Александър Дюма
Сан Феличе (38)

XXXVII
ДЖОВАНИНА

Нашите читатели трябва да са забелязали колко внимателно им представихме една непозната за тях страна и също така непознати действащи лица, за да запазим за разказа си и общата стегнатост, и разнообразните подробности. Тази грижа ни наложи естествено известни удължения, които няма вече да се повтарят, след като с твърде малки изключения повечето герои, които ще срещнем по пътя си, са взели участие в събитията и са проявили в действията си своя характер, доколкото сме успели да го опишем. Всъщност според нас дължината или краткостта на дадена книга не се измерва в материален мащаб: или творбата е интересна и дори да е деветдесеттомна, ще се стори на публиката кратка; или е скучна и дори да е от десет страници, читателят ще затвори такава брошурка и ще я захвърли, преди да я дочете; що се отнася до нас, тъкмо най-дългите ни книги, с други думи, тези, в които сме имали възможност да представим по-добре особени характери и по-дълга поредица от събития, са имали най-голям успех и са били четени с най-голямо увлечение.

Така че ние ще продължим повествованието си с вече известни действащи лица, за които ще ни се наложи да дадем само някои леки щрихи, при все че на пръв поглед сякаш се отклонихме от насоката ни, за да придружим в Рим нашия посланик и граф Ди Руво; едно необходимо отклонение, както ще се види по-късно, когато се върнем в Неапол осем дни след заминаването на Еторе Карафа за Милано и на гражданина Гара за Франция.

И така, ние сме отново в десет часа сутринта на кея в Мерджелина, където са се насъбрали много рибари, ладзарони и всякакви представители на простолюдието, забързали заедно с готвачи от богати домове към пазара, открит от крал Фердинанд срещу неговото казино; облечен като рибар, застанал зад маса, отрупана с риба, кралят продава сам улова си; въпреки грижите, създадени от политическото положение, въпреки очаквания всеки миг отговор на писмото му до неговия племенник императора, въпреки затруднението да осребри бързо чека от двадесет и пет милиона, подписан от сър Уилям Хамилтън и джиро-сан от Нелсън по пълномощие от мистър Пит, кралят не можа да се откаже от двете си любими развлечения: вчера беше на лов в Персано; тази сутрин на риболов в Паузилипе.

В тълпата, привлечена от това често повтаряно, но винаги ново за неаполското простолюдие зрелище, и изпълнила кея на Мерджелина, бихме желали да посочим нашия отдавнашен познайник Лудия Микеле, който — трябва да кажем веднага — няма нищо общо с Микеле Пеца, избягал в планината след убийството на Пепино; Лудият Микеле е онзи наш приятел, който — вместо да се разтака по кея като другите — се спира пред вратичката на добре известната ни градина. Трябва да добавим, че до вратата на градината е застанала, облегната на стената, с поглед, потънал в небесната синева или по-точно в хаоса на собствената й мисъл, една девойка, чието второстепенно положение ни заставяше досега да й отделяме второстепенно внимание.

Това е Джована или Джованина, наричана обикновено Нина, камериерка на Луиза Сан Феличе. Тя е по-особен тип селянка от околностите на Неапол, някакъв човешки хибрид, какъвто се изненадвате да видите под палещото слънце.

