Александър Дюма
Сан Феличе (5)

IV
ПРАЗНЕНСТВО И УПЛАХА

По оръдейния салют от „Вангард“, осакатен почти толкова, колкото и командира му, по британското знаме, издигнато на гафела, видяхме, че Нелсън бе познал кралската флотилия, отплавала да го посрещне.

Капитанската галера нямаше какво да издига: още от Неапол английски флагове се развяваха по мачтите й редом с тези на Двете Сицилии. Когато двата кораба стигнаха на двеста метра един от друг, музиката на галерата засвири „Боже, пази краля“, а моряците на „Вангард“, накацали по рейте, отвърнаха с трикратно ура, с точността, присъща на англичаните при тази официална проява.

Нелсън заповяда да останат на място, за да дочакат доближаването на галерата до „Вангард“, спусна стълба откъм десния — почетния — борд и застана в горния й край гологлав, с шапка в ръка. Всички моряци и войници от морската пехота, дори бледите болни, недооздравели от раните си, бяха повикани на палубата и строени за почест в тройна редица.

Нелсън очакваше, че на борда ще се качи кралят, след него кралицата, престолонаследникът, тоест височайшите гости, според правилата на етикета; но с един чисто женски усет — в писмо до жена си Нелсън отбелязва този факт — кралицата пропусна напред прелестната Ема, която се изчерви от това минаване пред кралицата, изкачи се по стълбата и — било от искрено вълнение, било от добре изиграна роля — като видя Нелсън с нова рана, с черна превръзка на челото, пребледнял от загубената кръв, изписка, пребледня и почти примряла се облегна до гърдите на героя, шепнейки:

— О, велики, скъпи Нелсън!

Нелсън изпусна шапката си, ахна от радостна изненада, прегърна я с единствената си ръка и я притисна конвулсивно до сърцето си, като продължаваше да я подкрепя. В дълбокия възторг от тази неочаквана случка Нелсън забрави за миг целия свят и изпита всички неизразими радости, ако не от християнския, то поне от Мохамедовия рай. Когато се опомни, кралят, кралицата и целият двор бяха вече на борда и приветствията продължиха.

Крал Фердинанд му стисна ръка, нарече го спасител на света; поднесе му великолепна сабя, която му подаряваше заедно с окачените на дръжката й кордон на току-що учредения орден за заслуга „Свети Фердинанд“ и грамотата за титлата херцог Ди Бронте — едно съвсем женско ласкателство, измислено от кралицата; титлата беше равнозначна на херцог Мълния, защото Бронте беше един от трите циклопа, които изковават в огнените пещери на Етна мълниите на Юпитер.

След краля пристъпи кралицата; тя нарече адмирала свой приятел, защитник на троновете, от мъстител за кралете, съедини ръцете на Нелсън и Ема и ги стисна в своите.

Последваха престолонаследникът и престолонаследницата, принцесите, министрите, придворните; но какво значение имаха за Нелсън техните възхвали и ласкателства пред възхвалите и ласкателствата на краля и кралицата, пред едно ръкостискане на Ема Лайона! Уговориха Нелсън да мине на капитанската галера, която със своите двадесет и четири гребци можеше да се движи по-бързо от един платноходен кораб; но преди това Ема помоли от името на кралицата да разгледат подробно прославения „Вангард“, по който френските снаряди бяха оставили славни и незаздравели още рани, като раните на самия командир.

Нелсън ги разведе из кораба си с гордостта на моряк, лейди Хамилтън беше през цялото време под ръка с него и го молеше да опише на краля и кралицата най-подробно битката от 1 август, като настояваше да им разказва и за себе си. Кралят запаса собственоръчно на Нелсън сабята на Людовик XIV; кралицата му поднесе грамотата с титлата херцог Ди Бронте; Ема сложи на шията му големия кордон на ордена „Свети Фердинанд“, при което докосна неволно с прекрасните си уханни коси лицето на щастливия Нелсън.

Часът беше два следобед; за да се върнат в Неапол, им трябваха три часа. Нелсън предаде командването на Вангард на флагкапитана Хенри и под звуците на музиката и оръдията слезе в кралската галера, която се отдели от борда на колоса с лекотата на морска птица и се плъзна грациозно по морската шир.

