Александър Дюма
Сан Феличе (62)

LXI
ОДИСЕЙ И ЦИРЦЕЯ

Когато видяхме, че кралят бе току-що излязъл от трапезарията след съобщението на лакея, за да отиде в покоите си при кардинала, и — сякаш той беше единствената задръжка за гостите, обзети от различни вълнения — всички побързаха да се приберат в своите стаи. Капитан Ди Чезаре придружи старите принцеси, отчаяни от обстоятелството, че след като бяха принудени да избягат от Париж и Рим поради революцията, ще бъдат принудени навярно да избягат и от Неапол, преследвани пак от същия неприятел.

Кралицата предупреди сър Уилям, че след известията, донесени от съпруга и, тя има особено голяма нужда от приятелка и ще задържи при себе си своята любима Ема Лаиона. Ектън по-вика секретаря си Ричард, за да му повери задачата да разбере защо или за кого кралят се бе прибрал в покоите си. Херцог Д’Асколи, възстановен на длъжността си шамбелан, бе последвал краля в неговия мундир със значките и кордоните, за да ю запит а дали ще има нужда от услугите му. Княз Ди Кастелчикала поръча да впрегнат каретата му, защото бързаше да се върне в Неапол, за да се погрижи за своята и на приятелите си безопасност, жестоко заплашена от победата на френските якобинци, която щеше да бъде последвана естествено от победа на неаполитанските якобинци. Сър Уилям се качи в апартамента си, за да напише доклад до своето правителство, а Нелсън, навел глава, изпълнен с мрачни мисли, се прибра в стаята си, която кралицата се бе погрижила с деликатно внимание да избере не много далеко от стаята на Ема, когато я задържаше при себе си, ако в такива случаи двете приятелки не спяха в една стая и в едно легло.

И Нелсън, като сър Уилям Хамилтън, имаше да пише, но писмо, а не доклад. Той не беше главнокомандващ в Средиземноморието, намираше се под заповедите на адмирал лорд граф Дьо Сен Венсан, подчинение, което не чувстваше особено неприятно, тъй като адмиралът го третираше повече като приятел, отколкото като подчинен, а последната победа на Нелсън го бе издигнала на едно равнище с най-славните имена от английския флот.

Тази близост между Нилския герой и главнокомандващия се установява от кореспонденцията между Нелсън и граф дьо Сен Венсан, която се намира в петия том на „Писма и доклади“ от Нелсън, издадени в Лондон; тези наши читатели, които обичат да се справят с оригиналните документи, ще могат да прочетат писмата на абукирския победител от 22 септември, когато започва настоящата повест, до 9 декември, дата, до която стигнахме. Там ще намерят най-подробно описани непреодолимия напредък на безумното увлечение, вдъхнато от лейди Хамилтън, станало причина адмиралът да забрави своите задължения на адмирал и човек, дори още по-ценното задължение към собствената си чест. Тези писма, рисуващи смущението на ума и вълненията на сърцето, биха били оправдани пред потомството, ако потомците, осъдили преди две хиляди години любовника на Клеопатра, можеха да променят присъдите си.

Щом се прибра в стаята си, дълбоко загрижен от крушението, което щеше да внесе дълбоко смущение не само в работите на кралството, но и в неговите собствени сърдечни дела, като принуди английското адмиралтейство да вземе нови решения за Средиземноморския флот, Нелсън седна веднага пред бюрото си и под впечатление на кралския разказ — ако думите, изхвръкнали от устата на Фердинанд, могат да се нарекат разказ — започна следното писмо:

„До лорд адмирала граф Дьо Сен Венсан

Драги милорд,

Работите твърде много се промениха след последното ми писмо от Ливорно и аз твърде много се страхувам, че Негово Величество кралят на Двете Сицилии скоро ще загуби едно от двете кралства, а може би и двете.

Генерал Мак, както предполагах и както навярно вече Ви казах, е един фанфарон, спечелил славата си на голям генерал неизвестно къде, но във всеки случай не на бойното поле; вярно е, че имаше под свое командване една жалка армия; но кой би предположил, че шестдесет хиляди души ще бъдат разбити от десет хиляди!