Девойката е деветнадесет-двадесетгодишна, със среден ръст, по-скоро височка, отколкото ниска, с безукорно стройна снага; от близостта си с една светска дама тя е придобила усет за чистота, срещан твърде нарядко в класата, към коята принадлежи; разкошната й грижливо вчесана коса, прибрана със светлосиня панделка на тила, има червеникаворусия цвят, напомнящ сиянието, отразено по челата на зли духове; кожата й е млечнобяла, с лунички, които девойката се опитва да премахне с помади и води от тоалетната масичка на господарката си; в зеленикавите й очи искрят златисти отблясъци като в подвижните зеници на котка; устните й са тънки; бледи, но при най-малкото вълнение стават кървавочервени; те откриват безукорни, грижливо гледани зъби, с които тя се гордее като някоя маркиза; ръцете й без вени са мраморно бели и студени. До времето, когато я представихме за пръв път пред читателите си, тя изглеждаше много привързана към своята господарка, която можеше да се оплаква само от младежкото й лекомислие и странните хрумвания на още неоформения й нрав. Ако врачката На-но беше тук и бе разгледала ръката й, както ръката на господарката й, би казала, че противно на Луиза, родена под щастливото влияние на Венера и Луната, Джованина е родена под злокобното съчетание на Луната и Меркурий и тъкмо на това фатално съчетание се дължи завистта, която измъчва понякога сърцето, както и честолюбивите стремежи, вълнуващи душата й.

Накратко казано, Джованина не може да мине за красива жена, нито за хубава девойка; но това странно същество привлича и задържа погледа на мнозина. Младежите от по-долно или от еднакво с нейното равнище я удостояват с ухажвания, на които тя никога не отговаря; стремежите й са да върви все по-нагоре и тя неведнъж е казвала, че предпочита да остане цял живот мома, вместо да се омъжи за човек от по-долна или дори от същата класа.

Микеле и Джованина са отдавнашни приятели; през шестте години, откакто Джованина е у Луиза Сан Феличе, те са имали случай да се виждат твърде често; и Микеле, очарован като другите младежи от странната физика и душа на девойката, се бе опитвал да я ухажва; но тя бе заявила без заобикалки на младия ладзароне, че може да са влюби само в някой синьоре, дори ако той не отговаря на чувствата й. При това положение Микеле, който не се отличаваше с платонизъм, й пожела да преуспее и се насочи към Асунта; тя нямаше аристократичните претенции на Нина и се задоволи с Микеле; а като се изключат малко крайните му политически убеждения, млечният брат на Луиза беше отличен момък; той не се разсърди на Джованина за отказа й, а предпочете да й предложи приятелството си; не така придирчива в това отношение, както беше в любовта, Джованина стисна ръката му и между двамата се установи добро и искрено другарство.

Затова, вместо да продължи към кралския пазар, Микеле, тръгнал навярно да посети млечната си сестра, се спря пред Джованина, щом я видя да стои пред градинската врата.

— Какво си се загледала в небето? — попита той.

Девойката сви рамене.

— Нали виждаш — отвърна тя, — мечтая.

— Аз пък мислех, че мечтаят само високопоставените дами, а ние просто мислим; но забравих, че макар да не си още високопоставена дама, смяташ един ден да станеш. Жалко, че Нано не разгледа ръката ти! Сигурно щеше да ти предскаже, че ще станеш херцогиня, щом на мене ми предсказа, че ще стана полковник.

— Не съм високопоставена дама, та Нано да си губи времето да ми предсказва бъдещето.

— Ами аз високопоставен господин ли съм? И въпреки това ми предсказа: възможно е и да се е подиграла с мене.

Джованина поклати отрицателно глава.

— Нано не лъже — каза тя.

— Значи ще ме обесят, така ли?

— Вероятно.

— Благодаря! Защо пък мислиш, че Нано не лъже?

— Защото каза истината на моята синьора.

— Какво? Истината ли?

— Нали описа как изглежда този, който слизал от Паузилипе? Висок, красив, млад, двадесет и пет годишен. Нали видя, че го следят четири — след това се поправи, — шест души? Нали предсказа, че този непознат, с когото впоследствие се запознахме, е изложен на голяма опасност? Нали най-после реши, че за моята синьора би било щастие, ако убият младежа, защото не го ли убият, тя ще се влюби в него, а тази любов ще бъде гибелна за нея?

— Е-е?

