Александър Дюма
Сан Феличе (15)

XIV
ЛУИЗА МОЛИНА

В утрото, когато малката Луиза Молина трябваше да напусне Портичи, рицарят Сан Феличе, който не искаше да повери никому една толкова важна грижа, тръгна да обикаля магазините за играчки по улица Толедо, като направи цяла колекция от бели овце, кукли, които ходеха сами, палячовци, които се премятаха, така че хората, които знаеха доколко тези неща са излишни за самия него, биха предположили, че достойният учен е бил натоварен от някой чуждестранен княз да накупи за децата му пълна колекция от неаполитански играчки. Но биха се заблудили: необичайните покупки се правеха само за развлечение на малката Луиза Молина.

След това дойде ред за наредбата. За новите обитатели бе отредена най-хубавата стая в жилището, с прозорци към пристанището и към градината. До леглото за гувернантката бе поставено едно от прекрасните месингови легла, работени в Неапол, а една конопиера, направена пред очите и по указанията на учения рицар, с геометрично пресметнати мерки, за да се изиграят и най-хитрите нападения на обсадителите, бе закачена за подпорките на леглото — прозрачна тента за опазване на детето от ухапвания на комари.

Наредено бе на един от ония овчари, които развеждат из неаполските улици стада кози и се качват заедно с тях понякога до петия етаж на сградите, да се спира всяка сутрин пред къщата. Избраха от стадото една бяла коза, най-хубавата от всички, която щеше да дава мляко за малката Луиза, и веднага я нарекоха с митологичното име Амалтея^[1].

След като реши, че е взел всички мерки за забавлението, удобствата и храната на детето, рицарят изпрати да му докарат голяма, удобна кола и замина за Портичи.

Преместването мина без каквито и да е неприятности и три часа след тръгването на Сан Феличе за Портичи малката Луиза, настанена вече в новото си жилище с радостта, изпитвана от всички деца при промяна на обстановката, обличаше и събличаше една кукла, голяма колкото самата нея, с толкова много и разнообразни дрехи, колкото имаше Ла Мадона дел Весковато^[2].

В течение на много седмици и дори на много месеци рицарят забрави всички чудеса на природата и се занимаваше само с това, което беше пред очите му; какво е наистина една подала се пъпка, един разцъфнал цвят или един зреещ плод пред развиващия се млад мозък, който ражда всеки ден някоя нова мисъл и си изяснява вчерашната? Това развитие на детския ум, свързано с развитието на органите, будеше у рицаря известни съмнения за безсмъртната душа, зависима от развитието на органите, както цветът и плодът на дървото зависят от неговия сок; защото тази душа, която сме видели, така да се каже, как се ражда, израства, получава всичките си качества в юношеските години, използва ги в зрялата възраст, започва постепенно и неусетно, но все пак явно да ги губи, когато органите загрубеят и се атрофират от старостта, както цветята губят уханието и плодовете сочността си, щом сокът започне да пресъхва; но и рицарят Сан Феличе като всички големи умове си беше все пак малко пантеист и дори пантеистичен психолог като признаваше Бога за всемирна душа на света, той смяташе, че отделната душа с излишна; съжаляваше все пак за нея, както съжаляваше, че няма крила като птица; но не се сърдеше на природата, загдето е лишила човека от този небесен дар.

Принуден да се откаже от идеята за непрекъснатостта на живота, той прибягваше към превращенията му. Египтяните са поставяли в гробниците на своите любими покойници свещен бръмбар. Защо? Защото свещеният бръмбар, като гъсеницата, три пъти умира и три пъти се ражда отново.

Нима Господ в своята безкрайна добрина е направил за човека по-малко, отколкото за насекомото? Така е мислил народът, чиито многобройни гробници са запазили до наши дни индивиди, обвити в свещени пелени.

И рицарят Сан Феличе си задаваше въпроса, който си задавам аз и който вие сигурно сте си задавали: дали гъсеницата си припомня яйцето и какавидата — гъсеницата, дали пеперудата си припомня какавидата и най-после, за да затворим кръга на превращенията, дали яйцето си припомня за пеперудата?

Уви! Малко е вероятно: Бог не е пожелал да надари човека с такава памет, както не я е дал и на животните; защото ако би си припомнял какво е бил, преди да се роди, човек би бил безсмъртен.

Докато рицарят се отдаваше на такива размишления, Луиза растеше. Научи се неусетно да чете и да пише, задаваше въпросите си на френски или английски, защото рицарят бе заявил, че ще й отговаря само ако го запитва на един от двата езика; а тъй като беше много любопитна и постоянно го разпитваше, малката Луиза се научи скоро не само да пита, но и да отговаря на френски и английски.