Неаполитанските офицери имаха малко нещо за губене, но загубиха всичко, каквото имаха да губят!“^[1]

Нелсън бе стигнал дотук в своето писмо и както виждаме, победителят от Абукир се отнасяше доста сурово към победените от Чивита Кастелана. Този суров моряк — който като дете питал какво е това страх и никога не бе го узнал, макар че във всяка битка бе оставял част от плътта си, така че куршумът, който го уби при Трафалгар, погуби само половината от него и живите останки на един герой — имаше навярно право да бъде взискателен, когато става дума за смелост, Нелсън, казахме, беше стигнал дотук в писмото си, когато чу зад себе си шумолене от крила на пеперуда от цвят на цвят. Обърна се, видя лейди Хамилтън. И извика от радост.

Но Ема Лайона вдигна с очарователна усмивка пръст към устните си, весела, прелестна като статуята на щастливото мълчание (известно е, че има различни мълчания) и му направи знак да мълчи. После пристъпи към креслото му, наведе се през облегалото и каза полугласно:

— Елате с мене, скъпи Харис, нашата мила кралица иска да поговори с вас, преди да види отново съпруга си.

Нелсън въздъхна при мисълта, че няколко думи от Лондон биха могли да променят съдбата му и да го отдалечат от тази вълшебница, която с всеки жест, с всяка дума, с всяка ласка го оковаваше все повече и повече; той стана с мъка от стола си, обзет от онова главозамайване, което изпитваше всякога, когато след кратко отсъствие виждаше отново тази ослепителна красавица.

— Водете ме — каза той, — знаете, че не виждам нищо, след като съм видял вас.

Ема свали тюления ешарп, с който бе покрила главата и закрила лицето си, както я виждаме в миниатюрите на Изабей, подхвърли му единия край, който той улови във въздуха и поднесе трескаво към устните си, и каза:

— Елате, скъпи ми Тезей — ето нишката за лабиринта, дори ако ме изоставите като нова Ариадна. Предупреждавам ви само, че ако ми се случи подобно нещастие, не ще позволя на никого, нито дори на някой бог, да ме утеши!

Тя тръгна напред. Нелсън я последва; би слязъл с нея и в ада, ако би го отвела там. Кралицата седеше на диван в будоара, отделящ стаята й от тази на Ема Лайона; в очите й блестеше не-потушен, гневен плам.

— Елате, Нелсън, защитнико мой — каза тя, — и седнете до мене. Наистина имам нужда да виждам и докосвам герой, за да се утеша за нашето унижение… Видяхте ли го — продължи тя, като кимна презрително, — видяхте ли оня коронован шут, станал вестоносец на собствения си позор? Чухте ли го как осмива собствената си страхливост? Ах, Нелсън, Нелсън, тъжно е за една горда кралица и храбра жена да има за съпруг крал, който не умее да държи нито скиптъра, пито сабята!

Тя дръпна Нелсън до себе си; Ема седна на възглавница на пода и обгърна с хипнотизиращия си поглед, като си играеше с кръстовете и лентите му — както Еми Робсарт с огърлицата на Лестър — този, когото беше натоварена да омагьоса.

— Всъщност, мадам — каза Нелсън, — кралят е голям философ.

Смръщила красивите си вежди, кралицата погледна Нелсън.

— Наистина ли удостоявате с името философия — запита тя — това забравяне на всяко достойнство? Че няма дарби на крал, защото е бил възпитан като ладзароне, топа може да се разбере: дарбите са подправка, раздавана скъпернически от небето. Но да няма смелост на мъж! В действителност, Нелсън, тази вечер Д’Асколи, имаше не само мундира, но и смелостта на крал — кралят беше просто лакей на Д’Асколи, а като си помисли човек, че ако ония якобинци, от които толкова се страхува, ги бяха заловили, той щеше да допусне да обесят Д’Асколи, без да каже нито дума, за да го спаси!… Да си едновременно дъщеря на Мария-Терезия и съпруга на Фердинанд, ще се съгласите, че това е такава ирония на съдбата, при която човек започва да се съмнява в провидението.

— Слушайте! — каза Ема. — Не е ли по-добре така и не виждате ли, че провидението е извършило чудо, като е направило от вас едновременно крал и кралица? По-добре е да сте Семирамида, отколкото Артемида^[2], Елизабета, отколкото Мария Медичи^[3].

— О! — извика кралицата, без да слуша Ема. — Да бях мъж, да имах сабя!

— Тя не би струвала никога повече от тази — каза Ема, като си играеше със сабята на Нелсън, — а щом тази, слава Богу, ви закриля, нямате нужда от друга!

Нелсън сложи ръка върху главата на Ема и я погледна с израз на безгранична любов.