Сега беше ред на адмирал Карачоло да посрещне госта; те бяха стари познати с Нелсън: виждали се бяха при обсадата на Тулон, воювали бяха заедно срещу французите и въпреки нещастния изход на битката, смелостта и съобразителността, проявени от Карачоло, му бяха спечелили адмиралското звание, което го приравняваше във всяко отношение с Нелсън, независимо от предимството, че родът му беше прочут отпреди два века. Тази малка подробност обяснява леката студенина в поздрава, който двамата адмирали си размениха, както и някак прибързаното завръщане на Франческо Карачоло към пейката за дежурство на командния му пост.

Кралицата настоя Нелсън да седне до нея под пурпурния навес на галерата, като заяви, че другите мъже могат да правят, каквото желаят, но адмиралът принадлежи само на нея и на приятелката й. След това Ема се настани по обичая си в нозете на кралицата. През това време сър Уилям Хамилтън, познаващ като археолог историята на Неапол по-добре от самия крал, обясняваше на Фердинанд как Август откупил или по-точно получил от неаполитанците остров Капри — който заобикаляха в този момент — в замяна на остров Искиа, защото забелязал, че изсъхналите и превити към земята клони на някакъв стар дъб се изправили и раззеленили при неговото слизане в Капри.

Кралят изслуша с най-голямо внимание сър Уилям Хамилтън; изчака го да завърши и каза:

— Драги ми посланико, от три дни е започнал прелетът на пъдпъдъците. Ако желаете, след една седмица ще дойдем на лов в Капри: ще намерим с хиляди.

Посланикът, също голям ловец — качество, с което бе спечелил голямото благоволение на краля, — се поклони в знак на съгласие и запази за по-благоприятен случай една научно-археологическа дисертация върху Тиберий, дванадесетте му вили и вероятността, че древните са познавали лазурната пещера, която не е имала тогава днешните вълшебни багри, защото те се дължат на морското равнище, издигнало се на пет-шест стъпки през осемнадесетте века, минали от времето на Тиберий до наши дни.

През това време комендантите на четирите неаполски укрепления бяха насочили далекогледите си към кралската флотилия, главно към капитанската галера, и щом видяха, че тя завива с нос към Неапол, предполагайки, че Нелсън е на нея, заповядаха да се даде салют от сто и един оръдейни изстрела, какъвто се дава само при раждането на престолонаследник. След петнадесет минути изстрелите престанаха и се подновиха, когато флотилията, все така водена от кралската галера, навлезе във военния пристан.

В подножието на склона, по който се отиваше до двореца, чакаха дворцовите каляски, както и каляските на английското посолство, съперничещи по разкош на кралските. Уговорено беше, че за този ден кралят и кралицата на Двете Сицилии отстъпват правата си на сър Уилям и лейди Хамилтън; Нелсън щеше да отседне в английското посолство, освен това вечерята и приемът след нея се даваха от английския посланик. Самият град Неапол участваше в празника с илюминации и фойерверки.

Преди да слезе на сушата, лейди Хамилтън пристъпи към адмирал Карачоло и каза със своя най-нежен глас и мило изражение:

— Честването, което ще окажем на нашия именит сънародник, би било непълно, ако единственият моряк, достоен да съперничи с него, не се присъедини към нас, за да отпразнува победата му и да вдигне наздравица за величието на Англия, за щастието на Двете Сицилии и за унищожаването на гордата френска република, дръзнала да обяви война на кралете. Тази наздравица запазихме за човека, който се е сражавал така храбро в Тулон — за адмирал Карачоло.

Карачоло се поклони учтиво, но без да се усмихне.

— Милейди — отговори той, — искрено съжалявам, че не мога да приема като ваш гост почетното участие, което сте ми отредили; защото колкото днешният ден е хубав, толкова има опасност нощта да бъде бурна.

Ема Лайона обгърна с поглед кръгозора; освен няколко леки облачета откъм Прочида лазурът беше ясен като нейните очи. Тя се усмихна.

