Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La San-Felice, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Александър Дюма

Сан Феличе

Роман

 

Превод от френски: Невяна Розева

Редактор на поредицата: Иван Тренев

Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев

Художник-редактор: Лили Басарева

Коректор-стилисти: Катя Илиева и Людмила Антонова

Графично оформление: Стефан Узунов

Цена 32,98 лв.

ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ СОФИЯ, 1991

с/о Jusautor, Sofia

 

Първо издание: 1969 на изд. „Народна младеж“ в Библ. Приключения и науч. фантастика; № 111.

История

  1. — Добавяне

LXIII
АБАТ ПРОНИО

Почти по същото време, когато финансовият прокурор Вани заповяда да отведат Николино в килията му, кардинал Руфо се яви пред вратата на кралските покои, за да изпиши обещанието, което бе дал през нощта на краля.

Заповядано беше да го пуснат веднага. Затова той влезе безпрепятствено при краля.

Фердинанд разговаряше насаме с един четиридесетинагодишен мъж. Можеше да се разбере, че този човек е абат но едва видимото подстригване на темето, почти скрито от гъсти черни коси. Беше здраво сложен и изглеждаше създаден по-скоро за униформа на карабинер, отколкото за духовническо расо.

Руфо отстъпи назад.

— Извинете, господарю, очаквах да намеря ваше величество сам.

— Влезте, влезте, драга кардинале — каза кралят, — дошли сте навреме, да ви представя абат Пронио.

— Извинете, господарю — усмихна се Руфо, — но аз не познавам абат Пронио.

— И аз също — отговори кралят. — Господинът влезе една минута преди ваше преосвещенство, идва от името на моя духовник, монсеньор Роси, никозийски епископ. Господин абатът тъкмо започваше да ми разправя какво го води и сега ще го разправи на двама ни вместо само на мене. От няколкото думи, които синьор абатът ми каза, узнах само едно: че говори хубаво, а навярно действа още по-хубаво. Разкажете какво ви води — кардинал Руфо е мой приятел.

— Зная, господарю — отговори абатът, като се поклони на кардинала, — при това един от най-добрите ви приятели.

— Ако аз нямам честта да познавам абат Пронио, както виждате, абат Пронио ме познава.

— А кой не ви познава, синьор кардинале, вас, човека, който укрепи Анкона! Който изобрети нова пещ за нажежаване на снарядите?

— Ах, пипнаха ли ви, преосвещенейши? Вие очаквахте да ви възхвалят за красноречието и светостта ви, а ето че ви хвалят за военните ви подвизи.

— Да, господарю, добре би било Господ да бе внушил на ваше величество да повери командването на армията си на негово преосвещенство вместо на онзи австрийски фанфарон.

— Казахте велика истина, абате — отговори кралят и сложи ръка върху рамото на Пронио.

Руфо се поклони.

— Предполагам — намеси се кардиналът, — че синьор абатът не е дошъл само за да каже истини, които ще ми позволи да взема за похвали.

— Ваше преосвещенство е прав — поклони се на свой ред Пронио. — Но истината, казвана от време на време при удобен случай, макар че може да навреди понякога на неблагоразумния, който я казва, не може никога да навреди на краля, който я чува.

— Остроумен сте, синьоре — заяви Руфо.

— И на мене направи веднага същото впечатление — добави кралят, — а при това е обикновен абат, когато за срам на моя министър на изповеданията в кралството ми има толкова магарета, които са владици!

— Но всичко това не ни обяснява какво е довело абата при ваше величество.

— Кажете, кажете, абате? Кардиналът ми напомня, че имам работа. Слушаме ви.

— Ще бъда кратък, господарю. Вчера в девет часа вечерта бях у племенника си, който е началник на пощенска станция.

— Да, наистина — каза кралят, — аз се питах къде съм ви виждал. Сега си спомням — там ви видях.