— Уви, скъпа Ема — каза той, — Бог ми е свидетел, че думите, които ще кажа, разбиват сърцето ми, докато се изтръгват от него, но мислите ли, че бих въздъхнал преди малко, като ви видях, когато най-малко очаквах, ако и аз нямах свои опасения?

— Вие ли? — запита Ема.

— Отгатвам какво иска да каже! — извика кралицата и вдигна кърпичка към очите си. — Да, плача наистина, но от ярост…

— Само че аз не отгатвам — каза Ема, — а каквото не отгатвам, трябва да ми се обясни. Какво разбирате под думата опасения, Нелсън? Говорете, настоявам!

Тя обгърна с ръка шията му, надигна се на тази ръка и целуна обезобразеното чело.

— Ема — отговори Нелсън, — вярвайте, че ако това чело, което сияе от гордост под устните ви, не сияе в същото време и от радост, то е само защото предвиждам голяма мъка в близко бъдеще.

— За мене има само една мъка в света — каза лейди Хамилтън: — да ме разделят от вас.

— Ето че отгатнахте, Ема.

— Да ни разделят! — извика младата жена с великолепно изиграно ужасяване. — А кой би могъл да ни раздели сега?

— Боже мой! Заповедите на адмиралтейството, някое хрумване на мистър Пит. Нима не могат да ме пратят да завзема Мартиника или Тринидад, както ме пратиха в Калви, в Тенерифе, в Абукир? В Калви оставих едното си око, в Тенерифе едната си ръка, в Абукир кожата на челото си. Ако ме изпратят в Мартиника или в Тринидад, бих искал да оставя там главата си и всичко да се свърши.

— Но вие, надявам ce, няма да се подчините, ако получите подобна заповед?

— Как бих могъл да постъпя, скъпа Ема?

— Ще се подчините на заповед да ме оставите?

— Ема, Ема! Не виждате ли, че се поставяте между дълга и любовта ми?… Това значи да ме превърнете в изменник или в отчаян.

— Добре — възрази Ема, — съгласна съм, че не можете да кажете на негово величество Джордж III: „Господарю, не искам да напусна Неапол, защото съм влюбен като луд в жената на вашия посланик, която също безумно ме обича“, но можете все пак да му кажете: „Ваше величество, не искам да изоставя една кралица, на която съм единствената подкрепа, единствена опора, единствен защитник. Вие, коронованите глави, си дължите взаимна закрила и отговаряте един за друг пред Бога, чиито избраници сте.“ А ако вие не му кажете това, защото поданик не говори така със своя крал, сър Уилям, който има пред млечния си брат права, каквито вие нямате, може да му го каже.

— Нелсън — намеси се кралицата, — може би съм голяма егоистка, но ако не ни защитите, ние сме загубени и когато ви представят въпроса в тази светлина — да се поддържа един престол, да се защити едно кралство, — не намирате ли, че той става толкова голям, та заслужава един доблестен човек да рискува нещо, за да ни спаси?

— Имате право, мадам — отговори Нелсън, — аз виждам само любовта си и не е чудно: тази любов е Полярната звезда^[4] в живота ми. Ваше величество ме прави особено щастлив, като ми посочва основания за преданост там, където виждах само любов. Още тази нощ ще пиша на моя приятел лорд Сен Венсан, или по-точно ще довърша започнатото писмо до него. Ще го помоля, ще настоявам да ме остави, нещо повече, да ме зачисли на служба към вас — той ще разбере и ще пише в адмиралтейството.

— А сър Уилям — добави Ема — ще пише направо до краля и до мистър Пит.

— Разбирате ли, Нелсън — продължи кралицата, — каква нужда имаме от вас и каква огромна услуга можете да ни направите? Ние ще бъдем принудени по всяка вероятност да напуснем Неапол, да отидем в изгнание.

— Мислите ли, мадам, че положението е толкова безнадеждно?

Кралицата кимна с тъжна усмивка.