— Вие се съмнявате в думите ми, милейди — продължи Карачоло, — но човек, прекарал две трети от живота си по своенравното Средиземно море, познава всички тайни на неговата атмосфера. Виждате ли леките пари, които се плъзгат по небето и се приближават бързо към нас? Те означават, че вятърът, досега северозападен, се променя в западен. Към десет часа вечерта ще духа от юг, тоест ще имаме сироко; неаполитанското пристанище е открито за всички ветрове, особено за този; така че аз ще трябва да бдя за закотвяне корабите на негово величество английския крал, които — вече доста пострадали от сраженията — може би не са запазили достатъчно сили да устоят на бурята. Днес, милейди, ние чисто и просто обявихме война на Франция, а французите са в Рим, значи на пет дни път оттук. Повярвайте ми, че след няколко дни ще имаме нужда нашите две флоти да бъдат в добро състояние.

Лейди Хамилтън помръдна леко, сякаш неволно, глава.

— Добре, княже — каза тя, — приемам отказа ви, който доказва толкова голяма загриженост на интересите на техни величества кралете на Англия и Сицилия. Но надявам се поне, че ще видим на бала вашата прекрасна племенница Чечилиа Карачоло, която впрочем не би могла да намери повод за отказ, защото я предупредихме, че разчитаме на нея, още в деня, когато получихме писмото на адмирал Нелсън.

— Тъкмо това ми оставаше да ви кажа, милейди. От няколко дни майка й, моята снаха, е толкова болна, че тази сутрин, преди да отплаваме, получих от бедната Чечилия писмо, с което се извинява, че не ще може да присъства на вашия прием, и ме моли да предам на ваша светлост съжаленията й, което имам честта да сторя.

Докато лейди Хамилтън и Франческо Карачоло разменяха тия няколко думи, кралицата се бе приближила, изслуша, чу и разбра повода за двойния отказ на строгия неаполитанец, смръщи чело, издаде долната си устна и леко пребледня.

— Внимавайте, княже! — каза рязко тя с усмивка, заплашителна като леките облачета, които адмиралът бе посочил на лейди Хамилтън като предвестници на буря. — Внимавайте! Само тези, които присъстват на приема у лейди Хамилтън, ще бъдат поканени на тържествата в двореца.

— Уви, ваше величество — отговори Карачоло, чието спокойствие не бе нарушено ни най-малко от тази заплаха, — болестта на бедната ми снаха е толкова сериозна, та дори ако тържествата, устроени от ваше величество в чест на негова светлост милорд Нелсън, биха траяли цял месец, тя не би могла да присъства на тях, а в такъв случай не би могла да присъства и племенницата ми, защото девойка на нейната възраст не може да се яви без майка си, дори на прием у кралицата.

— Добре, княже — отвърна кралицата, неспособна вече да се владее. — Ще си припомним този отказ, когато му дойде времето.

После взе под ръка лейди Хамилтън:

— Елате, мила Ема — каза тя. И добави полугласно: — Ах, тези неаполитанци, тези неаполитанци! Много добре зная, че ме мразят, но и аз не им оставам длъжна: аз пък се гнуся от тях!

И тя тръгна бързо към стълбата на десния борд, но все пак не толкова бързо, за да не може адмирал Карачоло да я изпревари. По негов знак гръмна великолепна духова музика; оръдията отново загърмяха, всички камбани зазвъняха едновременно и кралицата с побесняло от гняв сърце, а Ема с посрамено лице слязоха сред изблиците на радост и тържественост.

Кралят, кралицата, Ема Лайона и Нелсън се качиха в първата каляска; престолонаследникът — във втората; всички останали се настаниха в следващите коли, кой където си избра.

Най-напред отидоха в черквата Санта Клара, за да присъстват на благодарствения молебен. Харис Нелсън, сър Уилям и Ема Лайона с удоволствие биха минали — като еретици — и без тази церемония; но кралят беше прекалено добър християнин, особено когато го беше страх, та не допусна да я отминат.

