Александър Дюма
Сан Феличе (16)

XV
БАЩАТА И ДЪЩЕРЯТА

След пет минути рицарят Сан Феличе и Луиза бяха пред стария дворец на крал Руджеро^[1], който се намираше в другия край на града, срещу пристанището.

Князът не приемаше вече никого. Още при първите пристъпи на болестта под предлог, че има да урежда много работи, бе изпратил жена си и децата си в Неапол.

Дали искаше да им спести гледката на своята смърт? Или да умре в ръцете на тази, от която беше разделен през целия си живот?

Ако имахме все още някакви съмнения по този въпрос, писмото, изпратено от княз Караманико до рицаря Сан Феличе би било достатъчно да ги разсее.

Според даденото нареждане, отказаха на гостите да ги пуснат; но щом Сан Феличе каза името си, щом спомена името на Луиза, камериерът ахна радостно и изтича към покоите на княза, като викаше:

— Дойдоха, княже! И той! И тя!

Князът, който от три дни не ставаше от лежащия стол дори и за да му дават успокоителните лекарства, с които се опитваха да задушат болките, трябваше да го привдигат, като го крепят под митниците, се изправи изведнъж и каза:

— О, знаех си аз, че след толкова изпитания Господ ще ме възнагради, като ми даде възможност да видя и двамата преди да умра!

Той разтвори обятия; рицарят и Луиза се появиха пред прага на стаята му. В сърцето на умиращия имаше място само за един от тях. Сан Феличе побутна Луиза към обятията на баща й с думите:

— Върви, дете, правото е твое.

— Татко! Татко! — извика Луиза.

— Ах, колко е хубава! — прошепна умиращият. — Колко добре си удържал обещанието си, незаменими приятелю!

И както притискаше с една ръка Луиза до гърдите си, протегна другата на рицаря.

Луиза и Сан Феличе се разплакаха.

— Не плачете, не плачете — каза князът с неизразима усмивка. — Днес е празник за мене. Та нали трябваше някакво голямо събитие като предстоящото, за да се видим още веднъж на този свят? А кой знае, смъртта разделя може би по-малко, отколкото отсъствието. Отсъствието е нещо познато, изпитвано, смъртта е тайна. Целуни ме, мило дете, да, целуни ме двадесет пъти, сто пъти, хиляда пътя. Целуни ме за всяка година, за всеки ден, за всеки час, изминал през тия четиринадесет години. Колко си хубава и как благодаря Богу, че позволи да притая в сърцето си образа ти и да го отнеса със себе си в гроба.

С енергия, каквато сам не предполагаше, че има, той притисна дъщеря си, сякаш искаше действително да я скрие в своето сърце. След това се обърна към камериера, който се бе отдръпнал, за да стори път на Сан Феличе и Луиза:

— Никого, чуваш ли Джовани? Никого! Нито лекаря! Нито свещеника! Сега само смъртта има право да влезе тук!

Сломен от направеното усилие, князът се отпусна отново на стола: дъщеря му коленичи пред него и долепи чело до устните му; приятелят му застана отстрани. Княз Караманико вдиша полска глава към Сан Феличе; после, когато дъщеря му отново се разплака, каза с отслабнал глас:

— Отровиха ме. Учудва ме само, че толкова много се бавиха. Оставиха ми три години, използвах ги да направя малко добрини на този нещастен край. Трябва да им бъдем признателни за това, два милиона сърца ще съжаляват за мене, два милиона души ще се молят за мене.

И тъй като дъщеря му го гледаше така, сякаш търсете нещо в паметта си, той продължи:

— Не, ти не ме помпиш, мило дете, пък и да ме помпеше, не би могла да ме познаеш, както съм разсипан. Само преди петнадесет дни, Сан Феличе, бях все още почти млад мъж въпреки моите четиридесет и осем години. За петнадесет дни остарях с половин вик… Време е да умреш, столетнико!