— Е-е, всичко това, струва ми се, вече се сбъдна: непознатият дойде от Паузилипе. Беше млад и красив, двадесет и пет годишен, преследваха го тест души: изложен бил на голяма опасност — беше почти смъртно ранен пред ей тая врата. И най-после — продължи Джованина с почти неуловима промяна в гласа, — тъй като предсказанието е трябвало да се изпълни и навярно ще се изпълни по всички точки, синьората го обича.

— Какво разправяш? — промълви Микеле. — Я млъкни!

Джованина се огледа.

— Подслушва ли някой? — запита тя.

— Не.

— Защо да не говоря тогава? — продължи Джованина. — Нали и ти си предан на твоята млечна сестра, както аз на господарката си?

— Точно така, предан съм й до гроб! Може да се похвали, че е така!

— В такъв случай някой ден може да има нужда от тебе, както вече има нужда от мене. Защо мислиш, че съм застанала на тази врата?

— Нали ми каза — да зяпаш.

— Не срещна ли рицаря Сан Феличе?

— Към Пие ди Грота ли? Срещнах го.

— Аз стоя тук, за да гледам дали няма да се върне от пътя си, както направи вчера.

— Какво? Върна се от пътя си? Да не подозира нещо?

— Той ли? Горкият господар! По-скоро би повярвал това, което не искаше да повярва завчера — че земята е къс от слънцето, отцепен, когато то се е сблъскало с някаква комета, — отколкото да помисли, че жена му го мами, пък тя и не го мами!… Поне досега: просто обича синьор Салвато, нищо повече; но все пак, ако би попитал къде е госпожата, би ме поставил в голямо затруднение, защото тя е вече при милия си ранен, когото не напуска ни денем, ни нощем.

— И ти поръча да следиш дали рицарят Сан Феличе наистина ще продължи днес към кралския дворец?

— О, не, слава Богу! Синьората не е стигнала дотам, но и това ще дойде, бъди спокоен. Не, аз просто виждах, че е неспокойна, влиза, излиза, поглежда към коридора, след това към градината, изгаря от нетърпение да погледне през прозореца, но не смее да го направи. Затова й казах: „Няма ли синьората да отиде да види дали синьор Салвато не се нуждае от нещо, като го е оставила от два часа сутринта? — Не смея, мила Нина — отговори тя. — Страхувам се да не би съпругът ми да е забравил нещо като вчера, а ти знаеш какво каза доктор Чирило: че е извънредно важно съпругът ми да не научи за присъствието на този младеж в дома на херцогиня Фуско. — О, това да е мъчнотията, синьора — отговорих, — ами че аз мога да наблюдавам улицата и ако синьор рицарят се върне случайно, както вчера, щом го забележа, ще изтичам да ви предупредя. — А, миличка, Нина — отговори тя, — ще бъдеш ли така добра? — Разбира се, синьора — отговорих, — и за мене ще бъде добре, имам нужда да постоя на въздух.“ Така застанах на пост пред вратата, за да имам удоволствието да разговарям с тебе, а синьората — със своя ранен. Микеле погледна някак учудено Джованина, думите на девойката звучаха горчиво, а гласът й — рязко.

— Ами онзи — запита той, — младият, раненият?

— Слушам те.

— Влюбен ли е?

— Той ли? Разбира се! Просто я поглъща с поглед. Щом тя излезе от стаята, затваря очи, сякаш не иска да вижда нищо, нито дори дневна светлина. Доктор Чирило, лекарят, който не позволява съпрузите да знаят, че жените им се грижат за красиви млади ранени, напразно му забранява да говори, напразно му повтаря, че ако говори, има опасност да скъса нещо в белите си дробове. За това не го слушат както за другото. Щом останат сами, не млъкват нито за минутка.

— И за какво говорят?

— Откъде да знам?

— Как откъде да знаеш? Отпращат ли те?

— Напротив, синьората почти всякога ми дава знак да остана.

— Тогава сигурно говорят много тихо?

