Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La San-Felice, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Александър Дюма

Сан Феличе

Роман

 

Превод от френски: Невяна Розева

Редактор на поредицата: Иван Тренев

Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев

Художник-редактор: Лили Басарева

Коректор-стилисти: Катя Илиева и Людмила Антонова

Графично оформление: Стефан Узунов

Цена 32,98 лв.

ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ СОФИЯ, 1991

с/о Jusautor, Sofia

 

Първо издание: 1969 на изд. „Народна младеж“ в Библ. Приключения и науч. фантастика; № 111.

История

  1. — Добавяне

LX
КОГАТО ВАНИ ПОСТИГА НАЙ-ПОСЛЕ ЦЕЛТА, КЪМ КОЯТО ОТДАВНА СЕ Е СТРЕМИЛ

Спомняме си препоръката, направена от крал Фердинанд в едно от писмата му до кралицата. Тази препоръка беше да не се оставя задълго в затвора Николино Карачоло и да се настои пред финансовия прокурор Вани да ускори следствието по делото. Надяваме се, че нашите читатели не са се заблудили в намерението на казаната препоръка и не са й придали никакво човеколюбие. Не! И кралят имаше като кралицата основания за лична омраза: той помнеше, че елегантният Николино Карачоло, слязъл от Паузилипе, за да поздрави в Неаполитанския залив Латуш-Тревил[1] и моряците му, един от първите оскърби кралския поглед с това, че бе изоставил напудрената перука, пожертвал бе плитката пред новата мода, оставил си бе бакенбарди и — винаги пръв в лошия път — бе сменил нахално с дълъг панталон късите панталони и копринените чорапи.

Николино беше, както знаем, и брат на красивия херцог Ди Рока Романа, който криво или право минаваше за едно от многобройните краткотрайни увлечения на кралицата, незаписани в историята, пренебрегваща такива подробности, но установени от летописа на дворцовите скандали, който съществува чрез тях; обаче кралят не можеше да отмъсти на херцог Ди Рока Романа, който не бе променил нито едно копче в облеклото си, не бе нито обръснал, нито оставил да му порасне брада, следователно бе спазил най-строгите правила на етикета; затова не му беше неприятно — тъй като и най-добродушният съпруг изпитва все пак известна ненавист към любовниците на жена си, — не му беше неприятно, казваме, като не намираше приемлив предлог да отмъсти на по-големия брат, да намери повод да отмъсти на по-малкия. Впрочем като лично основание за ненавистта на краля Николино Карачоло беше опетнен и с първородния грях, че майка му беше французойка, а вече наполовина французин по произход, беше напълно французин по убеждения.

Видяхме освен това, че колкото смътни и инстинктивни да бяха подозренията му към Николино Карачоло, те не бяха съвсем безоснователни, защото Николино Карачоло беше свързан с големия заговор, стигащ до Рим, за да повика французите в Неапол и да доведе заедно с тях просвета, напредък и свобода.

Спомняме си също при каква поредица от неочаквани обстоятелства Николино Карачоло трябваше да даде на измокрения от морските вълни Салвато свои дрехи и оръжие; как едно писмо от жена, забравено от него в джоба на редингота му, бе намерено от Паскуале ди Симоне, предадено от полицията на кралицата, а от кралицата на Ектън; почти присъствахме на химическия опит за изчистване на кръвта и изясняване на писаното, а напълно присъствахме на поетичния опит, който откри жената и позволи да бъде заловен любовникът й; знаем също, че арестуваният любовник, откаран в крепостта Сан Елме, беше нашият безгрижен приятел, любителят на приключения Николино Карачоло.

Читателят ще ни прости, че му натрапваме някои повторения; желаем доколкото е възможно да доизясним с няколко реда — дори ако са излишни — нашия разказ, който може въпреки старанието ни да бъде замъглен от многобройните герои, част от които неизбежно трябва да от паднат, понякога в продължение на няколко глави, понякога дори в цял том. За да направят място за други.

Нека ни бъдат простени следователно известни отклонения, като се има предвид доброто ни намерение, и нека това добро намерение не се сметне за едно от тези, с които е осеян пътят към ада[2].

Крепостта Сан Елме, където бе откаран и затворен Николино Карачоло, беше — струва ни се, че казахме вече това — неаполската Бастилия.

