Александър Дюма
Сан Феличе (29)

XXVIII
ПРОСИЯТА

Излишно е да разказваме след това, което току-що описахме, че капуцините от Свети Ефрем станаха на мода и манастирът им се прочу.

Колкото до Фра Пачифико, той беше отсега нататък народен герой в Неапол. Нямаше мъж, жена или дете да не го познава и да не го смята за светец или най-малко за божи избраник.

Славата на брата просител се отрази, разбира се, твърде скоро и на просията. Той я въртеше отначало както събратята си от другите просителски ордени с дисаги на рамо. Но след едночасово обикаляне из неаполските улици дисагите се напълваха; тогава той се връщаше за втори дисаги, които също напълваше след час; и след като се прибра един ден, Фра Пачифико заяви, че ако тръгне с магаре и му разрешат да отива до Стария пазар, до Маринела и Санта Лучия, ще донася вечер в манастира толкова плодове, зеленчуци, риба, месо, с една дума, толкова провизии, и при това все първокачествени, колкото тежи самото магаре.

Искането му бе взето под внимание, братството се събра и след кратко разискване, при което най-умните измежду братята признаха заслугите на Фра Пачифико, бе решено единодушно да му се даде магаре. Определиха петдесет франка за покупката на животното и позволиха на Фра Пачифико да си го избере по свой вкус.

Решението бе взето един неделен ден. Фра Пачифико не губи време; още в понеделник, в първия от трите дни, когато в Неапол става пазар на добитък — другите два дни са четвъртък и събота, — Фра Пачифико отиде на Порта Капуана, където ставаше пазарът, и си избра едно яко чучо^[1] от Абруцо.

Продавачът му поиска сто франка и справедливостта изисква да кажем, че цената не беше прекалена; но Фра Пачифико му напомни привилегиите на ордена, които такъв добър християнин не може да не знае; стигаше да сложи кордона си върху магарето, да каже: Свети Франциск, и от същия миг магарето ставаше собственост на светеца, следователно и на неговия представител Фра Пачифико, без да става нужда от петдесетте франка, които предлагаше доброволно. Продавачът призна истинността на тия доводи, както и законните права на светеца; но намираше, че честта да види магарето си в служба на Свети Франциск никак не го възмездява за загубата на петдесетте франка, които тази чест ще му струва, затова се опита да разубеди Фра Пачифико в избора, като каза, че го съветва приятелски да си избере друго животно, защото това имало неприятното предимство да притежава всички недостатъци на своята порода: било лакомо, упорито, похотливо, непокорно, постоянно се търкаляло и ритало, не търпяло никакъв товар, с една дума бивало го само за разплод; и за да изрази с една дума всички пороци на злополучното животно, след като размислил, той намерил за добре да го нарече Джакобино — единственото име, достойно за него, и единственото, за което то било достойно.

Излишно е да обясняваме, че Джакобино, преведено на френски, значи якобинец.

Фра Пачифико извика от радост. Предишният човек се пробуждаше от време на време у него и той изпитваше тогава нужда да се кара, да ругае, да бие както в дните, когато беше моряк. Едно непокорно магаре, при това именувано Якобинец, беше за него душевно спасение, срещнато, когато най-малко го очакваше. С такова зло магаре нямаше вече да му липсват законни основания да се гневи, а когато гневът му поиска да се изрази в действия, вместо да се излива в думи, ще има поне кого да удря! Всичко се нареждаше отлично! Заедно с името, дадено на животното от собственика му.

Всъщност всички в Неапол знаеха омразата на Фра Пачифико към името якобинец. Като нападаше, обиждаше, проклинаше животното с това име, той нападаше, обиждаше, проклинаше цялата секта, която — ако се съди по остриганите глави и разноцветните дълги панталони, срещани все по-често по улиците — се разпространяваше все по-обезпокоително в Неапол. Затова изборът на Фра Пачифико се спря на Якобинеца и колкото повече го чернеха пред него, толкова по-твърдо той държеше на своя избор.