— Не, говорят високо, само че на английски или на френски. Рицарят е предвидлив човек — добави Нина със смях на пресекулки, — научил е жена си на два чужди езика, та да може да разговаря свободно с чужденци, без някой от домашните да разбере. И синьората използва тази възможност.

— Аз идвах да видя Луиза — каза Микеле, — но според това, което ми каза, навярно ще й попреча. Затова ще се задоволя да пожелая всичко да се нареди за нея и за мене по-добре, отколкото предсказа Нано.

— Не, ще останеш, Микеле. Когато беше идвал последния път, тя ме смъмра, че съм те пуснала да си отидеш, без да те види — изглежда, че и раненият иска да ти благодари.

— И аз бих желал да го поздравя, ей Богу, силен юначага е той, бекайото знае колко е тежка ръката му.

— Да влезем тогава, няма вече опасност рицарят да се върне. Отивам да предупредя синьората, че си дошъл.

— Убедена ли си, че посещението ми няма да й бъде неприятно?

— Казах ти — ще му се зарадва.

— Добре, да влезем.

Момъкът и девойката изчезнаха в градината, а след малко се появиха на входната площадка и изчезнаха в къщата.

Както бе казала Нина, отпреди половин час вече господарката й се намираше в стаята на ранения.

От седем часа сутринта, когато ставаше, до десет часа, когато съпругът й напускаше дома си, при все че мислеше постоянно за ранения, Луиза не смееше да отиде при него. Тези часове бяха посветени изключително на домакинските грижи, които бе изоставила в деня, когато бе дошъл Чирило, но бе сметнала за неблагоразумно да ги пренебрегва и след това. Сега обаче не напускаше нито за миг Салвато от десет часа сутринта до два часа следобед, когато — както си спомняме — се връщаше съпругът й. След обяда, към четири часа, рицарят Сан Феличе отиваше в кабинета си и прекарваше там един-два часа.

В продължение поне на един час, спокойна и под предлог, че трябва да се позанимае с тоалета си, Луиза уж беше в стаята си; но пъргава като птиче, тя се въртеше постоянно из коридора и намираше възможност да влезе три-четири пъти при ранения, като при всяко влизане го съветваше да си почива спокойно; после, от седем до десет, когато приемаха гости или излизаха да се разходят, тя изоставяше отново Салвато, поверяваше го на грижите на Нина и идваше отново да го види към единадесет часа, веднага щом съпругът й се прибереше в стаята си; в два часа сутринта се връщаше в своята стая, откъдето, както вече казахме, излизаше едва в седем часа сутринта.

Така всичко вървеше без промяна, откакто бе идвал Чирило, значи отпреди девет дни.

Макар че бе очаквал всякога с трепет минутата, когато Луиза ще се появи, днес, втренчил поглед в стенния часовник, Салвато като че очакваше младата жена с още по-голямо нетърпение от всеки друг път.

Колкото леко и да пристъпваше хубавата гостенка, слухът на ранения беше дотолкова свикнал да разпознава стъпките й, а най-вече начина, по който тя отваряше междинната врата, че още при първото скръцване на бравата и първото плъзване на копринените пантофки по пода, усмивката, изчезнала при излизането на Луиза, се появяваше отново на устните му, а погледът му се насочваше към вратата и не се отделяше оттам, както стрелката на компас не се отделя от полярната звезда.

Най-после Луиза се показа.

— О! — промълви той. — Ето ви най-после! Страхувах се да не би да закъснеете от страх, че съпругът ви може да се върне ненадейно, както вчера. Слава Богу! И днес, както всякога, идвате навреме!

— Да, дойдох благодарение на нашата добра Нина, която ми предложи да слезе и да наблюдава от вратата. Как прекарахте нощта?

— Много добре! Само че, кажете ми…

Салвато взе двете ръце на младата жена, застанала до леглото му, приповдигна се, за да се приближи към нея, и я загледа втренчено.