Крепостта Сан Елме, която бе играла голяма роля във всички неаполитански революции и следователно ще играе роля и в продължението на нашата повест, е построена на върха на хълма, който се издига над древната Партенопа. Ние няма да разследваме като нашия учен археолог сър Уилям Хамилтън дали името Ермс, първоначално название на крепостта Сан Елме, произлиза от старата финикийска дума ерме, която значи висок, възвишен, или й е било дадено поради статуите на Приап, наричани терме[3] от жителите на Никополис, които отбелязвали с тях синорите на нивите и на домовете си. Тъй като не сме били надарени от небето с прозорливостта да четем в дълбокия мрак на етимологиите, ще се задоволим да посочим, че това име е свързано с един параклис на свети Еразъм, дал името си на планината, където е бил построен; тази планина се е наричала най-напред Свети Еразъм, после изопачено Свети Ерм и накрая променяйки се все повече и повече, става Сан Елме. На този връх, който се издига над града и морето, е била построена най-напред една кула, заместила параклиса и наречена Белфорте; кулата била превърната в крепост от Карл II Анжуйски, по прякор Куция; укрепленията били подсилени при обсадата на Неапол от Лотрек не през 1518 година, както казва синьор Джузепе Гаранти, автор на книгата „Неапол и околностите му“, а през 1528; по заповед на Карл V тя става редовна крепост. Като всички крепости, предназначени отначало да отбраняват населенията, сред които или над които са били издигнати, Сан Елме започва постепенно не само да не отбранява населението на Неапол, а да го заплашва и тъкмо от това последно гледище мрачният замък все още вдъхва страх на неаполитанците, които при всяка извършена, или по-точно понасяна от тях революция искат от новото правителство да го разруши. Новото правителство, което има нужда от популярност, издава указ за събарянето на крепостта Сан Елме, но се пази да не я събори. Нека побързаме да кажем, защото трябва да бъдем справедливи към камъните, както и към хората, че почтената и мирна крепост Сан Елме, вечна заплаха за разрушаване на града, се е задоволявала всякога само да заплашва, никога нищо не е разрушила, а при известни обстоятелства дори е закриляла.

Казахме, че трябва да бъдем справедливи към камъните, както и към хората; да обърнем това правило и да кажем, че трябва да бъдем справедливи към хората, както към камъните.

Не от леност или небрежност — слава Богу! — маркиз Вани не бе избързал с делото на Николино; не, маркизът, истински финансов прокурор, търсеше всякога виновни и ги намираше дори там, където те не съществуваха, така че не заслужаваше подобен укор; но този маркиз Вани беше добросъвестен по своему; той бе протакал седем години делото на княз Ди Тарсия и три години делото на рицаря Медичи и тия, които упорстваше да нарича негови съучастници; този път той държеше един виновник, имаше доказателства за виновността му, сигурен беше, че виновният не може да му избяга през трите врати, затварящи килията му, и трите стени, заграждащи крепостта Сан Елме; така че един ден, една седмица и дори един месец нямаха за него значение, стига да постигне желания резултат. Освен това, както вече казахме, по инстинкт и похвати той приличаше на хищниците от котешката порода, а известно е, че тигърът обича да си играе с човека, преди да го разкъса, както котката с мишка, преди да я изяде.

Така именно маркиз Вани се забавляваше да си играе с Николино Карачоло, преди да заповяда да му отсекат главата.

Но трябва да добавим, че в тази смъртоносна игра, когато се борят двама души — единият въоръжен със закона, изтезанията и гилотината, а другият само с духа си, — не всякога печели този, който има всички изгледи за успех. Напротив. След четири последователни разпита, всеки от които бе траял повече от два часа, когато Вани се бе опитал да обработва по всички възможни начини задържания, следователят бе научил името, презимето, званията, възрастта и общественото положение на Николино Карачоло, неща известни на всички в Неапол, без да им е бил потребен един месец затвор и три седмици следствие; но въпреки любопитството си — а маркиз Вани беше сигурно един от най-любопитните съдии в кралството на Двете Сицилии — той не бе успял да научи нищо повече. И наистина Николино Карачоло се бе затворил в дилемата си: „Или съм виновен, или съм невинен. Ако съм виновен, не съм толкова глупав да нравя признания, които ще ме изложат, ако съм невинен, няма какво да признавам и следователно няма нищо да призная.“ Поради тази система за защита на всички въпроси на Вани за неща вън от известните на всички, с други думи, извън името, презимето, званията, възрастта, местожителството и общественото положение, Николино Карачоло отговаряше също с въпроси, като питаше с голям интерес Вани женен ли е, хубава ли е жена му, обич а ли я, имат ли деца, на каква възраст са, има ли братя и сестри, жив ли е баща му, починала ли е майка му, колко му плаща кралицата за тази длъжност, титлата маркиз наследствена ли е за първородните му потомци, вярва ли в съществуването на Бог, ад и рай, като твърдеше при тия празни приказки, че изпитва към Вани не по-малка симпатия от тази на самия маркиз Вани към него и следователно му е позволено, ако не да му задава същите въпроси — не можеше да си позволи подобна нескромност, — то поне да се интересува по същия начин от живота му. Така в края на всеки разпит маркиз Вани знаеше по-малко, отколкото миналия път, и дори не смееше да иска от секретаря да вписва в протокола глупостите, казвани от Николино; накрая при последното си посещение заплаши затворника, че ще заповяда да го подложат на изтезания, ако той продължава да се подиграва с достойната богиня на правосъдието; така на 9 декември сутринта, няколко часа след пристигането на краля в Казерта, още неизвестно в Неапол и узнато само от ония, които бяха имали честта да видят негово величество, Вани се яви, както казахме, в крепостта Сан Елме, твърдо решен този път, ако Николино продължава същата игра, да изпълни заплахите си и да използва изтезание sicut in cadaver, което за голямо съжаление му бе отказано на времето от мнозинството на държавната хунта; този път поне нямаше нужда да се допитва до нея.