Все така неусетно тя научи още много неща: по астрономия, колкото е потребно за една жена, например, че луната обича особено много Неаполитанския залив, защото — по-щастлива от гъсеницата, свещения бръмбар и човека — си припомня, че е била някога дъщеря на Юпитер и Латона, родила се е на плаващ остров, наричала се е Фебея, влюбила се е в Ендимион и кокетка като всяка жена, не намирала по цялата земя по-бистро огледало от Неаполитанския залив.

Малката Луиза наричаше луната небесен светилник и много се занимаваше с нея особено при пълнолуние, когато искаше да види човешкото лице, или при нащърбяването й, когато питаше дали на небето има плъхове и дали те са я отхапали, както из-гризват сиренето на земята.

Възхитен, че му се отдава случай да направи научен опит пред дете и в желанието си този опит да бъде ясен и разбираем, рицарят Сан Феличе изработи голям макет на нашата планетна система; така показа на Луиза луната, четиридесет и девет пъти по-малка от земята, около която правеше за една минута своята обиколка от двадесет и седем дни, седем часа и четиридесет и три минути, като се въртеше в същото време и около своята ос, показваше й как при тази обиколка луната последователно се приближава и отдалечава от нас, при което най-отдалечената точка от орбитата й, когато тя се намира на деветдесет и една хиляди четиристотин и осемнадесет мили от земното кълбо, се нарича апогей, а най-близката точка на орбитата й се нарича перигей и е само на осемдесет хиляди и шестдесет и седем мили. Обяснявате й, че и луната като земята свети само защото отразява слънчевите лъчи, затова ние виждаме частта, осветена от слънцето, но не и другата страна, върху която пада сянката от земята: затова именно виждаме лупата в различни фази; обясняваше й, че лицето, което тя така настойчиво искате да види при пълнолуние, не беше нищо друго освен неравности на лунната повърхност, хлътнали долини, където цари мрак, или изпъкнали планини, отразили светлината; показваше й дори върху голяма карта на нашия спътник, току-що изработена в неаполската обсерватория, че така наречената брадичка на луната е вулкан, изхвърлял преди хиляди години огнени езици като Везувий и угаснал, както и Везувий ще угасне някой ден. Детето не разбирате всичко при първото разяснение; но постоянстваше и при второто и третото започваше да разбира.

Една сутрин, когато бяха купили силикат, за да лъскат месинговото й креватче, Луиза видя, че рицарят разглежда много внимателно под микроскоп червеникавия прах; тя се приближи на пръсти до него и попита:

— Какво гледаш, мили приятелю Сан Феличе?

— А като си помисля — каза рицарят, сякаш говореше на себе си, макар че отговаряте на Луиза, — като си помисля, че са потребни сто осемдесет и седем милиона такива инфузории, за да се образува едно зърно!

— Сто осемдесет и седем милиона какво? — попита девойчето.

Този път обяснението беше сложно; рицарят взе детето на коленете си и му каза:

— Земята, милинка Луиза, не е била всякога такава, каквато е днес — покрита с трева, с цветя, засенчвала от нарове, портокали и олеандри. Преди да я населят хората и животните, които виждаш, тя е била покрита най-напред с вода, след това с огромни папрати, после c исполински палми. Както къщите не са поникнали сами, а трябва да ги построи човек, така и Бог, великият творец на световете с трябвало да построи земята. И както хората строят сградите с камъни, вар, хоросан, пясък и керемиди, така и Бог е изградил земята от различни съставни части; една от тях се състои от невидими животинчета с черупки като на миди или констенурка. Те са дали веществото за огромните планински вериги в Перу, наричани Кордилери, Апенините в Средна Италия, чиито последни върхове виждаш оттук, са образувани също от такива останки, а неосезаеми частици от люспите им излъскват медта.

И той посочи леглото, което прислужникът лъскаше в този момент.

Друг път, като видя прекрасното коралово дръвче, донесено на рицаря от един рибар от Tope дел Греко, детето запита защо коралът има клони, а няма листа.

Рицарят обясни, че коралът не е растение, както изглежда, а е животинска съставка. И учуди малката, като й разказа как хиляди кактусови полипи образуват с изтръгваната от вълните скална вар, която ги подхранва, най-напред тия саморасли клони, които рибите смучат или пасат; а след като постепенно се втвърдят, те добиват прекрасния яркочервен цвят, с който поетите сравняват женските устни: каза й, че едно животинче от рода на морските звезди, което обеща да и покаже под микроскопа, изпълва празнините между звездовидните и обикновените корали и образува цял плочник около Сицилия, а други животинчета, наречени морски органи^[3], образуват в Океания острови с тридесет мили окръжност и ги свързват с рифове, които един ден ще станат препятствие за флотите и ще пречат на мореплаването.

