Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La San-Felice, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Александър Дюма

Сан Феличе

Роман

 

Превод от френски: Невяна Розева

Редактор на поредицата: Иван Тренев

Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев

Художник-редактор: Лили Басарева

Коректор-стилисти: Катя Илиева и Людмила Антонова

Графично оформление: Стефан Узунов

Цена 32,98 лв.

ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ СОФИЯ, 1991

с/о Jusautor, Sofia

 

Първо издание: 1969 на изд. „Народна младеж“ в Библ. Приключения и науч. фантастика; № 111.

История

  1. — Добавяне

XLVIII
НЯКОЛКО СТРАНИЦИ ИСТОРИЯ

При все че нямаме никакво намерение да ставаме историк на тази война, принудени сме да следваме крал Фердинанд в победоносния му поход поне до Рим и да отбележим най-важните събития от него.

Армията на сицилийския крал бе заела вече отпреди повече от месец своите временни позиции; тя беше разделена на три корпуса: двадесет и две хиляди в Сан Джермано, шестнадест хиляди в Абруцо, осем хиляди в равнината Сеса, без да броим шестте хиляди в Гаета, готови да тръгнат като ариергард, щом първите три корпуса потеглят, както и другите осем хиляди, които щяха да отплават за Ливорно под командването на генерал Назели. Първият корпус щеше да се движи под личните заповеди на краля, вторият под командването на генерал Мишру, третият — на генерал Дьо Дама.

Мак, както казахме, командваше първия корпус.

Армията наброяваше следователно петдесет и две хиляди души, без корпуса на Назели, срещу девет или десет хилядите бойци на Шанпионе.

След три-четири дни, прекарани в лагера Сан Джермано, през които кралицата и Ема Лайона, облечени като амазонки, яхнали нагиздени коне, за да покажат умението си да яздят, направиха преглед на първия армейски корпус и с всички възможни средства, с приятни думи и мили усмивки към офицерите, с двойна заплата и вино за войниците повишиха, доколкото можаха, въодушевлението на войската, като на раздяла всички си пожелаха победа; и докато кралицата, Ема Лайона, сър Уилям Хамилтън, Харис Нелсън, посланиците и бароните, поканени на военните тържества, се прибираха в Казерта, армията потегли по даден сигнал в един и същи ден и час от три различни пункта.

Видяхме заповедите, дадени от генерал Макдоналд от името на генерал Шанпионе в деня, когато въведохме читателите си в двореца Корсини, където присъстваха на последователните пристигания на френския посланик и на граф Ди Руво; тези заповеди, както си спомняме, гласяха при наближаването на неаполитанци да се изоставят всички крепости и позиции; затова никак не е чудно, че цялата френска армия започна да се оттегля при нападението на крал Фердинанд.

Генерал Мишру, който образуваше дясното крило с десет хиляди войници, прекоси Тронто, изтласка от Асколи слабия френски гарнизон и по виа Емилиана се насочи към Понто ди Фермо; генерал Дьо Дама, образуващ лявото крило, тръгна по виа Апиа, а кралят, който ръководеше центъра, потегли от Сан Джермано и според установения от Мак боен план пое към Рим през Чеперано и Фрозиноне.

Кралският армейски корпус пристигна в Чеперано към десет часа сутринта и кралят отседна да закуси в къщата на кмета. След закуската генерал Мак, комуто след тръгването от Сан Джермано кралят правеше честта да го приема на трапезата си, помоли за разрешение да повика адютанта си майор Рисках.

Това беше един млад, двадесет и шест-двадесет и осем годишен австриец с отлично възпитание, говорещ френски като родния си език, много изискан в своята елегантна униформа. Той се яви веднага на заповедите на своя генерал. Младият офицер козирува почтително най-напред на краля, след това на генерала и зачака заповедите, които бе дошъл да получи.

— Господарю — каза Мак, — според военните обичаи, особено между възпитани хора, е прието да се уведоми противникът, че имаме намерение да го нападнем; затова смятам за свой дълг да предупредя републиканския генерал, че сме минали границата.

— Такъв ли е военният обичай? — запита кралят.

— Да, господарю.

— Предупредете го тогава, генерале, предупредете го.

— Освен това, като узнае, че ние го нападаме с внушителни сили, може би ще отстъпи крепостта.

— Ах! — промълви кралят. — Това би било съвсем любезно от негова страна.

— Ваше величество позволява значи?

— Разбира се, че позволявам!

Мак завъртя стола си на един крак и се облакъти на масата:

— Майор Улрих — каза той, — седнете пред тази маса и пишете.

Майорът взе перо.