После погледна Луиза и сложи ръка на главата й:

— Но аз те познах. — каза той. — Ти си с все същата прекрасна руса коса и големи черни очи. Сега си възхитителна девойка, а беше едно очарователно дете! Когато я видях последния път, Сан Феличе, й казах, че ще я оставя за дълго, може би завинаги. Тя се разплака както сега, по тъй като тогава все пак съществуваше някаква надежда, аз я прегърнах и казах: „Не плачи, мила, не ме измъчвай.“ А тя сподави въздишките си: „Върви си, мъко, защото татко иска!“ После ми се усмихна през сълзи. Да, дори ангел, зърнат през вратата на рая, не би бил толкова мил и прекрасен…

Умиращият притисна устни към главата на девойката: едри сълзи се плъзнаха безшумно по косите, които целувате:

— О, днес няма да кажа такова нещо — прошепна Луиза, — защото днес мъката ми е голяма… Татко, татко, нима няма никаква възможност да ви спасят?

— Ектън е син на опитен химик — каза Караманико — и се е учил при баща си.

После се обърна към Сан Феличе:

— Прости ми, Лучано, но усещам, че смъртта наближава, и бих искал да остана за миг насаме с дъщеря си. Не ревнувай, искам ти само няколко минути, а ти я бях оставил цели четиринадесет години… Четиринадесет години!… Бих могъл да бъда толкова щастлив през тия четиринадесет години!… Ах, колко е глупав човек!

Развълнуван от това, че князът си бе припомнил името, с което го назоваваше, когато бяха в колежа, рицарят стисна подадената ръка и се отдалечи безшумно.

Князът го изпрати с поглед и когато приятелят му излезе:

— Ето ни най-после сами, Луиза — каза той. — Не се безпокоя за имотното ти състояние, защото взех необходимите мерки по този въпрос, но се безпокоя за щастието ти… Забрави, че аз съм почти чужд човек за тебе, забрави, че сме разделени отпреди четиринадесет години. Представи си, че си израснала при мене, с милата привичка да ми поверяваш всичките си мисли. Ако беше наистина така, какво би ми казала в последния ми час?

— Само едно нещо, татко. На идване в двореца срещнахме човек от народа, който коленичи пред вратата на една черква, където се молеха за вас, и се присъедини със следните думи към общата молитва: „Света Богородице, поднеси на своя божествен син живота ми, ако животът на един беден рибар като мене може да изкупи живота на любимия пи вицекрал“. На вас и на Бога, татко, мога да кажа само това, което този човек казваше на Светата Дева.

— Жертвата би била прекалена — отговори князът, като поклати леко глава. — Аз изкарах живота си, все едно зле или добре. Твой ред е, дете мое, да изживееш твоя, а за да го подготвим колкото е възможно по-щастлив, не трябва да имаш никакви тайни пред мене.

— Нямам тайни от никого — каза девойката, като го погледна с големите си бистри очи, които изразяваха леко учудване.

— На деветнадесет години ли си, Луиза?

— Да, татко.

— И не си достигнала тази възраст, без да обикнеш някого, нали?

— Обичам вас, татко, обичам и рицаря, който ви замести при мен. Дотук свършва кръгът на обичта ми.

— Не ме разбираш или се преструват, че не ме разбираш, Луиза. Питам те дали не си спряла вниманието си на някой младеж, когото си срещнала в дома на Сан Феличе или другаде.

— Ние не ходехме никъде, татко, а в дома на настойника ми не съм виждала никакъв друг младеж освен млечния ми брат Микеле, който идваше всеки две седмици да взема малката издръжка на майка си.

— Значи не си влюбена в никого?

— В никого, татко.

— И беше щастлива досега?

— О, да, бях много щастлива.

— И не желаеше нищо?

— Само да ви видя отново.

— Дали продължението на живот като досегашния ти се струва достатъчно щастлив?

— Не бих искала от Бога нищо друго, освен да стигна по такъв път до небето. Рицарят е толкова добър!

— Да, Луиза. Ти не ще узнаеш никога истинската цена на този човек.

— Ако не бяхте вие, татко, бих казала, че не познавам по-добър, по-нежен, по-предан човек от него. Всички освен самия него, татко, знаят какво струва той, а това незнание е още една добродетел.

