Александър Дюма
Сан Феличе (34)

XXXIII
ФРА МИКЕЛЕ

На другия ден, неделя, Фра Микеле се облече по обичая си, за да отиде на черковната служба, задължение, което не бе пропуснал нито веднъж, откакто бе станал мирянин. В черквата срещна баща си и майка си, поздрави ги почтително, придружи ги до дома им след службата, поиска и получи от тях съгласие да се ожени за дъщерята на дон Антонио, ако той се съгласи да му я даде; и най-после, за да няма в какво да се укори, отиде при дон Антонио с намерение да му поиска ръката на Франческа.

Дон Антонио беше с дъщеря си и бъдещия си зет и много се изненада при влизането на Микеле Пеца. Кумът Джансимоне не бе се осмелил да му разкаже станалото между него и чирака; казал му бе само, както вината, да има търпение, защото ще се погрижи да го зарадва идната седмица.

При появата на Фра Микеле разговорът се прекъсна така ненадейно, та за новодошлия беше лесно да отгатне, че са се обсъждали семейни въпроси, които нямаха намерение да споделят с него. Пеца поздрави много учтиво тримата и помоли дон Антонио за позволение да поговори с него насаме. Искането му бе изпълнено неохотно; потомъкът на испанските завоеватели се питаше дали не се излага на опасност, като остане насаме с младия си съсед, при все че никак не подозираше решителния му прав. Но направи все пак знак на Франческа и Пепино да се отдалечат. Пепино улови под ръка Франческа и излезе с пея, като се изсмя под носа на Фра Микеле. Пеца не продума, не прояви никакво недоволство, нито заплаха, макар че изглеждаше да са го ухапали повече усойници от ония, ухапали дон Родриго в бъчвата.

— Господине — обърна се Микеле Пеца към дон Антонио, щом вратата се затвори подир щастливата двойка, която в този момент се надсмиваше навярно безмилостно над нещастния влюбен, — излишно е да ви казвам, нали, че обичам дъщеря ви Франческа?

— Да, излишно е — отвърна подигравателно дон Антонио, — защо го казваш тогава?

— Излишно е за вас, господине, но не и за мене, защото идвам да ви поискам ръката й.

Дон Антонио се изсмя.

— Не виждам нищо смешно в случая, господине — каза Микеле Пеца без никакво раздразнение. — Аз ви говоря сериозно и имам право да бъда изслушан сериозно.

— Какво по-сериозно нещо наистина? — продължи все така подигравателно коларят. — Синьор Микеле Пеца прави на дон Антонио честта да поиска ръката на дъщеря му!

— Не смятам, че ви правя особена чест, господине — възрази Пеца със същото хладнокръвие. — Мисля, че честта е взаимна, и много добре зная, че ще отхвърлите предложението ми.

— Защо се излагат тогава на отказ?

— За успокоение на съвестта ми.

— Микеле Пеца и съвест! — изсмя се отново дон Антонио.

— А защо — отвърна все така хладнокръвно младежът — Микеле Пеца да няма съвест като дон Антонио? И той като дон Антонио има две ръце за работа, две нозе за ходене, две очи за гледане, един език за говорене, едно сърце за любов и омраза. Защо да няма като дон Антонио и една съвест, за да му казва: „Това е добро, а това — лошо“?

Хладнокръвието, което никак не очакваше у един толкова млад момък, обърка напълно коларя; но все пак, като се залови за истинския смисъл на думите му, той каза:

— За успокоение на съвестта си, казваш. Значи, ако не ти дам дъщеря си, ще се случи нещастие.

— Вероятно — отвърна Микеле Пеца със спартански лаконизъм.

— И какво нещастие ще се случи? — запита коларят.

— Само Господ и врачката Нано знаят! — отговори Пепа. — Но нещастие ще се случи, защото, докато аз съм жив, Франческа няма да стане жена на друг.

— Я си върви! Ти си полудял.

— Не съм полудял, но си отивам.

— Слава Богу! — промълви дон Антонио.

Микеле Пеца направи няколко стъпки към вратата; но се спря на половината път.