Молебенът бе отслужен от неаполския архиепископ монсеньор Капече Дзурло, превъзходен мъж, който — от гледище на краля и кралицата на Двете Сицилии — можеше да бъде укорен само в прекалена склонност към свободолюбиви разбирания; в тази тържествена служба вземаше участие и друго църковно светило — кардинал Фабрицио Руфо, известен по това време само с възмутителния си обществен и частен живот.

Затова времетраенето на молебена бе използвано от сър Уилям Хамилтьн, еднакво голям колекционер на скандални анекдоти и на археологически находки, за да разкаже на лорд Нелсън приключенията на именития porporato^[1].

Ето какво научи той и какво за нашите читатели е от значение да знаят за този човек, комуто е отредено да играе толкова голяма роля в развоя на събитията, които ни предстои да разкажем.

Една италианска поговорка за прослава на прочути родове и за установяване на историческата им старинност гласи: „Апостолите във Венеция, Бурбоните във Франция, родовете Колона в Рим, Сан Северино в Неапол, Руфо в Калабрия.“

Кардинал Фабрицио Руфо принадлежеше към този именит род. Плесницата, която бе ударил като дете на красивия Анджело Браски, станал по-късно папа Пий VI, е изходна точка на успехите му. Той беше племенник на кардинал Томазо Руфо, доайен на кардиналската колегия. Един ден Браски, по това време ковчежник на негово светейшество, взе на коленете си племенника на своя покровител и тъй като малкият Руфо искаше да си поиграе с хубавата руса коса на ковчежника, а Браски вдигаше глава, за да го дразни, в един момент, когато ковчежникът отново наведе глава към него, малкият, вместо да се опита да сграбчи косата, му удари с все сила една здрава плесница.

След тридесет години, станал вече папа, Браски се озова пред детето, което му бе ударило тая плесница, станало вече тридесет и четири годишен мъж. Той си припомни, че то е племенник на покровителя, комуто дължеше всичко, и го назначи на поста, който бе заемал сам, когато беше получил плесницата — ковчежник на светия престол, длъжност, която води неизменно към кардиналска мантия.

Фабрицио Руфо ръководете така добре папското съкровище, че след три-четири години се установи един дефицит от три-четири милиона — по един милион годишно. Пий VI видя, че е по-изгодно да повиши Руфо в кардиналски сан, отколкото да го държи ковчежник; изпрати му червената барета и му отне ключовете от хазната.

Кардинал с тридесет хиляди франка на година вместо ковчежник с един милион, Руфо не пожела да остане в Рим, където би изглеждал разорен; затова замина за Неапол с писмо от папа Пий VI и поиска длъжност от Фердинанд, чийто поданик беше поради калабрийския си произход.

Когато го запитаха за какво е годен, Руфо отвърна, че е преди всичко военен; той именно укрепил Анкона и изнамерил нов способ за нажежаване на снарядите; затова искаше или по-точно предпочиташе служба във войската или флота.

Но Руфо не успя да се понрави на кралицата, а тъй като именно тя с подписа на своя любимец, първия министър Ектън, назначаваше във флота и в армията, кардиналът бе отхвърлен неумолимо дори от най-нисша длъжност. Тогава, за да удовлетвори препоръката на Пий VI, кралят назначи кардинала за директор на своите копринени фабрики в Сан Леучо. Колкото и странна да изглежда подобна длъжност за един кардинал, особено когато човек поразрови тайната, съпътстваща създаването на това селище, Руфо прие. Трябваха му преди всичко пари, а кралят бе придал към званието директор на селището Сан Леучо едно абатство с двадесет хиляди франка годишна рента. Освен това кардинал Руфо беше образован, дори учен, красив, още млад, храбър и горд като ония духовници от дните на Хенрих IV и Людовик XIII, които извършваха духовни служби, когато нямат друга работа, а през останалото време носеха ризница и въртяха сабя.

Разказът на сър Уилям трая точно толкова, колкото и молебенът на монсеньор Капече Дзурло. След като молебенът завърши, всички се качиха отново в каляските и стигнаха накрая на улица Киайа, където — както вече казахме — се намираше (и още се намира) дворецът на английското посолство, един от най-красивите и просторни дворци в Неапол.

