Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La San-Felice, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Александър Дюма

Сан Феличе

Роман

 

Превод от френски: Невяна Розева

Редактор на поредицата: Иван Тренев

Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев

Художник-редактор: Лили Басарева

Коректор-стилисти: Катя Илиева и Людмила Антонова

Графично оформление: Стефан Узунов

Цена 32,98 лв.

ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ СОФИЯ, 1991

с/о Jusautor, Sofia

 

Първо издание: 1969 на изд. „Народна младеж“ в Библ. Приключения и науч. фантастика; № 111.

История

  1. — Добавяне

XII
ЦЕЛУВКАТА НА СЪПРУГА

Ако новината на Веласко беше вярна, не биваше да се губи пито миг; защото от гледище на Шанпионе това заминаване, което беше всъщност обявяване на война, можеше да повлече големи беди, а пристигането на Салвато би могло да предотврати заминаването на посланика, като убедят гражданина Гара да се позабави.

Всеки от заговорниците искаше да придружи Салвато до посолството; но по спомените си и по плана на града Салвато си бе съставил пътеводител за Неапол и решително отказа. Когато целта на мисията му се разкриеше, човекът, когото биха видели с него, щеше да бъде загубен: ставаше жертва на неаполитанската полиция или прицел за камата на правителствените палачи.

Освен това Салвато трябваше да върви все покрай брега, оставяйки морето вдясно, за да стигне до френското посолство, което се намираше на първия етаж на двореца Караманико; нямаше следователно никаква опасност да се заблуди; трицветното знаме щеше да му посочи сградата.

Само че — колкото в знак на приятелство, толкова и от предпазливост — той смени своите измокрени от морска вода пистолети с пистолетите на Николино Карачоло, след това запаса под плаща сабята си, която бе спасил при падането от лодката, и я закачи за портупея, за да не го издаде с тракане по плочите.

Уговориха се, че той ще излезе пръв, а останалите шестима заговорници ще си тръгнат последователно след десет минути и ще се приберат поотделно у дома си, като криволичат непрекъснато из лабиринта на неаполитанските улици, по-заплетен и о г критския, за да заблуждават евентуалните преследвачи.

Николино отведе младия адютант до вратата към улицата и каза, като му посочи склона на Паузилипе и редките светлини, блещукащи в Мерджелина:

— Ето пътя ви. Не допускайте нито да ви следят, нито да ви спрат.

Двамата младежи си стиснаха ръцете и се разделиха.

Салвато се огледа наоколо си: улицата беше съвършено безлюдна; бурята не бе още стихнала и при все че не валеше, чести светкавици все още проблясваха по целия небосвод, придружавани от грохота на гръмотевици.

Когато минаваше покрай най-тъмния ъгъл от двореца на кралица Джована, на Салвато се стори, че съзира по стената очертание на човешка сянка; но не сметна за необходимо да се спре; както беше въоръжен, какво можеше да му направи един човек?

След двадесетина крачки обаче все пак се обърна назад; не беше се измамил — човекът пресичаше пътя, сякаш искаше да тръгне по лявата му страна. След още десетина крачки му се стори, че над зида, ограждащ пътя откъм морето, се подава глава, която се скри при наближаването му; той се наведе през зида, погледна от другата страна и видя само градина с листната дървета, чиито клони бяха на еднаква височина със зида.

През това време другият го бе настигнал и вървеше вече редом с него; Салвато се престори, че тръгва към непознатия. Но без да отделя поглед от мястото, където се бе скрила главата.

При блясването на една светкавица той видя как един мъж прескочи зида и тръгна като него към Мерджелина. Салвато опипа колана, увери се, че пистолетите не могат лесно да паднат, и продължи пътя си.

Двамата мъже продължаваха да вървят успоредно по същия път, единият малко по-напред и вляво, другият малко по-назад и вдясно от него. Когато стигнаха до кралското казино, двама души бяха препречили пътя и се караха с присъщите на неаполитанското простолюдие ръкомахания и дрезгави крясъци.

Като видя, че те не се отместват, и подозирайки, че е попаднал в засада, Салвато напълни под плаща пистолетите си и тръгна право към двамата мъже.

— Дайте път! — каза той на неаполитански.

— Защо ще ти правим път? — запита подигравателно единият от двамата, забравил вече кавгата.

— Защото — отговори Салвато — пътищата на негово светлейшо величество крал Фердинанд са за благородници, а не за такива хубостници като вас.

— Какво ще кажете, ако не ви направим път? — възрази другият скандалджия.

— Нищо няма да кажа, просто ще ви накарам да се отместите.

После извади от колана двата пистолета и тръгна към тях.

Мъжете се отдръпнаха и го пуснаха да мине; но тръгнаха подир него. Салвато чу как този, който изглеждаше водач на шайката, каза на другите:

— Същият е!

Спомняме си, че Николино бе поръчал на Салвато да не допуска да го спират или да го следват; впрочем от дочутите думи личеше, че го заплашва опасност.