— Именно, господарю. Десет минути по-рано мина един куриер, който поръча коне и каза на началник-станцията: „Главно не ги карайте да чакат — човекът е много голям благородник.“ И си тръгна със смях. Тогава ме обзе любопитство да видя кой е този голям благородник, приближих се до кабриолета, който пристигна, и за най-голяма моя изненада познах краля.

— Познал ме и нищо не ми поиска! Това вече е много хубаво от негова страна, нали, преосвещенейши?

— Запазих правото си за тази сутрин, господарю — поклони се абатът.

— Продължавайте, продължавайте! Нали виждате, че кардиналът ви слуша?

— С най-голямо внимание, господарю.

— Кралят, за когото се знаеше, че е в Рим, се завръщаше сам, с кабриолет, придружен само от един придворен, облечен с дрехите на краля, а самият крал беше с дрехите на придворния. Това беше вече истинско събитие.

— И то забележително! — промълви кралят.

— Запитах кочияшите от Фонди! И от кочияш на кочияш, като стигнаха до тия от Албано, нашите разбраха, че е имало голямо сражение, неаполитанци били разбити, а кралят — как да изрека това, господарю? — запита абатът, като се поклони почтително, — а кралят…

— Я оплескал!… Ох, извинете, забравих, че сте духовно лице.

— Тогава реших, че ако неаполитанците наистина бягат, ще стигнат на един дъх до Неапол и следователно има само един начин да се спрат французите, защото, ако не ги спрат, те ще гонят нашите по петите им.

— Да видим начина — вмеси се Руфо.

— То е да разбунтуваме Абруцио и Казерта. Щом не можем да противопоставим армия, да противопоставим народа.

Руфо погледна Пронио.

— Вие да не сте случайно гений, синьор абате? — запита той.

— Кой знае? — отвърна абатът.

— Така ми се струва, господарю.

— Оставете го да продължи, оставете го да продължи — каза кралят.

— И така, тази сутрин взех един кон от племенника си и пристигнах в галоп до Капуа. На пощенската станция в Капуа разпитах и научих, че негово величество е в Казерта. Тогава дойдох в Казерта и се явих смело пред вратата на двореца като пратеник на никозийския епископ монсеньор Роси, изповедника на негово величество.

— Познавате ли монсеньор Роси? — запита Руфо.

— Никога не съм го виждал — отговори абатът, — но надявам се кралят да ми прости тази лъжа, като има предвид доброто ми намерение.

— То се знае, че ви прощавам — заяви кралят. — Ваше преосвещенство, дайте му веднага опрощение.

— Сега, господарю, знаете вече всичко — продължи Пронио. — Ако кралят възприеме моя план за въстание, то ще пламне като барут, ще обявя свещена война и преди да минат осем дни, ще разбунтувам целия край от Аквила до Теано.

— И ще направите това съвсем сам? — попита Руфо.

— Не, монсеньор, ще взема двама помощници.

— Кои са тези хора?

— Единият е Гаетано Мамоне, по-известен с името мелничаря от Сора.

— Не чувах ли това име — понита кралят — във връзка с убийството на двамата якобинци Дела Торе?

— Възможно е, господарю — отговори абат Пронио, — нарядко се случва Гаетано Мамоне да не е налице при убийство из околността. Той всякога надушва къде има кръв.

— Познавате ли го? — попита Руфо.

— Приятел ми е, ваше преосвещенство.

— А кой е другият?

— Един много надежден разбойник, господарю, казва се Ми-келе Пеца, но си избра прякора Фра Дяволо, вероятно защото няма нищо по-вероломно от монах и нищо по-зло от дявол. Само двадесет и една годишен, той е вече главатар на банда от тридесет души, които се крият из Миняно. Влюбен беше в дъщерята на един колар от Итри, поиска, както му е редът, да се ожени за нея, но му отказаха. Тогава той предупреди честно и почтено съперника си, на име Пепино, че ще го убие, ако не се откаже от Франческа — така се казва девойката. Съперникът му не се отказа и Микеле Пеца си удържа думата.

— Искате да кажете, че го уби? — попита Руфо.