— Вие ме гледате така спокойно — каза той, — защото разчитате, че днес-утре по ваше искане кумът ви Джансимоне ще ме изгони от дома си, както ме изгонихте вие от своя дом.

— Какво? — запита изненадано дон Антонио.

— Не се лъжете! Ние се разбрахме и аз ще остана при него, до когато ми е угодно.

— Ах, нещастникът! — извика дон Антонио. — Та той ми бе обещал…

— Нещо, което не може да изпълни… Вие имате право да ме изгоните от дома си и не ви се сърдя за това, защото тук съм чужд човек, но той няма право да ме изгони, защото съм му чирак.

— Какво от това? — запита дон Антонио, като се изправи. — Няма значение дали ще останеш или няма да останеш у кума! Всеки е в къщата си; но и аз те предупреждавам след заплахите ти, че ако отсега нататък те видя в къщата ми или забележа да обикаляш денем или нощем около имота ми, като зная от самия тебе лошите ти намерения, ще те убия като побесняло животно.

— Ваше право, но аз няма да се изложа на такова нещо. По-размислете все пак.

— О, размислил съм.

— Отказвате ли ми ръката на Франческа?

— Не веднъж и не дваж.

— Дори ако Пепино се откаже от нея?

— Дори ако Пепино се откаже.

— Дори ако Франческа се съгласи да ме вземе за съпруг?

— Дори ако Франческа се съгласи да те вземе за съпруг.

— И ме отпращате, без да имате милост да ми оставите и най-малката надежда?

— Отпращам те и ти казвам: не, не, не.

— Помнете, дон Антонио, че Господ наказва не отчаяните, а ония, които са ги тласнали към отчаяние.

— Така приказват поповете.

— Така твърдят почтените хора. Сбогом, дон Антонио, останете с мир!

И Микеле Пеца си отиде.

Пред вратата на коларя той срещна двама-трима младежи от Итри, на които се усмихна както винаги.

След това се прибра у Джансимоне. Невъзможно беше, като погледне човек спокойното му лице, да помисли, дори да се усъмни, че е от ония отчаяни хора, за които бе споменал само преди миг. Качи се в стаята си и се заключи; само че този път не отиде до прозореца, а седна на кревата, облакъти ръце на коленете си, наведе глава и едри сълзи тихо се зарониха по лицето му.

От два часа вече стоеше неподвижен и плачеше без глас, когато някой почука на вратата. Той вдигна глава, изтри очи и се ослуша. Чукането се повтори.

— Кой чука? — запита той.

— Аз, Гаетано.

Беше гласът и името на един от другарите му; Пеца нямаше приятели.

Микеле изтри повторно очите си и отиде да отвори.

— Какво искаш, Гаетано? — запита той.

— Дойдох да те попитам, дали не искаш да поиграеш на топки с приятели? Знам, че нямаш такъв обичай, но помислих, че днес…

— А защо тъкмо днес пък бих играл на топки?

— Защото днес, като си натъжен, имаш по-голяма нужда от развлечение, отколкото друг път.

— Аз да съм натъжен днес?

— Така предполагам, човек е всякога тъжен, щом е истински влюбен, а му отказват жената, която обича.

— Та нима знаеш, че съм влюбен?

— О, целият град знае.

— Знаеш и това, че са ми отказали тая, която обичам?

— Разбира се, и от сигурен източник — каза ни Пепино. — Какво ви каза Пепино?

— Каза: „Фра Микеле дойде да поиска от дон Антонио ръката на Франческа, ама не го огря.“

— Нищо ли не добави?

— Напротив, напротив, добави, че ако не ти с стигнало това, и той може да те донареди.

— Така ли каза?

— Нито сричка не съм променил.

— Прав си — каза Микеле Пеца след минутно мълчание, през което се увери, че ножът е в джоба му, — наистина имам нужда от развлечение. Да вървим да поиграем на топки.

И излезе с Гаетано.