— От няколко дни, Луиза, откакто мисля само за две неща, за смъртта и за тебе, започнах да бленувам дали не можеш да минеш през тоя зъл и покварен свят, без да се вплиташ в него. Но ние нямаме време за губене в излишни предговори. Кажи ми с ръка на сърцето дали ще ти бъде противно да станеш жена на Сан Феличе.

Девойката трепна и погледна княза.

— Не ме ли чу? — попита той.

— Чух ви, татко, по зададеният въпрос беше така далеко от мислите ми.

— Добре, Луиза, да не говорим повече — каза князът, комуто се стори, че този отговор е прикрит отказ. — Какъвто съм егоист, аз ти зададох този въпрос повече заради себе си, отколкото за тебе. Виждаш ли, на умиране човек е изпълнен с вълнения и безпокойство, особено като си припомни живота. Щях да бъда спокоен и уверен в щастието ти, ако те поверя на такъв голям ум, на такова благородно сърце. Но да не говорим повече по това и да повикаме рицаря… Лучано!

Луиза стисна ръката на баща си, за да му попречи сякаш да изрече повторно името на рицаря.

Князът я погледна.

— Не съм ви отговорила, татко — каза тя.

— Отговори тогава. Нямаме време за губене.

— Татко — продължи Луиза, — аз не съм влюбена в никого, по дори да бях влюбена, нашето желание, изказано в този миг, би било заповед за мене.

— Размисли добре — отговори князът и лицето му просветна от радост.

— Казах вече, татко! — заяви девойката, получила сякаш твърдост от тържествеността на момента.

— Лучано! — извика князът. Сан Феличе влезе.

— Ела, ела по-скоро, приятелю! Тя е съгласна, приема.

Луиза подаде ръка на рицаря.

— На какво си съгласна, Луиза? — запита рицарят със своя мек, гальовен глас.

— Татко казва, скъпи приятелю, че ще умре щастлив, ако аз му обещая да стана ваша жена, а вие — мой съпруг. Аз обещах.

Колкото малко и да беше подготвена Луиза за предложението на баща си, рицарят беше подготвен още по-малко; той погледна последователно княза и Луиза и възкликна веднага:

— Но това е невъзможно!

Обаче погледът му, обгърнал в този миг Луиза, даваше съвсем ясно да се разбере, че невъзможността не идва от негова страна.

— Невъзможно ли? — запита князът. — Защо?

— Ами погледни ни! Виж нея, пред прага на живота, в разцвета на младостта, непознаваща любов, но копнееща за нея. И мене!… Мене с моите четиридесет и осем години, с посивелите коси, с приведената от четене глава!… Виждаш, че е невъзможно, Джузепе.

— Тя ми каза, че на този свят обича само нас двамата.

— Точно така! Тя ни обича с еднаква любов. Ние се допълваме взаимно като нейни бащи — ти като роден баща, аз като възпитател, по не ще мине много време и тази любов няма да й стига. На младостта е потребна пролет. Пъпките се подават през март, цветята разцъфтяват през април, природата се разгръща през май. Градинар, кой го би пожелал да промени реда на годишните времена, би бил не само безумец, но и безбожник.

— Ох! Загубих и последната си надежда! — каза князът.

— Както виждате, татко — промълви Луиза, — отказът идва не от мене, а от него.

— Да, отказът идва от мене, но от ума, не от сърцето ми. Нима зимата отказва някога слънчев лъч? Ако бях егоист, щях да кажа. „Приемам“. Щях да те отнеса в обятията си, както древните богове похитители са огласяли нимфите. Но ти знаеш, че — макар и бог — когато се оженил за дъщерята на Церера, Плутон можал да й подари само вечен мрак, където тя би умряла от тъга и скука, ако майка й не й бе възвърнала шест месеца дневна светлина. Не мисли вече по този въпрос, Караманико. Като смятат, че подготвят щастие за детето и за приятеля си, ти само ще създадеш страдания за две сърца.

— Той ме обичате като дъщеря, а не ме иска за жена — каза Луиза. — Аз го обичах като баща, по все пак го приемам и за съпруг.

— Бъди благословено, дете мое — каза князът.

— А мене, Джузепе — продължи рицарят, — изключваш от бащинската благословия. Как с възможно — продължи той, като сви рамене, — как е възможно ти, изпитал всички страсти, да се заблуждават така за великото тайнство, наричано живот?