— Аз съм му изповедник, ваше преосвещенство. Преди петнадесет дни с шестима от най-решителните си хора той се промъкнал нощем в къщата на коларя, бащата на Франческа, през градината, която води към планината, грабнал девойката и я отвлякъл. Изглежда, че този хубостник умее да накара жените да се влюбят в него. Франческа обичаше своя Пепино, но сега боготвори Фра Дяволо и му помага така, сякаш цял живот е била разбойник.

— Това ли са хората, които смятате да използвате? — попита кралят.

— Господарю, човек не може да разбунтува цяла област със семинаристи.

— Абатът е прав, господарю — каза Руфо.

— Добре! И обещавате успех с тия средства?

— Отговарям за успеха.

— Ще разбунтувате Абруцио и Казерта?

— От децата до старците. Познавам всички и всички ме познават.

— Изглеждате много уверен в работата си, драга абате — обади се кардиналът.

— Толкова уверен, че съм съгласен ваше преосвещенство да ме застреля, ако не успея.

— И така, смятате да вземете за помощници вашия приятел Гаетано Мамоне и оня, на когото сте изповедник — Фра Дяволо?

— Смятам да ги направя капитани като себе си — те не струват по-малко от мене, нито аз струвам по-малко от тях. Нека само кралят подпише заповед за назначаването ни, за да покажем на селяните, че действаме от негово име, и аз поемам задължение за всичко друго.

— Хм — каза кралят, — аз не съм много придирчив, но да назнача за капитани такива юначаги… Ще ми дадете ли десет минути да размисля, абате?

— Десет, двадесет, тридесет, господарю, не ме е страх. Работата е толкова изгодна, че ваше величество няма да откаже, а негово преосвещенство е така предан на короната, че ще ви посъветва да приемете.

— Добре, абате — отговори кралят. — Оставете ни за малко сами с негово преосвещенство да поговорим по вашето предложение.

— Аз ще чета молитвеника си в предверието, господарю, а ваше величество ще изпрати да ме повикат, когато вземе решение.

— Вървете, абате, вървете.

Пронио се поклони и излезе.

Кралят и кардиналът се спогледаха.

— Какво ще кажете за този абат, преосвещенейши? — попита кралят.

— Ще кажа, че е мъж, господарю, а мъжете са рядкост.

— Странен Свети Бернард, проповядващ нов кръстоносен поход, какво ще кажете?

— Ех, господарю, този ще успее може би по-добре от истинския!

— Вие сте значи на мнение да приема предложението му?

— Не виждам никакво неудобство, господарю, при сегашното положение.

— Но слушайте, когато човек е правнук на Людовик XIV и се нарича Фердинанд Бурбонски, да подпише с това име заповеди за даване капитански чин на главатар на разбойници и на човек, който пие кръв, както друг пие бистра водица! Защото аз познавам неговия Гаетано Мамоне поне по славата му.

— Разбирам отвращението на ваше величество, господарю, но подпишете заповед само за абата и го упълномощете да подпише заповедите за другите двама.

— Вие сте очарователен, защото с вас човек никога не изпада в затруднение. Ще повикаме ли абата?

— Не, господарю, нека му оставим време да прочете молитвеника си, защото и ние има да уреждаме някои наши работи, не по-малко бързи от неговите.

— Вярно е.

— Вчера ваше величество ми направи честта да поиска мнението ми за подправянето на едно писмо.

— Отлично си спомням. А вие ми поискахте време да размислите през нощта. Размислихте ли, преосвещенейши?

— Само това и правих, господарю.

— И така?

— И така, има един факт, който ваше величество няма да оспори: той е, че имам честта да съм ненавиждан от кралицата.

— Така е с всички, които са верни и привързани към мене, драга кардинале. Ако имаме нещастието да се скараме, кралицата ще започне да ви боготвори.

— И тъй като по моя преценка тя ме ненавижда достатъчно, бих желал, ако е възможно, господарю, да не ме ненавижда повече.

— По какъв повод ми казвате това?

— По повод писмото на негово величество австрийския император.

— Какво мислите всъщност?

— Нищо не мисля, но ето какво е станало.