Двамата другари тръгнаха с бърза, но спокойна крачка, отмервана по-скоро от Гаетано, отколкото от Микеле, по главната улица към Фонди; после свиха наляво, значи към морето, по двойна платанова алея, където сериозните жители на Итри се разхождаха, а децата и младежите я използваха за игрище. Там двадесетина различни групи играеха на двадесет различни игри, но главно на тази да чукнеш една малка топка с други, по-големи.

Микеле и Гаетано обиколиха пет-тест такива групи, докато намерят групата, в която играеше Пепино; най-после забелязаха коларския работник в най-отдалечения край на алеята; Микеле тръгна право към него. Наведен надолу, за да спори за нанесен удар, Пепино се изправи и забеляза Пепа.

— Я гледай — каза той, като потрепера неволно под мълниеносните погледи на съперника си, — ти ли си бил, Микеле?

— Както виждаш, Пепино. Учудват ли се?

— Мислех, че не играеш никога на топки.

— Вярно е, че не играя.

— Защо си дошъл тогава?

— Дойдох да си получа това, което си ми обещал.

Пепино държеше в дясната си ръка малката топка, която служи за прицел на играчите, и беше голяма колкото гюлле; отгатвайки с какви враждебни намерения е дошъл Микеле, той се премери и с все сили я запрати.

Не пропуснал нито едно движение на Пепино и отгатнал намерението му по променения израз на лицето, Микеле просто наведе глава. Дървената топка, запратена като катапулт, мина със свистене на два пръста от лявото му око и се разби на парчета в стената. Пеца взе едно камъче.

— Бих могъл като младия Давид — каза той — да ти разбия главата с камъче и в такъв случай само бих отвърнал на това, което ти поиска да направиш с мене. Но вместо да го запратя в челото ти, както постъпил Давид е филистимлянина Голиат, где се задоволя да го забия в шапката ти.

Камъчето излетя със свистене и отнесе шапката на Пепино, пробивайки я като куршум.

— А сега — продължи Пеца със смръщени вежди и стиснати зъби — храбреците не се бият отдалеко с дървета и камъни.

И извади ножа от джоба си.

— Те се бият отблизо, с желязо в ръка.

После се обърна към младежите, които гледаха тази толкова интересна за тях сцена, защото беше част от местните нрави, но нарядко се проявяваше с такава враждебност.

— Гледайте сега — каза той — и след като видяхте, че пръв нападна Пепино, съдете по-нататък.

Тръгна към Пепино, който беше на двадесетина стъпки и го чакаше с нож в ръка.

— На колко пръста желязо ще се бием? — запита Пепино^[1].

— На цялото острие — отговори Пеца. — Да няма възможност за хитруване.

— До първо или второ нараняване? — запита Пепино.

— На смърт! — отговори Пеца.

Тези думи се кръстосаха като зловещи светкавици сред гробната тишина. Противниците съблякоха палтата си и ги навиха вместо щит на лявата си ръка; после тръгнаха един срещу друг. Зрителите образуваха кръг, в който бяха заградили двамата противници; тишината продължаваше, защото се разбра, че ще става нещо страшно.

Ако е имало някога хора с два съвършено противоположни темперамента, то това бяха именно тези съперници: единият беше само мускули, другият — само нерви, единият щеше да се бори като бик, другият — като змия.

Пепино чакаше Микеле свит, с глава в раменете, с протегнати ръце, пламнало лице и с ругатни към противника. Микеле пристъпи бавно, мълчаливо, смъртноблед; сивозеленикавите му очи омагьосваха като погледа на боа.

У първия се съзирате груба смелост и мускулна сила; у, втория — непобедима и недостижима сила на волята. Микеле изглеждаше по-слаб и навярно по-несръчен; но странно, ако имаше обичай зрителите да се обзалагат, три четвърти от присъстващите щяха да заложат за него.

Първите удари се отплеснаха било във въздуха, било в гънките на палтата; двете остриета се кръстосваха като жила на усойница, които си играят. Изведнъж дясната ръка на Пепино се обля в кръв; Микеле бе прерязал с ножа си четирите му пръста. Той отскочи назад, за да остави на противника си време да вземе ножа с другата ръка, ако не може вече да действа с дясната.