На отиване към черквата Санта Клара, както и на връщане оттам каляските трябваше да се движат едва-едва, дотолкова улиците бяха препълнени с народ. Несвикнал с шумните външни излияния на южните народи, Нелсън беше опиянен от виковете: „Да живее Нелсън! Да живее нашият освободител!“, повтаряни от сто хиляди уста, и заслепен от разноцветните кърпички, развявали от сто хиляди ръце.

Нещо го учудваше все пак сред шумното великолепие на тържественото посрещане — това беше свободата на ладзароните, които се качваха по стълбата и по капрата на кралската каляска, необезпокоявани от кочияша, лакеите или бегачите, подръпва-ха краля за плитката на перуката или за носа, наричаха го побратиме Назоне, говореха му на ти, питаха кога ще излезе да продава риба в Мерджелина или да яде макарони в Сан Карло. Това нямаше нищо общо с величественото държание на английските крале и с благоговейната почит, с която се отнасяха към тях; но Фердинанд изглеждаше така щастлив от тези фамилиарности, отговаряше така весело с шеги и грубости от вида на тия, които му отправяха, удряше такива здрави плесници, когато му подръпваха прекалено силно плитката, че докато пристигнат пред вратата на посолството, Нелсън започна да вижда в тази размяна на волности само излияния на деца, влюбени в баща си и слабост на баща, прекалено снизходителен към децата си.

Нов блясък очакваше тук самолюбието му.

Вратата на посолството беше преобразена в огромна триумфална арка, украсена с новия герб, даден от английския крал на победителя при Абукир заедно с титлата лорд и Нилски барон. От двете страни на вратата се издигаха две позлатени мачти, каквито поставят в тържествени случаи на венецианската Пиацета, а на върха им върху дълги тесни червени флагчета, развя-вани от морския ветрец, признателният народ можеше да прочете написано със златни букви името на Харис Нелсън.

Над стълбището, превърнато в свод от лаври, най-редки цветя образуваха инициалите от името на Нелсън. Копчетата по ливреите на прислугата, порцелановите сервизи, всичко, дори покривките на огромната трапеза от осемдесет куверта, наредена в картинната галерия, всичко, включително кърпите за хранене на гостите, носеше двата инициала, обградени с малък лавров венец; тиха музика, която нямаше да пречи на разговорите, долиташе отнейде заедно с леки парфюми; подобно вълшебния дом на Армида, просторният дворец беше изпълнен с витаещи във въздуха ухания и невидими мелодии. За да заемат местата си на трапезата, гостите очакваха само пристигането на двамата духовници, архиепископа Капече Дзурло и кардинал Фабрицио Руфо.

Щом пристигнаха и те, според правилата на дворцовия етикет, който повелява кралете да са навсякъде като у дома си, лакеите обявиха, че трапезата на техни величества е сложена.

На Нелсън беше отредено място срещу краля, между кралица Мария-Каролина и лейди Хамилтън.

Като древния неаполитанец Апиций — комуто Тиберий връщал от Капрея калканите, когато ги намирал прекалено едри или много скъпи, и който се самоубил, когато му останали само няколко милиона, под предлог, че няма смисъл да живееш, щом си разорен — сър Уилям Хамилтън, поставяйки науката в услуга на гастрономията, бе наложил контрибуция върху произведенията от целия свят.

Хиляди свещи, отразени в огледалата, свещниците, кристалите, разливаха из вълшебната галерия по-ослепителна светлина от тая на слънцето в най-горещите часове на най-ясните и прозирни летни дни. Озарила златните и сребърни везби, отразена в разноцветните искри от медалите, ордените, диамантените кръстове по гърдите, тази светлина обгръщаше сякаш гостите с ореола, който превръща в очите на робските народи кралете, кралиците, князете, придворните, с една дума, големците на тоя свят, в полубожества, в по-висши, привилегировани създания.

При всяко ново ястие се пиеха наздравици; примерът бе даден от крал Фердинанд, който произнесе първия тост за славно царуване, безоблачно преуспяване и дълголетие на любимия му братовчед и августейши съюзник, английския крал Джордж III.