— Струва ми се — продължи Нелсън, — че ако кралят би пожелал…

— Би било нещастие, ако пожелае, Нелсън… искам да кажа нещастие за мене. Неаполитанците ме ненавиждат — те са хора, които завиждат на всяка дарба, красота и смелост. Вечно потискани от немско, френско или испанско иго, те наричат чужденци, мразят и клеветят всички, които не са неаполитанци. Мразят Ектън, защото е роден в Англия, мразят мене, защото съм родена в Австрия. Предположете, че в изблик на смелост, на какъвто кралят не е способен, успеят да съберат останките от войската и да спрат французите в Абруцките проходи. В такъв случай неаполитанските якобинци, останали сами, ще се въз-ползват от отсъствието на войската, ще въстанат и френските ужаси от 1792 и 1793 ще се повторят тук. Кой може да ви увери, че няма да се отнесат с мене като с Мария-Антоанета, а с Ема като с княгиня Дьо Ламбал?^[5] Кралят все някак ще се спаси благодарение на своите ладзарони, които го боготворят, той има на своя страна закрилата на националността, но Ектън, Ема, аз, драги Нелсън, сме загубени. Нима провидението не ви е отредило една велика роля, ако сполучите да сторите за мене това, което Мирабо, господин Дьо Буйе, шведският крал, Барнав, господин Дьо Лафайет и най-после, двамата ми братя — двама императори — не успяха да сторят за кралицата на Франция?

— Това би било преголяма слава, към каквато аз не се стремя, мадам — каза Нелсън. — Би било вечна слава.

— Освен това не можете ли да изтъкнете, Нелсън, и факта, че се изложихме на опасност поради нашата преданост към Англия? Ако, вярно на договорите си с републиката, правителството на Двете Сицилии не бе ви позволило да вземете вода, храни, да отстраните авариите си в Сиракуза, щяхте да бъдете принуден да отидете за снабдяване в Гибралтар и нямаше да намерите френския флот в Абукир.

— Всичко това е вярно, мадам, тогава аз щях да бъда загубен, и вместо триумф щеше да ме чака позорен процес. Как бих казал: „Погледът ми беше насочен към Неапол“, когато бях длъжен да гледам към Тунис?

— Най-после, нали заради тържественото посрещане, което ви устроихме във възторга си към вас, избухна тази война? Не, Нелсън, съдбата на кралството на Двете Сицилии е свързана с вас, както и вие сте свързан със съдбата на неговите владетели. В бъдеще ще кажат: „Те бяха изоставени от всички: от съюзниците, приятелите, роднините си, против тях беше целият свят, но с тях беше Нелсън и Нелсън ги спаси.“

При тия думи кралицата протегна ръка към него; той я сграбчи, застана на едно коляно и я целуна.

— Мадам — каза Нелсън, въодушевен от ласкателството на кралицата, — обещава ли ми ваше величество само едно?

— Имате право да искате всичко от тия, които ще ви дължат всичко.

— Е, добре, искам кралската ви дума, че когато напуснете Неапол, само корабът на Нелсън и никой друг ще отведе в Сицилия августейшата ви личност.

— О, в това ви се заклевам, Нелсън, и добавям, че където бъда аз, с мене ще бъде и моята единствена, вечна приятелка Ема Лайона.

И с по-страстно движение, отколкото може би подхождаше на това приятелство, колкото и голямо да беше то, кралицата взе с две ръце главата на Ема, приближи я до устните си и я целуна по двете очи.

— Давам ви думата си, мадам — каза Нелсън. — Отсега нататък вашите приятели са и мои приятели, вашите врагове са и мои врагове и аз ще ви спася, дори ако ще трябва да се погубя е това!

— О! — извика Ема. — Ти си наистина рицар на кралете и защитник на троновете! Ти си наистина такъв, какъвто мечтаех да бъде този, на когото ще дам цялата си любов и цялото си сърце!

Този път съвременната Цирцея притисна устни не върху заздравялото чело на героя, а върху тръпнещите устни на влюбения. В същия миг някой подраска тихо на вратата.

— Влезте, мои скъпи сърдечни приятели, в онази стая — каза кралицата, като им посочи стаята на Ема. Ектън идва да ми донесе един отговор.

Опиянен от похвали, любов и гордост, Нелсън поведе Ема към стаята, изпълнена с ухания, а вратата се затвори сякаш сама зад тях.

Лицето на кралицата промени в един миг изражението си, като че си сложи или свали маска; погледът й стана суров и тя изрече рязко единствената дума:

— Влезте!

Беше наистина Ектън.

— И така — запита тя, — кого е чакал негово величество?

— Кардинал Руфо — отговори Ектън.

— Не знаете какво са говорили?

— Не, мадам, но зная какво са правили.

— Какво са правили?

— Повикали са Ферари.

— Подозирах. Още едно основание, Ектън, за това което знаете.

— Ще бъде изпълнено при първия удобен случай. Има ли нейно величество да ми заповяда още нещо?

— Не — отговори кралицата.

Ектън се поклони и излезе.

Кралицата погледна със завист към стаята на Ема и влезе безшумно в своята.