При всепризнатото право на монаха да метне кордона си върху гърба на магарето и само по силата на това действие да го конфискува в своя полза, на продавача не оставаше възможност да настоява за цената; затова той се съгласи да приеме петдесетте франка, предложени от Фра Пачифико, като се страхуваше, че може да остане и без тях; и срещу десетте пиастра с образа на Карло III, от които Фра Пачифико го накара да му върне деветдесет и шест грана^[2] (тъй като един пиастър струваше дванадесет карлини и осем грана), животното стана собственост на манастира или по-точно на монаха.

Но било от обич към бившия си господар, било от ненавист към новия то изглеждаше решено още на място да покаже на Фра Пачифико лошите си качества, изброени от продавача.

Кон се продава с юздата, казват неаполитанци, а магаре с оглавника. Съгласно тази правна аксиома Джакобино бе не само продаден, но и предаден с оглавника си. Фра Пачифико го улови за него и го дръпна напред. Обаче Джакобино се изгърби, вкопа се с четирите си крака и нищо не можа да го накара да поеме пътя към Инфраската. След няколко безполезни усилия, които можеха да бъдат пакостни за престижа на Свети Франциск, Фра Пачифико реши да прибегне до по-строги средства. Той си припомни, че по времето, когато беше моряк, бе виждал по африканското крайбрежие как камиларите водят камилите с въже, прекарано през ноздрите. Извади с дясната ръка ножа си, стисна с лявата ноздрите на Джакобино, сряза преградата между тях и още докато магарето, което не подозираше какво ще му се случи, се усети да се опре, въжето бе прокарано през разреза и Джакобино беше вече с юзда през носа вместо през устата; животното поиска да се противи и започна да се тегли, но Фра Пачифико го дръпна в обратна посока. Джакобино изрева от болка, хвърли отчаян поглед към бившия си господар, сякаш искаше да му каже: „Виждаш, че направих, каквото можах“ и последва Фра Пачифико към манастира Свети Ефрем с послушанието на вързано куче.

След като го затвори в някакъв килер, който щеше да му бъде обор, Фра Пачифико отиде в градината, избра едно лаврово дърво, нещо средно между тоягата на бесния Роланд и боздугана на Херкулес, отряза го на три и половина стъпки, обели го, остави го да престои два часа в топла пепел и въоръжен с този нов вид жезъл, се върна в килера и затвори вратата след себе си.

Това, което се случи тогава между Джакобино и Фра Пачи-фико, си остана между тях; но на другия ден брат Пачифико с тояга в ръка и Джакобино с кошове на гърба излязоха заедно като добри приятели; само че кожата на Джакобино, вчера лъскава и гладка, беше днес измачкана, разрошена и окървавена на няколко места, което доказваше, че приятелството не се е установило без известна съпротива от страна на Джакобино и без упорита настойчивост от страна на Фра Пачифико.

Както бе обещал, той разшири кръга на обиколките си до Стария пазар, кея и Санта Лучия, а вечерта доведе Джакобино, натоварен с такова количество месо, риба, дивеч, плодове и зеленчуци, че изобилно снабденото братство можеше да продава излишъка и три пъти седмично да устройва пред самата врата на манастира малък пазар, откъдето започнаха да се снабдяват набожните души и благочестивите стомаси от улица Инфраската и от Ла Салита деи капучини.

Работите вървяха така почти от четири години вече и Фра Пачифико и приятелите му живееха в разбирателство, което Джакобино не се опита нито веднъж да наруши, когато и тоя ден, както постъпваха три пъти седмично, двамата излязоха от манастира и поеха по нанадолнището, дало името си на улицата, Джакобино напред, с разни кошове на гърба, а Фра Пачифико след него, с лавровата тояга в ръка.

Още при първите им стъпки по улица Инфраската и най-незапознатият с неаполските нрави можеше да разбере на каква популярност се радват и двамата: магарето — пред децата, които му носеха с пълни шепи шума от моркови и листа от зеле, а Фра Пачифико — пред жените, които искаха да ги благослови, и пред мъжете, които го питаха какъв номер да си купят от лотарията.