Като отказа всяка пощада за себе си, Микеле бе отрекъл и на противника си правото да иска милост. Пепино захапа ножа със зъби, превърза с носната си кърпа ранената дясна ръка, прехвърли палтото на лявата и взе ножа в нея.

Пеца не пожела, както изглежда, да има пред противника си предимство, което другият бе изгубил, затова и той премести ножа в лявата си ръка. След половин минута Пепино получи второ нараняване — в лявата ръка. Той изрева не от болка, а от ярост; започна да разбира целта на противника си: Пеца не искаше да го убие, а да го обезоръжи. И наистина със свободната си дясна ръка Пеца сграбчи лявата китка на Пепино и я стисна като в клещи със своите дълги, тънки, жилави пръсти.

Пепино се опита да освободи китката си от това стискане, което парализираше оръжието в ръката му и оставяше неприятеля свободен да забие, ако иска, десет пъти ножа в гърдите му; но напразно — лианата се оказа по-силна от дъба. Ръката на Пепино започна да изтръпва, ножът на противника му бе пробол една вена, откъдето раненият губеше и сили, и кръв; след няколко секунди, омаломощени от стискането, пръстите му се отпуснаха и изтърваха ножа.

— Ах! — промълви Пеца, подчертавайки с радостното възклицание, че е постигнал най-после преследваната цел.

И настъпи падналия нож.

Обезоръженият Пепино разбра, че му остава само един изход: втурна се срещу противника си и го сграбчи със своите жилави, окървавени ръце. Вместо да отхвърли този нов начин на борба, при който можеше да се допусне, че ще бъде удушен като Антей, за да покаже, че не е възнамерявал да се възползва от положението, Пеца захапа ножа със зъби и също сграбчи през кръста своя противник.

Сега вече борците използваха всички възможности на силата и всички хитрувания, подсказвани от ловкостта; само че за голяма изненада на зрителите Пепино, побеждавал в този род спорт всичките си млади другари освен Пеца, с когото никога не се бе преборвал, изглеждаше осъден да загуби, както и в предишното състезание.

Но и двамата борци, като поразени от мълния дъбове, загубиха внезапно равновесие и се търкулнаха на земята. Пеца бе събрал цялата си останала сила и със страшен удар, който Пепино никак не очакваше от толкова слаб неприятел, събори противника си и падна върху него. Докато зрителите се опомнят, Пепино лежеше по гръб, а Пеца го бе натиснал с коляно в гърдите и бе вдигнал нож до гърлото му. Зъбите на победителя скръцнаха от радост.

— Господа — каза той, — всичко мина честно и почтено, нали?

— Честно и почтено — заявиха единодушно зрителите.

— Принадлежи ли ми животът на Пепино?

— Принадлежи ти.

— Така ли мислиш и ти, Пепино? — запита Пеца, като докосна победения с върха на ножа си.

— Убий ме — имаш право — прошепна или по-скоро изхърка задавено Пепино.

— Щеше ли да ме убиеш, ако ме държеше, както те държа аз?

— Да. Но нямаше да протакам мъките ти.

— Съгласен си значи, че животът ти ми принадлежи?

— Съгласен съм.

— Напълно?

— Да.

Пеца се наведе до ухото му и прошепна:

— Добре, връщам ти го или по-точно оставям ти го за известно време. Само че, щом се ожениш за Франческа, ще си го взема, разбра ли?

— Ах, окаянико! — извика Пепино. — Ти си въплътен сатана! И не трябва да те наричат Фра Микеле, а Фра Дяволо!

— Наричай ме, както искащ — отговори Пеца, — но помни, че животът ти ми принадлежи и в казания вече случай няма да искам позволение да ти го отнема.

Той се изправи, изтри кръвта от ножа в ръкава на ризата си, прибра го спокойно в джоба и добави:

— Сега си свободен, Пепино, и никой не ти пречи да си продължиш играта на топки.

После се отдалечи бавно, като поздравяваше с глава и ръкомахане младите си другари, които стояха слисани и се питаха какво ли е казал на Пепино, за да стои той неподвижно, полупривдигнат от земята като ранен гладиатор.