— Да видим — каза кралят, като се облегна на креслото си, за да слуша по-удобно.

— В колко часа ваше величество замина за Неапол със синьор Андрю Бейкър в деня, когато младежът имаше честта да обядва с ваше величество?

— Между пет и шест.

— Добре, между шест и седем, с друга думи, един час след като ваше величество е заминал, на началника на пощенската станция в Капуа с било заповядано да каже на Ферари, когато той отиде да вземе оттам коня, който бе оставил, че е излишно да отива до Неапол, тъй като ваше величество е в Казерта.

— Кой е дал това съобщение?

— Желая да не назовавам никого, господарю, но не преча на ваше величество да отгатне.

— Продължавайте, слушам ви.

— И така, вместо да отиде в Неапол, Ферари идва в Казерта. Защо са искали да дойде в Казерта? Не зная. Навярно за да направят опит да го подкупят.

— Казах ви, драги кардинале, че го смятах неспособен да ми измени.

— Не е станало нужда да се уверят във верността му. Случило се е нещо много по-удобно: Ферари пада, загубва съзнание и е пренесен в аптеката.

— От секретаря на синьор Ектън това вече знаем.

— Там, от страх изпадането му в несвяст да не трае много кратко и той да не дойде в съзнание тогава, когато най-малко очакват, намират за уместно да продължат припадъка му с няколко капки опиева тинктура.

— Кой ви каза?

— Нямаше нужда да питам никого. Който не иска да го мамят, трябва да научава всичко сам.

Кардиналът извади от джоба си една кафеена лъжичка.

— Ето — каза той — лъжичката, с която са му я налели в устата. Върху лъжичката е останал слой от тинктурата, а това показва, че раненият не я е изпил сам, защото в такъв случай слоят щеше да остане по устните му, а упоритата, остра миризма на опиума след повече от месец показа от какво вещество е бил този слой.

Кралят погледна кардинала с чистосърдечното учудване, което проявяваше, когато му посочваха нещо, което никога не би открил сам, защото то надхвърляше интелектуалните му възможности.

— И кой е направил това? — запита той.

— Господарю — отговори кардиналът, — не назовавам никого. Казвам: дали са му. Кой? Не зная. Направили са го. Само това зная.

— По-нататък?

— Ваше величество иска да стигне до края, пали?

— Разбира се, че искам да стигна до края!

— Е, добре, господарю, Ферари припада от удара, приспиват го за по-голяма сигурност с опиум, вземат писмото от джоба му, разпечатват го, като поставят восъка над запалена свещ, прочитат го и тъй като то съдържа противното на това, което се е очаквало, заличават написаното с оксалова киселина.

— Как можете да знаете точно с каква киселина?

— Ето шишенцето, в което тя не само е била, но и сега е. Както виждате, само половината е била използвана за тази операция.

И както бе извадил от джоба си кафеената лъжичка, така кардиналът извади и едно наполовина празно шишенце с някаква очевидно дестилирана течност, бистра като планинска вода.

— И вие казвате — продължи кралят, — че с тази течност може да се заличи написаното?

— Нека ваше величество благоволи да ми даде някое маловажно писмо.

Кралят взе от масата първата попаднала му просба, кардиналът капна няколко капки от течността върху написаното, размаза ги с пръст върху четири-пет реда и почака.

Написаното най-напред пожълтя, после започна постепенно да изчезва.

Кардиналът изми хартията с обикновена вода и между редовете, писани по-горе и по-долу, посочи на краля бяло пространство, което изсуши на огъня, а след това без друга подготовка написа два-три реда.

Опитът беше напълно задоволителен.

— Ах, Сан Никандро, Сан Никандро! — промълви кралят. — Като си помисли човек, че можеше да ме научиш на всичко това!

— Той не е могъл, господарю, защото сам не го е знаел, но би могъл да поръча на други, по-сведущи от него, да ви научат.

— Да се върнем на въпроса — каза кралят с въздишка. — Какво е станало по-нататък?