— Тъкмо защото съм изпитал всички страсти — извика князът, — тъкмо защото съм отхапвал от всички плодове на Асфалтовото езеро^[2] и видях, че са само пепел, тъкмо затова желая за нея живот без страсти, тих и спокоен, какъвто е водила досега и признава, че е била щастлива. Каза, че си била щастлива до днес, пали, Луиза?

— Да, татко, много щастлива.

— Чуваш ли, Лучано?

— Бог ми е свидетел — отговори рицарят, като обгърна с ръка главата на Луиза, докосна с устни челото й и го целуна, както всяка сутрин, — Бог ми е свидетел, че и аз бях щастлив. Бог ми е свидетел също, че в деня, когато Луиза ме напусне, за да отиде при съпруга си, ще ме напусне всичко, което ми е скъпо и ме крепи в живота. В тоя ден, приятелю, ще се загърна в саван и ще чакам смъртта!

— Тогава? — извика князът.

— Но тя ще се влюби ти казвам! — извика Сан Феличе с болка, каквато не бе прозвучавала досега в гласа му. — Ще се влюби и този, когото ще обикне, не ще бъда аз. Нима не е по-добре да се влюби като свободна девойка, отколкото като обвързана съпруга? Свободна, тя ще отлети като птиче, а какво му е на птичето, ако клонът, върху който е било, ще потрепера, ще изсъхне и ще се прекърши след отлитането му?

И добави с тъжно изражение, присъщо само на неговата поетична личност:

— Ако птичето се връщате да свие гнездо на изоставения клон, може би и тя би се върнала!

— Тогава, татко — каза Луиза, — като не искам да постъпя против волята ви, няма никога да се омъжа.

— Безплодна издънка на повалено от бурята дърво — прошепна князът, — изсъхни тогава заедно с него!

Главата му клюмна на гърдите, една сълза се търкулна по ръката на Луиза, която я посочи мълчаливо на рицаря.

— Добре, щом искате и двамата — каза той, — съгласявам се с това, което най-много желая и от което най-много се страхувам, но при едно условие.

— Какво с то? — запита князът.

— Бракът да се сключи след една година. През тази година Луиза ще посещава обществото, където не се е явявала още, ще се запознае с младежи, които не познава. Ако след една година нито един от срещнатите младежи не й хареса, ако и след една година бъде готова да се откаже от света, както е готова днес, ако най-после след една година ми каже: „В името на баща ми, приятелю, бъди мой съпруг!“, тогава няма да нравя никакви възражения и ако това изпитание не ме убеди, то поне ще ме победи.

— Ох, приятелю! — извика князът, като сграбчи двете му ръце.

— Послушай какво има още да ти кажа, Джузепе, и бъди тържествен свидетел на задължението, което поемам, или неумолим отмъстител, ако не го изпълня. Аз вярвам в непорочност-та, в целомъдрието, в добродетелта на това дете, както вярвам в непорочността на ангелите; но тя е все пак жена, може да съгреши.

— О! — промълви Луиза и закри с две ръце лицето си.

— Може да съгреши — настоя Сан Феличе. — В такъв случай ти обещавам, приятелю, заклевам ти се, братко, върху това разпятие, символ на предаността, пред който след миг ще съединим ръцете си, заклевам ти се, ако подобно нещастие се случи, да посрещна вината със състрадание и опрощение и да кажа за грешницата само това, което божественият Спасител е казал за прелюбодейката: „Нека този, който е безгрешен, хвърли пръв камък срещу нея!“ Дай си ръката, Луиза!

Девойката се подчини. Караманико взе разпятието и им го поднесе.

— Караманико — каза Сан Феличе, като сложи върху разпятието ръката си, в която държеше ръката на Луиза, — заклевам ти се, че ако след една година Луиза има все още днешните си намерения, точно след една година тя ще стане моя жена. Можеш да издъхнеш спокойно, приятелю, заклех се.

И наистина следната нощ, на 14 срещу 15 септември 1795 година, княз Караманико издъхна с усмивка на устни, като държеше в ръка сключените ръце на Сан Феличе и Луиза.