За похвала на Джакобино и на Фра Пачифико трябва да кажем, че Джакобино приемаше всичко, каквото му поднасяха, а Фра Пачифико не отказваше нищо от това, което му искаха, даваше щедро благословии и посочваше номера, но без да гарантира ползата от едните и от другите. От време на време някоя набожна жена, по-излиятелна от другарките си, коленичеше пред монаха. Ако беше млада и хубава, Фра Пачифико й поднасяше да целуне ръката му откъм вътрешната страна, за да може да я погали по брадичката — дребна чувственост, към която той не беше равнодушен. Ако жената беше стара и грозна, се задоволяваше да й подаде кордона си, който тя можеше да целува колкото си иска. Но трябваше да се задоволи с кордона — всяко друго благоволение безмилостно й се отказвате.

В първите дни на просията, още в началния етап с дисагите, като награда за благословиите и казаните номера жителите на улица Инфраската, Страда деи Студи, ларгото Спирито Санто, Порта Алба и другите квартали, които имаше обичай да обикаля, бяха предложили да заплащат на Фра Пачифико с плодове, зеленчуци, хляб, месо и дори риба — макар че рибата рядко я изкачват до височините, където се намират споменатите от нас улици — и Фра Пачифико се бе съгласил. Дисагите не се възгордяваха; но той забеляза, че всички провизии, подарявани от жителите на къщи, отдалечени от пазарните квартали, бяха второ качество, и тъкмо това го накара да настои за магаре. Щом купи магаре, Фра Пачифико започна да отива там, където се намират най-хубавите продукти, и изостави напълно произведенията и подаръците на междинните квартали.

Не искаме да кажем, че градинарите от Стария пазар, месарите от Вико Рото, рибарите от Маринела и овощарите от Санта Лучия, на които Фра Пачифико прибираше най-хубавите произведения, не биха предпочели монахът да започва събирането на подаяния още щом излезе от манастира и вместо със съвършено празни кошове да идва при тях, когато вече ги е напълнил до две трети или поне до половина. Неведнъж продавачите се опитваха, щом го видят, да скрият някое хубаво парче, което биха желали да запазят за богати клиенти; но Фра Пачифико имаше възхитително обоняние и откриваше всяка измама. Той се насочваше право към това, което се опитваха да скрият от него, и ако не му го даваха доброволно, кордонът на Свети Франциск свършваше работата си. Но за да избегне тия дребни хитрувания, Фра Пачифико започна да не дочаква даренията: просто слагаше кордона, вземаше и работата свършваше веднага. А продавачите, които по времето на Мазаниело се бяха разбунтували срещу някакъв данък, който херцог Д’Аркос се бе опитал да наложи върху плодовете, понасяха сега ако не весело, то поне търпеливо десятъка, който братът просител от манастира Свети Ефрем вземаше от всичките им произведения; и никому не бе минало през ум да се разбунтува срещу тази тирания. Ако след като е направил избора си, забележеше известни признаци на недоволство но лицето на този, комуто бе направил честта да удостои с вниманието си, Фра Пачифико изваждаше от джоба си своята тясна и дълга като калъф рогова табакера, поднасяше на ощетения продавач енфие и много нарядко това благоволение не възвръщате усмивката на устните на жертвата. Ако това внимание се окажеше недостатъчно, лицето на Фра Пачифико, който въпреки името си пламваше много лесно, ставаше от бронзово пепеляво; очите му хвърляха двойна мълния, лавровата тояга започваше да кънти по паважа и след тази тройна проява никога не се случваше доброто настроение да не се възвърне незабавно на лицето на лошия католик, който не бе сметнал за щастие да поднесе сам на Свети Франциск най-угоената си гъска, най-сочния пъпеш, най-крехкото филе или най-лъскавата риба.

Тоя ден, според обичая си, Фра Пачифико слезе, без да се спира — освен когато трябваше да благослови и подаде за целуване ръкава си или да посочи на играчите на лотария единични, тройни, четворни и петорни числа — из лабиринта на уличките от Ла Викария до Еджициака ла Фориела; като стигна там, пое по виа Гранде, Вико Беретари и излезе до площада на Стария пазар точно зад черквицата Санта Кроче, където свещениците пазят не от благочестие, а за да го показват на посетителите, украсения с герб дръвник, на който Корадино и австрийският херцог са били обезглавели от Анжуйския херцог, краля със загоряло от слънце лице, който — както ни съобщава Вилани — „спеше малко и не се смееше никога“.