Той се спря. Щом видяха, че се спира, и другите спряха. Бяха на десетина крачки от него. Мястото беше безлюдно. От ляво една къща със затворени дървени капаци на прозорците, а зад нея зидове на градина, над които потръпваха върховете на портокалова горичка и се огъваше и изправяше стройна величествена топола. Отдясно беше морето.

Салвато измина десет крачки и отново спря.

Мъжете, които го следваха, се спряха едновременно с него. Тогава Салвато се върна; четиримата мъже, съвсем ясно от една и съща шайка, се събраха и зачакаха.

— Не само не желая — каза Салвато, като застана на четири стъпки пред тях, — не само не желая да ми препречвате пътя, по не желая и да вървите подир мене.

Двама души бяха извадили вече ножове и ги стискаха в ръце.

— Слушайте — започна главатарят, — може би пък има начин и да се разберем най-после, защото както ви чувам да приказвате неаполитански, не е възможно да сте французин.

— А какво значение има французин ли съм или неаполитанец?

— Това вече си е моя работа. Отговорете искрено…

— Ти сякаш си позволяваш да ме разпитват, негоднико?

— О, синьор благородник, правя го за ваше добро, не за себе си. Слушайте: вие ли сте онзи, който пристигна от Капуа на кон с френска униформа, нае в Пуцоле лодка и въпреки бурята накара двама моряци да го откарат в двореца на кралица Джована?

Салвато можеше да отрече, да използва лекотата, с която говореше неаполитанското наречие, за да засили съмненията на разпитвача; но му се стори, че да излъже дори един полицейски агент си е все излъгване, тоест унижение за личното му достойнство.

— И какво ще стане, ако съм аз? — запита той.

— О — отвърна мрачно мъжът, клатейки глава, — ако сте вие, ще бъда принуден да ви убия, ако не се съгласите да ми предадете доброволно книжата, които носите.

— В такъв случай, любезни, би трябвало да сте не четирима, а двадесет души. Четирима като вас не стигат, за да убият или дори само да ограбят един адютант на генерал Шанпионе.

— Явно, че е той — каза главатарят. — Трябва да свършим с тая работа. Насам, бекайо!

При тоя зов двама души се отделиха от една тъмна вратичка, издълбана в градински зид, и се втурнаха да нападнат Салвато откъм гърба.

Но още при първото им движение Салвато стреля с двата пистолета срещу двамата мъже с ками в ръката, като уби единия и нарани другия.

После откопча и захвърли плаща си, обърна се със сабя в ръка, разцепи с удар отстрани лицето на повикания от главатаря бекайо, а с върха на острието нарани тежко другаря му.

Той мислеше, че се е отървал вече от нападателите, тъй като четирима от общо шестимата бяха извън строя и му оставаше да се разправи само с главатаря и един от полицаите, който стоеше благоразумно на десет стъпки от него; а само с двамата щеше да се справи лесно. Но тъкмо, когато се обърна да ги нападне, зърна някаква светкавица, която изхвръкна от ръката на главатаря и се насочи със свистене към него; в същия миг усети остра болка в дясната част на гърдите. Убиецът не смееше да се приближи към него, та бе запратил отдалеко ножа си; острието се бе забило между ключицата и рамото и само дръжката потреперваше отвън.

Салвато улови с лявата ръка камата, измъкна я, направи няколко стъпки назад, защото му се стори, че земята се изплъзва изпод нозете му, потърси къде да се опре, забеляза зида и се облегна на него. Почти веднага всичко се завъртя пред очите му; последното усещане беше, че и зидът му се изплъзва като земята.

После зърна как някаква светкавица разцепи небето не със синкава, а с кървавочервена светлина, протегна ръце, изпусна сабята и падна в несвяст. В последния проблясък на съзнание преди припадъка му се стори, че двамата мъже се спускат към него. Той направи усилие да ги отблъсне, но всичко угасна с въздишка, която можеше да бъде последна.

Само няколко секунди по-рано при пистолетните изстрели прозорецът на Ла Сан Феличе се бе отворил и след ужасния вик на Микеле: „Паскуале ди Симоне, палачът на кралицата!“ младата жена бе отговорила с гласа на сърцето: „Тогава остава аз да го спася.“

Но при все че разстоянието от будоара до външната площадка и оттам до градинската врата не беше голямо, когато Луиза отвори с трепереща ръка тази вратичка, убийците бяха изчезнали и само тялото на младежа, опряно до врата га, падна по очи в градината при отварянето.

Тогава със сила, каквато никога не бе подозирала у себе си, младата жена изтегли ранения в градината, не само заключи, а залости с мандало вратата и извика с плач Нина, Микеле и Нано да й се притекат на помощ.

И тримата дотичаха. Микеле бе видял от прозореца, че убийците избягаха; чуваха се отмерени бавни стъпки на патрул, натоварен вероятно да отнася труповете и да прибира ранените; нямаше следователно никаква опасност за тези, които щяха да помогнат на младия офицер, чиито следи не биха били открити дори от най-опитно око.