Като не знаеше какво ще я пита, Луиза го погледна озадачено. В погледа на младежа нямаше нищо, което би я накарало да сведе очи; този поглед беше нежен, но повече въпросителен, отколкото влюбен.

— Какво искате да ви кажа? — попита тя.

— Нощес излязохте оттук в два часа, нали?

— Да.

— Връщахте ли се след това?

— He.

— He? Наистина ли?

— Разбира се.

— Тогава — каза Салвато на себе си — тя е била!

— Коя тя? — запита още по-озадачена Луиза.

— Майка ми — отвърна болният с унесен поглед, като наведе глава и въздъхна без страдание, дори без тъга.

Луиза изтръпна от отговора му.

— Но нали майка ви е покойница? — попита тя.

— Не сте ли чували да разправят, скъпа Луиза — отговори все така унесено раненият, — че някои хора, които по нищо не се различават от останалите и дори сами не подозират своето предимство, са надарени със способността да влизат във връзка с духове?

— Чувах понякога рицарят Сан Феличе да разисква този въпрос с немски учени и философи, които изтъкваха връзките между земните жители и обитателите на друг, по-висш свят, като доказателство за безсмъртието на дутата. Те наричаха такива хора ясновидци, посредници, медиуми.

— Най-възхитителното у вас, Луиза — каза Салвато, — е това, че без сама да подозирате, вие притежавате зад женствената си прелест образованието на учен и знанията на философ. Затова с вас човек може да разговаря за всичко, дори за свръхестествени неща.

— И така — запита развълнуваната Луиза, — вие мислите, че тази нощ?…

— Мисля, че тази нощ, щом не сте влизали в стаята и не сте се навеждали над леглото ми, съм бил посетен от майка си.

— Но, приятелю — попита изтръпналата Луиза, — как си обяснявате появата на душа, отделена от тялото?

— Много добре знаете, Луиза, че има неща, които не се обясняват. Нима Хамлет не казва, когато се явява сянката на баща му: „There are more things in heaven and earth, Horatio, than there are dreamt of in your philosophy.“^[1] И тъкмо за една такава тайна ви говоря аз.

— Приятелю — каза Луиза, — знаете ли, че понякога ме плашите?

Салвато стисна ръката й и я погледна безкрайно мило.

— Как бих могъл да ви плаша аз — попита той, — когато бих дал за вас живота си, който ми възвърнахте. Обяснете ми.

— Защото — продължи младата жена — понякога ми се струва, че не сте от този свят.

— Вярно е — отвърна със смях младият мъж, — че аз действително без малко съм щял да го напусна още преди да дойда в него.

— Нима наистина, както каза врачката Нано — запита Луиза, — сте син на мъртва?

— Така ли каза врачката? — запита раненият, като се понадигна изненадано от леглото.

— Да, но това е невъзможно, нали?

— Врачката е казала истината, Луиза, ще ви разкажа някой ден тази история.

— О, ще я изслушам с всяка фибра на сърцето си.

— Само че по-късно.

— Когато поискате.

— Днес — продължи Салвато, като се отпусна отново в леглото — подобен разказ не е по силите ми, но както казах, аз съм бил изваден насилствено от утробата на майка ми, първите жизнени трепети у мене са се слели с нейните последни предсмъртни тръпки и ние сме останали свързани въпреки смъртта със странна връзка. Затова, било като халюцинация на свръхвъзбудено съзнание, било като действително видение, било че най-после при изключителни условия законите, управляващи живота на другите хора, не важат за родените извън тези закони, от време на време — просто не смея да твърдя това, защото то изглежда толкова невероятно! — от време на време майка ми, сигурно защото е била едновременно светица и мъченица, получава от Бога позволение да ме посети.

— Какво приказвате — прошепна изтръпналата Луиза.

— Казвам, каквото зная, но това, което зная аз, навярно не можете да знаете вие, при все че не само аз съм виждал това скъпо за мене видение.