От това, което казахме, читателят може да си състави представа за образованието, което малката Луиза Моли на получи от своя неуморим и учен възпитател; така тя получаваше пригодени към последователното развитие на ума й, ясни и точни обяснения за всички обясними явления и в съзнанието й не останаха смътни, тъмни познания, които вълнуват въображението на юношите и девойките.

Както Сан Феличе обеща на приятеля си, тя израсна здрава и с тройна кат о палмата, под която обикновено се даваха уроците.

Рицарят Сан Феличе беше в редовна преписка с княз Караманико; два пъти месечно той му пращаше известния за Луиза, която добавяте всякога по няколко думи за баща си в писмата на споя настойник.

Към 1790 година княз Караманико бе преместен от лондонското в парижкото посолство; но когато роялистите предадоха Тулон на англичаните, а правителството на Двете Сицилии, макар и без да обяви това, се съюзи с мистър Пит и изпрати войски срещу Франция, почтеният Караманико сметна, че не може да заема дадения пост, и поиска да го отзоват; но Ектън не искаше да го види в Неапол, затова настоя да го назначат за вице-крал на Сицилия, като заместник на току-що починалия маркиз Карачоли.

Караманико зае новата си длъжност, без да мине през Неапол.

Неговият изключителен ум и вродена добрина, проявени при управлението на прекрасната страна, наричана Сицилия, извършиха скоро чудеса, и то тъкмо тогава, когато — тласкан от злокобното влияние на Ектън и на Каролина по противоположно нанадолните — Неапол вървеше бързо към пропаст, затворите му се пълнеха с най-именитите граждани, държавната хунта искаше да се възстановят законите за изтезания, отменени още през Средновековието, а населението видя екзекуцията на Емануеле Део, Виталиано и Галиани — с други думи, на три деца.

Така, като сравняваха ужасите, сред които живееха, заплахите за изгнание и смърт, надвиснали над главите им, с щастието на сицилианците, с покровителствените, бащински закони, по които се управляваше островът, неаполитанци, обвинявайки шепнешком кралицата, хвърляха открито цялата вина върху чужденеца Ектън и не криеха желанието си Караманико да го замести днес, както Ектън го бе заместил някога.

Разправяха и нещо повече: говореше се, че кралицата, припомнила си своята първа любов, споделяла желанията на неаполци и ако не била въздържана от неуместно стеснение, би се обявила също за Караманико. Тези слухове станаха толкова настойчиви, че човек би помислил, че в Неапол има народ и този народ може да се изказва, когато един ден рицарят Сан Феличе получи от приятеля си следното писмо:

„Приятелю,

Не зная какво става с мене, но от десетина дни косата ми побелява и пада, зъбите ми се разклатиха и се отделят от пюздата си. Обзело ме е непреодолимо униние и пълна отпадналост. Тръгни за Сицилия заедно с Луиза, щом получиш това писмо, и се постарай да пристигнеш, преди да умра.

Твой Джузепе“

Това беше към края на 1795 година; Луиза беше деветнадесетгодишна и от четиринадесет години насам не бе виждала баща си; тя помнеше любовта, но не и лицето му; сърцето й имаше по-вярна памет от очите.

Отначало Сан Феличе не й каза цялата истина; съобщи й само, че баща и е болен и желае да я види; след това тръгна за вълнолома и потърси превозно средство. За щастие един от леките кораби, наричани „сперонари“, докарал пътници в Неапол, щеше да се завърне празен в Сицилия; рицарят го нае за цял месец, за да не се грижи за завръщането, и още същия ден замина заедно е Луиза.

Тъжното пътуване мина благополучно: времето беше хубаво, вятърът благоприятен; след три дни пуснаха котва в пристанището в Палермо.

Още при първите стъпки в града на рицаря и на Луиза се стори, че са влезли в гробище; по улиците царете тъга, траурно було бе обгърнало града, който се наричаше сам „щастливец.“

По пътя си срещнаха шествие — отнасяха в катедралата ракла с мощите на Света Розалия. Минаха пред някаква черква със спуснати знамена от креп; вътре пееха предсмъртни молитви.

— Какво става? — обърна се рицарят към един човек, който влизаше в черквата. — Защо всички жители на Палермо изглеждат толкова отчаяни?

— Не сте ли сицилианец? — запита човекът.

— Не, неаполитанец съм и пристигам от Неапол.

— Става това, че нашият баща умира — каза сицилианецът.

И като не можеше да влезе в препълнената черква, той коленичи на стъпалата и започна да се моли и да се удря в гърдите:

— Света Богородице, поднеси на своя божествен син живота ми, ако животът на беден рибар като мене може да изкупи живота на любимия ни вицекрал.

— Ох! — извика Луиза. — Чуват ли, скъпи приятелю? За баща ми се молят, баща ми умира… Да бързаме! Да бързаме!