— Пишете — продължи Мак — е най-красивия си почерк, защото републиканският генерал, до когото отправяме писмото, може би не знае добре да чете. Тези хора, общо взето, не са много силни[1] — продължи Мак, като се засмя на своята духовитост — и ако упорства да остане в града, не искам да каже, че не ме е разбрал.

— Ако писмото е до генерал Шанпионе, господин барон — възрази младият офицер, — не мисля, че ваше превъзходителство трябва да се страхува от подобно нещо. Чувал съм, че той е един от най-образованите мъже във френската армия. Въпреки това аз съм, разбира се, готов да изпълня заповедите на ваше превъзходителство.

— Тъкмо това трябва да направите — възрази Мак, малко засегнат от бележката на момъка, и кимна повелително.

Майорът продължаваше да седи с перо в ръка.

— Дава ли ми ваше величество свобода да редактирам писмото? — обърна се генерал Мак към краля.

— Напълно, напълно — отговори кралят. — Ако пиша аз до вашия гражданин генерал, колкото и да е образован, смятам, че мъчно би разбрал нещо.

— Пишете, майоре — каза Мак.

И продиктува следното писмо или по-скоро следния ултиматум, който не се споменава в никоя история, но ние го предаваме според официалния препис, изпратен на кралицата — образец на нахалство и гордост:

„Господин генерал,

Обявявам Ви, че сицилианската армия, която имам чест да командвам под личните заповеди на краля, току-що премина границата, за да заеме римските владения, революционизирани и заграбени след Кампоформийския мир, революция и заграбване, непризнати от Негово величество краля на Сицилия, нито от височайшия му съюзник краля император; изисквам следователно да изтеглите незабавно от Цизалпийската република френските войски, които се намират на римска територия, както и всички заети от тях селища и крепости. Командващите различни бойни колони на Негово величество сицилийския крал имат категорична заповед да не започват военни действия там, където френските войски се изтеглят по моето изискване, но да употребяват сила в случай, че те окажат съпротива.

Заявявам Ви освен това, гражданино генерал, че ще сметна за неприятелски акт навлизането на френски войски на територията на Тосканското велико херцогство. Очаквам незабавния Ви отговор и Ви моля да изпратите обратно майор Рисках, когото Ви изпращам, четири часа след като получите писмото ми. Отговорът Ви трябва да бъде положителен и категоричен. Що се отнася до искането за оттегляне от римските владения и не-навлизане в Тосканското велико херцогство, един отрицателен отговор ще се сметне като обявяване война от Ваша страна и Негово величество кралят на Сицилия ще съумее да подкрепи със сабя в ръка справедливите искания, които Ви отправям от негово име.

Имам чест, и т.н.“

— Готово, господин генерал — каза младият офицер.

— Няма ли негово величество някакви забележки? — обърна се Мак към Фердинанд.

— Вие ще се подпишете, нали? — запита кралят.

— Разбира се, господарю.

— В такъв случай…

Кралят довърши фразата, като сви рамене, което значеше: „Постъпвайте както знаете.“

— Всъщност — каза Мак — тъкмо така ние, хора с име и произход, трябва да говорим на тия републикански санкюлоти.

Той взе перото от ръката на майора, подписа и каза, като му го подаде отново:

— А сега напишете адреса.

— Искате ли да го продиктувате, както останалата част на писмото, господин генерал? — запита младият офицер.

— Какво? Нима не знаете да напишете един адрес?

— Не зная дали трябва да пиша „господин генерал“ или „гражданин генерал“.

— Пишете „гражданин“ — отговори Мак, — защо ще даваме на тия хора друга титла освен тази, която сами си дават?

Момъкът написа адреса, запечата писмото и стана.

— Сега, майоре — каза Мак, — ще вземете коня си и ще отнесете това писмо колкото е възможно по-скоро на френския генерал. Давам му, както видяхте, четири часа, за да вземе решение. Можете да чакате решението му през тези четири часа, но нито минута повече. А ние ще продължим похода си. При завръщането си ще ни намерите навярно между Аняни и Валмонте.

Адютантът се поклони пред генерала, поклони се още по-ниско пред краля и замина да изпълни поръчението.

Френските предни постове, които срещна при Фрозиноне, го спряха; но щом съобщи целта на мисията си на генерал Дюем, който ръководеше оттеглянето в този пункт, и показа писмото, което беше натоварен да предаде на Шанпионе, генералът заповяда да го пуснат. След това майорът продължи пътя си към Рим, където пристигна на другия ден към девет и половина часа сутринта.

При вратата Сан Джовани той срещна нови затруднения; но след като показа писмото, френският офицер, охраняващ вратата, го запита дали познава Рим и при отрицателния отговор му даде войник, за да го отведе до двореца на генерала.