— И друг освен вас ли го е виждал? — извика Луиза.

— Да, една простичка жена, селянка, която не би могла да измисли подобна история: дойката ми.

— Дойката е виждала сянката на майка ви?

— Да. Искате да ви разкажа случката? — запита усмихнат Салвато.

Вместо да отговори, Луиза взе двете ръце на ранения и го загледа нетърпеливо.

— Живеехме във Франция — не съм роден във Франция, но там започнах живота си. Живеехме сред някаква голяма гора — баща ми избрал дойка от далечно село — на миля и половина от нашия дом. Един следобед тя поискала от баща ми позволение да отиде в селото, защото научила, че детето й било болно, става дума за детето, което тя отбила, за да кърми мене. Баща ми не само й позволил, но решил да я придружи, за да прегледа детето. Нахранили ме и ме оставили в люлката. Тъй като аз съм се будел чак към десет часа вечер, а баща ми можел да вземе за час и половина пътя до селото и обратно, той заключил вратата, пуснал ключа в джоба си, казал на дойката да се качи в кабриолета и потеглил спокойно.

Детето нямало нищо особено; баща ми успокоил добрата женица, оставил на мъжа й рецепта и един луидор, за да бъде сигурен, че ще купят лекарствата, и тръгнал към къщи с дойката; но един разплакан младеж ги пресрещнал и казал, че баща му, горският пазач, бил тежко ранен през нощта от някакъв бракониер. Баща ми никога не отминавал подобна молба; дал ключа на дойката и й поръчал да се върне колкото може по-бързо, още повече, че се задавала буря.

Дойката тръгнала. Часът бил вече седем; тя обещала, че ще стигне в къщи преди осем. Баща ми потеглил с младежа, след като видял, че тя поела пътеката към дома ни. В продължение на половин час всичко вървяло добре; но след това изведнъж се смрачило, започнало да гърми, разразила се ужасна буря с мълнии и дъжд. За нещастие, вместо да върви по редовната пътека, жената поела за по-кратко по друга пътечка, по която в тъмното било по-мъчно да се движи; уплашила се от един вълк, който се изпречил пред нея, сам изплашен от бурята; хукнала встрани, изгубила се из едно сечище и все по-разтреперана, тръгнала на посоки, като викала, плачела, молела за помощ, а в отговор чувала само гласовете на бухали и кукумявки.

Объркана, обезумяла, тя скитала така почти три часа, блъскала се в дърветата, препъвала се в пънове, падала из урви, скрити в тъмнината, и сред грохота на гръмотевиците чувала едно след друго как часовникът отброявал отдалече някъде девет, десет, единадесет часа; най-после, когато прозвучал първият удар след полунощ, при една светкавица зърнала на стотина крачки пред себе си нашата къща, която толкова отдавна търсела; когато светкавицата угаснала и гората потънала отново в мрак, една светлинка от стаята, където била люлката ми, продължила да я води: дойката помислила, че баща ми се е върнал преди нея и ускорила ход, но как би влязъл, като бил дал ключа на нея? Дали е имал втори ключ? Така размишлявала тя, когато, измокрена от дъжда, изранена от паданията, ослепена от светкавиците, отворила вратата, бутнала я да се затвори сама, качила се бързо по стълбите, минала през стаята на баща ми и отворила вратата на моята стая.

Но на прага се спряла и изпискала…

— О, приятелю! — извика Луиза, като стисна ръцете на болния.

— Една жена в бяло стояла до леглото ми — продължи с променен глас той, — тананикала тихичко някаква приспивна песен и в същото време ме люлеела. Тази млада, хубава, само че смъртнобледа жена имала червено петно насред челото.

