шията на Луиза Сан Феличе, — с други думи, докато сърцето ми бие, всеки негов удар ще ми припомня добрите приятели, между които я оставям и на които я поверявам.

С конвулсивно, може би неволно движение Джованина сграбчи ръката на младежа и я целуна; би могло да се каже, че почти я ухапа. Изненадан, Салвато се обърна към нея; тя веднага се отдръпна назад.

— Синьор Салвато — обади се Микеле, — имам да ви давам сметка.

— Ще я дадеш на старата си майка, Микеле, и ще й кажеш да моли Бога и Света Богородица за Луиза и за мене.

— Чудесно! — отговори Микеле. — Ето, че и аз се разплаках…

— Довиждане, приятелю! — каза Луиза. — Бог и всички небесни ангели да ви пазят!

— Довиждане ли? — промълви Салвато. — А нима не знаете, че за нас съществува смъртна опасност, ако се видим отново?

Луиза почти не го остави да довърши.

— Мълчете, мълчете! — отговори тя. — Да оставим в Божиите ръце неизвестното бъдеще, но каквото и да е отредено да се случи, не ще се разделя с вас с думата сбогом.

— Добре, така да бъде! — каза Салвато, като прескочи парапета на балкона и се метна на седлото, все още обгърнал с една ръка шията на Луиза, която се бе навела към него, гъвкава като тръстика. — Добре, така да бъде, любима, обожаема моя! Довиждане!

Последната сричка на тази дума — символ на надеждата — заглъхна в първата им целувка.

Салвато изохка от радост и мъка, пришпори коня си, който препусна, изтръгвайки го от ръцете на Луиза, и се изгуби в тъмнината.

— О, да! — прошепна младата жена. — Да те видя пак… и да умра!