Микеле прегърна младежа през кръста. Нина го улови за нозете, Луиза вдигна главата и с леки движения, каквито само жените умеят да проявяват към болните и ранените, го пренесоха в къщата.

Нано остана назад. Наведена над земята, тя мърмореше някакви заклинания и търсеше незнайни билки сред бурените, които никнеха свободно из ъглите на градината в пукнатините на зида.

Като стигнаха в будоара, Микеле се замисли; после заклати глава:

— Сестрице — каза той, — рицарят скоро ще се върне. Какво ще каже, като види, че в негово отсъствие и без да го питаш, си пренесла в дома му този красив младеж?

— Ще го съжали, Микеле, и ще каже, че съм постъпила добре — отговори младата жена, като вдигна лицето си, озарено от кротко спокойствие.

— Така щеше да бъде, ако убийството беше обикновено. Но дали като научи, че убиецът е Паскуале ди Симоне, ще сметне, че той, придворен на крал Фердинанд, има право да даде убежище на човек, ранен от палача на кралицата?

Младата жена се замисли и след няколко секунди каза:

— Прав си, Микеле. Да видим дали у него има някакви книжа, които ще ни посочат къде да го отнесем.

Напразно преровиха джобовете на ранения — намериха само кесията и часовника му; а това доказваше, че не е бил нападнат от крадци; колкото до книжата, ако е имал такива, те бяха изчезнали.

— Боже, Боже, какво да правим? — извика Луиза. — Не мога все пак да изоставя човек в такова състояние.

— Сестрице — започна Микеле като човек, намерил някакъв изход, — нали ако рицарят се бе върнал, докато Нано ти гледаше, щяхме да се скрием в дома на твоята приятелка херцогиня Фуско, който е празен, а ключовете му са у тебе?

— О, имаш право, Микеле, имаш право! — извика младата жена. — Да, ще го пренесем у херцогинята. Ще го настаним в стая към градината. Къщата има и друг вход. Благодаря ти, Микеле! Ако горкият младеж не умре, ще можем да се грижим за него, както изисква състоянието му.

— А като не знае нищо — продължи Микеле, — съпругът ти ще може в случай на нужда да се оправдае с това. Ако знаеше, не би отрекъл в никакъв случай.

— Да, много добре го познаваш: той би се предал, но не би излъгал. Затова не бива да узнае нищо, не бива. Аз не се съмнявам в сърцето му, но както каза и ти, не трябва да го поставям между дълга му като приятел на княза и задълженията на християнската му съвест. Ела да ни светиш, Нано — обърна се тя към врачката, която влизаше със снопче разнообразни треви, — не бива да оставяме тук никаква следа от този младеж.

Водено от Нано със светилник в ръка, шествието тръгна, мина през три-четири стаи и най-после изчезна през междинната врата в съседната къща.

Току-що бяха положили ранения на едно легло в стаята, посочена от самата Сан Феличе, когато Нина, по-малко развълнувана от господарката си, я побутна припряно по лакътя.

Младата жена разбра, че камериерката иска да й обърне внимание за нещо и се ослуша.

Някой чукаше на градинската врата.

— Рицарят! — извика Луиза.

— По-бързо, по-бързо, сеньора — каза Нина, — идете да си легнете, както сте с пеньоара. Аз ще се погрижа по-нататък.

— Микеле! Нано! — извика младата жена, като им направи последен знак да се грижат за ранения.

Тяхното кимване я успокои, доколкото беше възможно.

След това, повлечена като насън, залитайки покрай стените, задъхана, замаяна, шепнейки несвързани слова, тя стигна до стаята си, успя да захвърли на един стол чорапите и пантофките си, легна с разтуптяно сърце и притаен дъх, затвори очи и се престори на заспала.

Пет минути по-късно рицарят Ди Сан Феличе — комуто Нина обясни, че от залисия бутнала мандалото на градинската врата — влезе на пръсти в стаята на жена си, усмихнат, със свещник в ръка.

Застана за миг до леглото, погледа Луиза при светлината на розовата восъчна свещ, която държеше, после сведе бавно устни до челото й и прошепна:

— Спи под Божия закрила, непорочни ангеле, и нека небето те пази от всички демони, които току-що напуснах!

След това излезе пак на пръсти, както бе влязъл, затвори полека вратата и се прибра в своята стая.

Но щом светлината на свещта изчезна от стените на стаята й, младата жена се надигна на лакът и се ослуша неспокойно, с разширени зеници.

Всичко бе потънало отново в тишина и мрак.

Тогава тя отхвърли бавно копринената завивка, метната на леглото, стъпи предпазливо на фаянсовия под, застана на едно коляно, като се облегна на възглавието, ослуша се отново и успокоена от пълната тишина, излезе през другата врата, срещуположна на тази, откъдето бе излязъл мъжът й, тръгна по коридора към дома на херцогинята, отвори междинната врата и стигна — лека и безгласна като призрак — до стаята, където лежеше болният. Той беше все още в несвяст; Микеле стриваше билки в бронзов хаван, а Нано изстискваше сока им върху раната на болния.