Дойката се облегнала до рамката на вратата, за да не падне; краката й се подкосили. Разбрала веднага, че се намира пред същество от оня свят, защото светлината в стаята идвала от него; но очертанията му, отначало съвършено ясни, постепенно се заличавали: чертите на лицето станали по-смътни, еднакво бледите плът и наметка се слели и изравнили; тялото се превърнало в облак, облакът в пара, парата се разсеяла, изпълвайки тъмнината с някакво странно ухание.

В този миг се върнал и баща ми; дойката го чула и ни жива, ни умряла го повикала. Той се качил веднага, запалил свещ, намерил добрата женица на същото място, разтреперана, с обляно в пот чело, почти без сили да си поеме дъх.

Успокоена от присъствието на баща ми и от светлината на свещта, тя се втурнала към люлката и ме прегърнала: аз съм спял спокойно. Досетила се, че не съм хранен от четири часа следобед и сигурно съм гладен. Тя се опитала да ме накърми, но аз съм отказал да суча. Тогава разказала случката на баща ми, който не можел да си обясни защо намерил къщата тъмна, защо дойката е така развълнувана и уплашена и най-вече откъде е тази необикновена миризма в жилището. Баща ми я изслушал внимателно, като човек, който е изучавал тайните на природата, затова не се учудва на нищо; а когато дойката му описала жената, която пеела и ме люлеела, когато казала, че тази жена имала червено петно насред челото, баща ми казал само:

— Била е майка му.

— Неведнъж след това — продължи раненият с още по-променлив глас — той ми е разказвал тази случка и въпреки своя здрав и твърд разум не се съмняваше нито за момент, че като ме е чул да плача, блаженият дух на майка ми е получила от Господа разрешение да слезе на земята, за да утоли глада ми и да укроти плача на детето си.

— А вие казахте — запита Луиза, все още разтреперана и пребледняла, — че сте я виждали сам по-късно?

— Три пъти — отговори Салвато. — Първия път беше през нощта преди утрото, когато отмъстих за нея; видях, че тя се наведе към мене, като че искаше да ме целуне, усетих допира на студените й устни, а когато се изправи, една сълза капна на челото ми; поисках да я прегърна и задържа, но тя се изгуби. Скочих от леглото си, изтичах в стаята на баща ми, където гореше свещ, приближих се до огледалото: това, което бях сметнал за сълза, беше капка кръв от раната й; събудих баща си, той изслуша спокойно разказа ми и каза: „Утре раната ще се затвори.“ На другия ден застрелях убиеца на майка ми.

Ужасената Луиза скри глава във възглавницата на ранения.

— След тази нощ — продължи почти шепнешком Салвато — я виждах още два пъти, но след отмъщението червеното петно бе изчезнало от челото й.

Било от умора, било от вълнение, щом довърши този разказ, прекалено дълъг за сегашните му сили, Салвато се отпусна пребледнял и изнурен на възглавниците.

Луиза изпищя.

Раненият лежеше задъхан, със затворени очи.

Луиза изтича към вратата; когато я отвори, едва не събори Нина, която подслушваше на вратата, долепила ухо до вратата.

Но господарката й не обърна особено внимание на тази случка.

— Етер! — поиска тя. — Етер! Прилоша му!

— Етерът е в стаята на синьората — отговори Нина.

Луиза се втурна веднага в стаята си, но не намери етер; когато се върна при ранения, Джованина поддържаше главата му, опряна до гърдите й, и му даваше да вдишва етер от стъклото.

— Не ми се сърдете, синьора — каза тя, — стъкълцето беше на камината зад часовника, но като ви видях толкова смутена, и аз се обърках. Няма нищо, всичко се оправи, синьор Салвато дойде на себе си.

Раненият наистина отвори очи; щом ги отвори, те потърсиха Луиза.

Забелязала посоката на погледа му, Джованина положи леко главата му на възглавницата и отиде до прозореца, за да изтрие една сълза; а когато Луиза зае отново мястото си край болния, през полуотворената врата се показа главата на Микеле, който попита:

— Имаш ли нужда от мене, сестрице?