Шанпионе току-що бе направил разходка по крепостните стени или по-скоро около крепостните стени със своя адютант Тиебо, когото — след Салвато — обичаше най-много от всичките си офицери, и с пионерния генерал Ебле, пристигнал преди два дни, когато пред вратата на двореца Корсини намери един селянин, който го чакаше; по облеклото си селянинът беше като че от древната област Самниум. Генералът слезе от коня и се приближи към този човек, защото още от пръв поглед разбра, че той търси именно него. Тиебо поиска да задържи Шанпионе, защото още помиеше убийствата на Басвил и Дюфо; но генералът отстрани адютанта и се приближи към селянина.

— Откъде идваш? — попита той.

— От юг — отговори селянинът.

— Имаш ли парола?

— Имам две: „Неапол“ и „Рим“.

— Устно ли е съобщението ти или писмено?

— Писмено.

И подаде писмото.

— Пак от същото лице ли?

— Не зная.

— Ще чакаш ли отговор?

— Не.

Шанпионе отвори писмото; то беше отпреди пет дни и гласеше:

„Подобрението продължава. Раненият стана вчера за пръв път и се поразходи из стаята под ръка със своята милосърдна сестра. Ако не направи някакво сериозно неблагоразумие, може да се гарантира за живота му.“

— О, браво! — извика Шанпионе.

Сведе отново поглед към писмото и продължи:

„Един от нашите хора е бил издаден. Предполага се, че е затворен в крепостта Сан Елме, но ако за него има опасност, за нас няма: той е доблестен момък, който ще остави по-скоро да го накълцат на парчета, отколкото да каже нещо.

Говори се, че кралят и армията са тръгнали вчера от Сан Джермано; армията се състои от 52 000 души, от които 30 000 се движат под командването на краля; 12 000 под заповедите на Мишру; 10 000 под заповедите на Дама, без да броим осемте хиляди, които заминават от Гаета под командването на генерал Назели, екскортирани от Нелсън с част от английската ескадра, за да дебаркират в Тоскана. Армията кара след себе си сто оръдия и е обилно снабдена с всичко.

Свобода, равенство, братство.

 

П. П. Паролата на следващия пратеник ще бъде «Сан Анджело» и «Сан Елме».“

Шанпионе потърси с поглед селянина, но той бе изчезнал; тогава подаде писмото на Ебле и каза, като му кимна да влезе в двореца:

— Прочетете го, Ебле, има и за ядене, и за пиене, както казват у нас.

После се обърна към адютанта си Тиебо:

— Главното е, че нашият приятел Салвато Палмиери е все по-добре: този, който ми пише — подозирам, че е лекар, — гарантира за живота му. Изглежда впрочем, че там са добре организирани — това е трето писмо, което получавам все по различни куриери, които имат всеки път различна парола и не чакат отговор.

И пак се обърна към генерал Ебле:

— И така, Ебле, какво ще кажете? — запита той.

— Ще кажа — отговори Ебле, като влезе пръв в голямата зала, която вече познаваме, защото видяхме там Шанпионе да разговаря с Макдоналд за величието и упадъка на римляните, — ще кажа, че петдесет и две хиляди души и сто оръдия са хубави цифри. А вие колко оръдия имате?

— Девет.

— Войници?

— Единадесет-дванадесет хиляди, а тъкмо сега Директорията намери за уместно да ми поиска три хиляди от тях, за да подсили гарнизона в Корфу.

— Но, господин генерал — каза Тиебо, — струва ми се, че при сегашните обстоятелства, които са неизвестни на Директорията, можете да не изпълните подобна заповед.

— Ами! — отвърна Шанпионе. — Не мислите ли, Ебле, че при добре укрепена от вас позиция девет-десет хиляди французи ще могат да устоят на петдесет и две хиляди неаполитанци, особено когато ги командва генерал барон Мак?

— О, генерале — отговори със смях Ебле, — зная, че за вас няма нищо невъзможно. Освен това аз познавам по-добре от вас ония неаполитанци.

— Откъде ги познавате? Като изключим Тулон, където вие не бяхте, от половин век насам не сме чували оръдията им.

— Когато бях още лейтенант — отговори Ебле, — преди дванадесет години, господин барон Дьо Сали ме заведе в Неапол заедно с Ожро, който беше тогава сержант, и с господин полковник Дьо Помрьой, който си остана полковник.

— И за какъв дявол бяхте в Неапол?

— Отидохме по заповед на кралицата и на негова светлост сър Джон Ектън да организираме армията по френски образец.