Щом отмина черквата, Фра Пачифико се озова в друга земя.

Истинска земя на изобилието, където животинското и растителното царство се сливат, където грухтят свини, къткат кокошки, крякат гъски, пеят петли, крещят пуйки и патици, гукат гълъби, където наред с някой пъстър фазан от Каподимонте, зайци от Персано, пъдпъдъци от Мизенския нос, яребици от Ачера, дроздове от Баньоли, са изложени на земята бекаси от блатата на Линкола и диви патици от езерото Аняно; където цели планини цветно и обикновено зеле, пирамиди от дини и пъпеши, стени копър и кервиз се издигат над пластове от алени пиперки и тъмночервени домати, сред които се показват кръгли кошници с дребни морави смокини от Паузилипе и Пуцоле, които Неапол в продължение на една година бе гравирал на монетите си като символ на своята мимолетна свобода.

С такива именно богатства Фра Пачифико пълнеше всеки ден кошовете си.

Монахът прибра обичайния десятък, но докато го събираше, забеляза, че на площада владее голяма загриженост. Продавачите разговаряха, жените шушукаха, децата трупаха камъни и противно на обичая, към когото и да пристъпваше Фра Пачифико, продавачът не обръщаше особено внимание на зеленчука, птиците, дивеча и плодовете, избрани и наблъскани в кошовете на брата просител; и тъй като кошовете бяха пече две трети напълнени, Фра Пачифико реши, че е време да мине към месарите, затова тръгна към Сан Джовани ал маре, където се намираха мачелаите и бекаите, тоест продавачите на козе и овче месо; защото двете сродни професии се упражняват в Неапол поотделно. И така, той тръгна към улица Сан Джовани ал маре, сред необяснимото безразличие на населението. Откакто бе стигнал до Стария пазар, нито една жена не бе поискала да я благослови, нито един мъж не бе запитал кои номера ще спечелят при следващото теглене на лотарията.

Какво бе разтревожило дотолкова неаполското население?

Фра Пачифико щеше скоро да узнае; защото откъм Вико дел меркато, уличка между Стария пазар и кея (наричана по онова време Вико деи соспири дел абисо^[3], поетично име, отменено от сегашното общинско управление и получено някога поради това, че оттам минавали осъдените на смърт, екзекутирани обикновено на Стария пазар. Щом влизали в тази уличка и забелязвали за пръв път ешафода, те въздъхвали почти вината така дълбоко, като че въздишката им наистина излизала от бездната), се чуваше силна врява.

А Фра Пачифико трябваше не само да мине през Вико деи соспири, но разчиташе да вземе един овнешки бут от оня бекайо, чийто магазин беше на ъгъла между тази уличка и улица Сант Елиджо.

Не можеше следователно да не научи какво става.

Случило се бе навярно нещо важно; защото колкото повече наближаваше до улица Сант Елиджо, толкова по-гъсто и по-шумно ставаше множеството; стори му се, че чува някакъв глух, заплашителен глас, който каза „французи“ и „якобинци“. Все пак, тъй като тълпата му правеше път с обичайното почитание, той стигна скоро до магазинчето, където, както видяхме, възнамерявате да вземе един от седем-осемте овнешки бута, които щяха да съставят утрешното печено на братството.

Магазинчето беше препълнено с мъже и жени, които ревяха и ръкомахаха като бесни.

— Хей, бекайо! — извика монахът.

Стопапката, някаква вещица с посивели разчорлени коси, го позна по гласа, разбута с юмруци, с рамене и лакти спорещите и каза:

— Елате, отец — Господ ви изпраща. Горкият ви бекайо ужасно се нуждае от вас и от кордона на Свети Франциск.

Тя предаде Джакобино на момчето, което одираше овните, а сама поведе Фра Пачифико към стаята в дъното, където бекайото, с лице, разцепело от сляпото око до устата, лежеше облян в кръв на леглото.