Противно на всички правила, кралицата вдигна наздравица за Нелсън, спасителя на Италия; Ема Лайона последва примера й и пи за Нилския герой, след това му подаде чашата, до която бе допряла устните си, превърнали виното в пламък; и при всяка наздравица гръмваха бурни овации и ръкопляскания, които щяха сякаш да съборят залата.

Непрестанно растящият възторг стигна до лудост при поднасянето на десерта поради едно неочаквано обстоятелство.

Осемдесетте сътрапезници очакваха само знак от краля, за да станат от трапезата; кралят наистина се изправи и гостите последваха примера му; но кралят остана на мястото си. В същия миг глухата, протяжна, безкрайно тъжна песен, поръчана от Людовик XIV на Люли^[2] в чест на изгнаника от Уиндзор Джеймс II, кралски гост в Сен Жермен — God save the King^[3] — гръмна в изпълнението на най-прекрасните гласове от театъра Сан Карло при акомпанимента на оркестър от сто и двадесет души.

Бурни ръкопляскания следваха всеки куплет, а последния по-шумно от другите, защото всички смятаха, че песента е завършена; но в същия миг един ясен, звънлив, треперещ глас запя куплет, добавен за случая, ценен повече поради намерението, което го бе продиктувало, отколкото като стихотворна творба:

Нека всички да прославим

на победата любимеца.

За французите страшилище!

Ведно с благородна Англия,

на Нелсън гордата родина,

древната земя на фараоните

пее: „Боже, пази краля!“ (буквален превод)

Тези толкова посредствени стихове предизвикаха нестихващи всеобщи акламации; но гласовете изведнъж замряха и уплашените погледи на гостите се насочиха към вратата, сякаш пред прага на залата бе застанал призракът на Банко^[4] или статуята на командора^[5].

Висок мъж със заплашително изражение се бе изправил там в строгия, великолепен републикански костюм, изпъкващ до най-малките подробности от светлината в залата. Той беше в син мундир с широки ревери, извезана със злато червена жилетка, тесен бял панталон и високи обърнати ботуши; лявата си ръка бе сложил върху дръжката на сабята, дясната бе пъхнал в мундира и — непростимо безочие! — не бе свалил тривърхата шапка с трицветен султан, емблема на революцията, издигнала народа на престола и смъкнала кралете на ешафода.

Беше френският посланик, онзи Гара, който бе прочел в Тампъл^[6] от името на конвента смъртната присъда на Людовик XVI.

Можем да си представим въздействието на тази поява в подобен момент.

Сред гробна тишина, която никой не мислете да наруши, Гара започна с твърд, звънлив и мощен глас:

— Въпреки непрекъснато подновяваните измени на лъжливия двор, наричан кралство на Двете Сицилии, аз все още се съмнявах; пожелах да видя с очите си, да чуя с ушите си: видях и чух! Много по-категорично от римлянина, отнесъл в една гънка на тогата си предложение за мир или война на картагенския сенат, аз нося само война, защото вие се отказахте днес от мира. И така, крал Фердинанд, и така, кралица Каролина, имате война, щом я желаете; но това ще бъде, предупреждавам ви, безпощадна война, при която — въпреки героя на днешното тържество, въпреки безбожната държава, на която е представител — вие ще загубите престола и живота си. Аз напускам Неапол, този град на клетвопрестъпници; затворете вратите му след мене, съберете войската си зад стените, наредете оръдия по укрепленията, приберете флотовете в пристанищата си — от това отмъщението на Франция може да се забави, но ще остане все така неотменно и страшно; защото всичко ще се сгромоляса пред вика на великия народ: Да живее републиката!

И като остави новия Валтасар^[7] и гостите му пред трите магически слова, прокънтели под сводовете, изписани сякаш пред очите на всички по стените на приемната зала, херолдът, дошъл като древен римски жрец да хвърли върху неприятелската земя едно окървавено нажежено копие — символ на война, — си тръгна бавно, като влачеше сабята си по стъпалата на мраморната стълба.

Едва заглъхнал, този шум бе последван от тропота на пощенска кола и на четирите й яки коня.