— Лоша новина ми съобщавате, Ебле. Ако ще имам работа с армия, организирана от вас и от Ожро, работата няма да бъде така лека, както мислех. Когато научаваше, че изпращат армия срещу него, без да знае кой я командва, принц Евгений казва-ше: „Ако е Вилроа, ще го бия; ако е Бофор, ще се бием; ако е Катина — ще ме бие.“ И аз бих могъл да кажа същото.

— О, бъдете спокоен в това отношение! Не зная за какво се скараха тогава господин Дьо Сали и кралицата, обаче след едномесечен престой всички бяхме изгонени и заменени с австрийски инструктори.

— Но вие казахте, че сте стояли един месец в Неапол.

— Един месец или шест седмици — не си спомням точно.

— Спокоен съм тогава и разбирам защо Директорията ви изпраща при мене: вие не сте си губили времето през онзи месец.

— Не, проучих града и околностите му.

— Не смея да кажа още, че това ще ни бъде от полза, но кой знае? Междувременно, Тиебо — продължи генералът, — тъй като неприятелят може да бъде тук до три-четири дни и като имаме предвид, че в моите планове не влиза да му окажа съпротива, дайте заповед да дадат оръдеен изстрел за тревога от укреплението Сан Анджело, барабаните да бият за тревога из целия град, а гарнизонът под командването на генерал Морис Матио да се строи на площад Дел пополо.

— Отивам, господин генерал.

Адютантът излезе, без да прояви каквато и да е тревога с безучастното подчинение на офицерите, отредени да станат по-късно командири; но се върна почти веднага.

— Какво има? — запита Шанпионе.

— Господин генерал — отговори момъкът, — от Сан Джермано е пристигнал адютант на генерал Мак и моли да бъде допуснат при вас. Казва, че носи важно съобщение.

— Да влезе — отговори Шанпионе, — да влезе! Никога не трябва да оставяме да чакат приятелите, а още по-малко неприятелите ни.

Младият адютант влезе; чул бе последните думи на генерала и с усмивка на уста поздрави много изискано и учтиво, докато Тиебо предаваше на дежурния офицер трите заповеди на генерал Шанпионе.

— Приложението на това правило, господин генерал — каза австриецът, — е донасяло винаги добро за приятелите и зло за неприятелите ви, затова не се отнасяйте с мене като с неприятел.

Шанпионе пристъпи към него и му подаде ръка.

— Под моя покрив, господине, няма неприятели, а само гости — отговори той. — Добре дошли дори ако ми носите война в някоя гънка на плаща си.

Младият адютант отдаде отново чест и предаде на главнокомандващия писмото от Мак.

— Ако не е война — каза той, — е все пак нещо, което твърде много се доближава до нея.

Шанпионе разпечата писмото, прочете го, без да издаде с ни най-малко трепване какво впечатление му е направило то; що се отнася до пратеника, който знаеше мисията на писмото, защото сам го бе писал, без да одобрява нито формата, нито съдържанието му, той следеше тревожно погледа на генерала, плъзгащ се от ред на ред. Когато стигна до последния ред, Шанпионе се усмихна и сложи писмото в джоба си.

— Господине — обърна се той към младия пратеник, — уважаемият генерал Мак ми съобщава, че можете да останете четири часа при мене. Благодаря му за това и ви предупреждавам, че няма да ви пусна нито минута по-рано.

После извади часовника си.

— Сега е десет и четвърт сутринта. В два часа и четвърт следобед ще бъдете, свободен. Тиебо — обърна се той към адютанта си, който току-що се бе върнал, след като бе предал заповедите на генерала, — наредете да поставят още един куверт. Господин майорът ни прави честта да закуси с нас.

— Господин генерал — промълви младият австриец, изненадан и не само изненадан, но изпитващ стеснение от тази учтивост към човек, който бе донесъл едно толкова неучтиво писмо, — аз наистина не зная…

— Дали трябва да приемете закуска от едни голтаци, които нямат нищо, след като сте напуснали една разкошна кралска трапеза — отвърна със смях Шанпионе. — Приемете, майоре, приемете. Дори да е самият Алкивиад[2], човек не умира от това, ако хапне веднъж случайно черната чорба на Ликург[3].

— Господин генерал — възрази адютантът, — позволете ми тогава да ви благодаря двойно — за поканата и за условията, при които е направена. Аз може би ще споделя закуската на един спартанец, но само един французин може да има учтивостта да ме покани на нея.

— Господин генерал — съобщи Тиебо, като се върна, — трапезата е сложена.

Бележки

[1] Игра на думи: на френски fort значи силен, способен, умен, сведущ. Б.пр.

[2] Атински държавник и пълководец от V в. пр. н. е. Избягал в Спарта, за да се спаси от враговете си в Атина. Б.пр.

[3] Ликург — спартански цар от XI в. пр. н. е., прочут със строгия си нрав и строги закони. Б.пр.