— Станало е това, господарю, че след като са сменили отказа на императора със съгласие, са запечатали отново писмото с печат като този на негово императорско величество, само че тази операция е била извършена нощно време, на свещ, и са го запечатали с малко по-тъмен восък от първоначалния.

Кардиналът показа на краля печата от писмото.

— Ето, господарю — обясни той, — вижте разликата между горния и долния пласт. На пръв поглед цветът изглежда същият, но като погледнете по-внимателно, забелязвате лека и все пак видима разлика.

— Вярно! — извика кралят. — Така е наистина.

— Впрочем — продължи кардиналът — ето и пръчката восък, послужила за запечатване на писмото. Ваше величество вижда, че цветът й е точно като на горния пласт.

Кралят гледаше учудено трите веществени доказателства: лъжичката, шишенцето и восъка, които Руфо му показа, а сега слагаше последователно на една маса.

— И как си доставихте тази лъжичка, това шишенце и този восък? — запита кралят, толкова заинтересуван от това съобразително издирване на истината, че не искаше да пропусне нито една подробност от него.

— О, много просто, господарю. Аз съм почти единственият лекар във вашето селище Сан Леучо, затова идвам от време на време в дворцовата аптека за някои лекарства. Тази сутрин дойдох както обикновено в аптеката, само че с определена цел, намерих тази лъжичка върху нощната масичка, това шишенце в стъкления шкаф и тази пръчка восък на масата.

— И това ви беше достатъчно, за да откриете всичко?

— Кардинал Дьо Ришельо искал да види само три реда от почерка на някое лице, за да заповяда да го обесят.

— Да — отвърна кралят, — за жалост има хора, които не можете да обесите, каквото и да са направили.

— А сега — продължи кардиналът, като погледна втренчено краля — държите ли много на Ферари?

— Разбира се, че държа.

— В такъв случай, господарю, не ще бъде зле да го отдалечите за известно време. Мисля, че неаполският въздух е много вреден за него понастоящем.

— Така ли мислите?

— Не само мисля, господарю, убеден съм.

— В такъв случай работата е съвсем проста: ще го пратя във Виена.

— Уморително пътешествие, господарю, но има и полезна умора.

— Вие разбирате впрочем, преосвещенейши, че искам съвестта ми да е чиста по въпроса, затова ще изпратя на моя зет императора писмото, в което той ми казва, че ще тръгне на поход, щом аз вляза в Рим, и ще го запитам на свой ред какво мисли в случая.

— А за да не се усъмни в нищо, ваше величество днес ще замине заедно с всички за Неапол, като поръча на Ферари да ме намери тази нощ в Сан Леучо и да изпълни заповедите ми така, като че те изхождат от ваше величество.

— А вие?

— Аз ще пиша на императора от името на ваше величество, ще му изложа подозренията ви и ще го помоля да изпрати отговора си до мене.

— Чудесно! Но Ферари ще попадне в ръцете на французите — знаете, че пътищата са завардени.

— Ферари ще отиде през Беневенто и Фоджа в Манфредония. Оттам ще вземе кораба за Триест, а от Триест ще пътува пак с пощенска кола до Виена, ако времето е хубаво. Така ще спести два дни пътуване и двадесет и четири часа умора и ще се върне по същия път.

— Вие сте чудесен човек, скъпи ми кардинале! За вас няма нищо невъзможно.

— Удобно ли е всичко това за ваше величество?

— Щях да бъда много придирчив, ако не ми е удобно.

— Тогава, господарю, да се занимаем с други въпроси — знаете, че всяка минута струва един час, всеки час — един ден, всеки ден — една година.

— Да се занимаем с абат Пронио, нали? — каза кралят.

— Именно, господарю.

— Мислите ли, че е успял да изчете молитвеника си? — запита със смях кралят.

— Ако не е имал време да го изчете днес — отговори Руфо, — ще го прочете утре. Той не се страхува за спасението на душата си поради такава дреболия.

И Руфо позвъни.

На вратата се яви лакей.

— Съобщете на абат Пронио, че го чакаме — каза кралят.