Затова Вани, обикновено невесел, имаше този ден още по-зловещо изражение. Придружаваше го освен топа и неаполският палач, маестро Донато, заедно с двамата си помощници, дошли нарочно да помогнат при разпита на задържания, ако той продължи не да отрича, а да се забавлява с весели и невероятни шега, непознати в съдебния летопис.

Не споменаваме секретаря, който придружаваше усърдно Вани при всяко негово посещение и от благоговение пред финансовия прокурор така упорито мълчеше, та Николино твърдеше, че Вани води със себе си не жив човек, а чисто и просто своята сянка, облечена като секретар, и то не за да спести държавни пари, както биха могли да помислят някои, като не плаща заплата на този нисш чиновник, а просто за да има винаги подръка секретар, готов да записва разпитите.

За това голямо тържество изтезанието — неприлагано в Неапол и изобщо в кралството на Двете Сицилии, откакто дон Карло бе встъпил на неаполитанския престол, с други думи, отпреди шестдесет и пет години, — което маркиз Вани щеше да има честта да възстанови сега не върху anima vili, а върху член на първите неаполитански родове, на дон Роберто Бранди, управител на затвора, бе дадена заповед да поднови изцяло старинната зала за мъчения в крепостта Сан Елме. Ревностен кралски служител, дон Роберто Бранди, изпитал преди две години неудоволствието да изтърве от крепостта Еторе Карафа, побърза да докаже предаността си към негово величество, като изпълни точно заповедите на финансовия прокурор, така че когато съобщиха за идването на Вани, управителят излезе да го посрещне и каза, самодоволно усмихнат:

— Заповядайте. Надявам се, че ще бъдете доволен от мене.

И въведе Вани в залата, напълно подновена за Николино Карачоло, който не подозираше, че заради него държавата е похарчила за средства за изтезания невероятната сума от седемстотин дуката, от които, според придобитите в Неапол привички, управителят бе сложил половината в джоба си.

Предшестван от дон Роберто и последван от своя секретар, палача и двамата му помощници, Вани слезе в този музей на мъките и както генерал пред сражение разглежда полето, където ще се даде битката, и отбелязва неравностите на почвата, които би могъл да използва, за да победи, и той проучи последователно цялата колекция инструменти, излезли в по-голямата си част от църковните арсенали, защото архивите на инквизицията бяха доказали, че аскетичните мозъци са най-изобретателни, когато става дума за машини, предназначени да предизвикат тръпки от ужас в най-дълбоко скритите фибри на човешкото сърце.

Всеки инструмент беше на мястото си, готов за употреба.

Като остави маестро Донато и двамата му помощници в злокобната зала, осветена само от факли, закрепени на стената в железни ръце, Вани мина в съседната стая, отделена от залата за мъчения с желязна решетка, пред която беше спусната черна вълнена завеса; през тази завеса, недостатъчна да я скрие напълно, светлината на факлите ставаше още по-зловеща.

Пак дон Роберто се бе погрижил да подреди и тази стая, някогашна зала на тайния съд, изоставена заедно със залата за мъчения. Тя се отличаваше само с това, че отникъде не проникваше дневна светлина; мебелировката й се състоеше само от два светилника с по пет свещи; на масата имаше хартия, мастило и пера. От едната страна на масата имаше кресло, от другата — пейка за обвиняемия; до голямата маса, която можеше да се нарече почетна, очевидно запазена за съдията, имаше друга, по-малка, за секретаря.

Над главата на съдията имаше голямо разпятие от дъбово дърво, излязло сякаш изпод суровия резец на Микеланджело, дотолкова строгото лице на разпнатия ви оставяше в недоумение дали той е поставен там, за да подкрепя невинния, или да плаши виновния.

Висяща лампа от тавана осветяваше тази страшна агония, която не напомняше Исус, издъхващ с прошка на уста, а по-скоро злия разбойник, умиращ с проклятие.

Финансовият прокурор разглеждаше досега всичко, без да продума, и като не чу от устат му похвалата, която смяташе, че заслужава, дон Роберто зачака неспокойно какъв да е знак на задоволство; но това закъсняло задоволство беше особено ласкателно. Вани похвали подчертано цялата обстановка и обеща на достойния комендант, че кралицата ще бъде уведомена за усърдната му служба. Насърчен от похвалата на така осведомен човек, дон Роберто изказа плахо пожелание кралицата да посети някои ден крепостта Сан Елме и да види лично великолепната зала за мъчения, много по-интересна според него от музея Каподимонте; но въпреки влиянието си пред нейно величество Вани не се осмели да обещае подобно височайше благоволение на достойния управител, като въздъхна със съжаление, принуден да се задоволи с уверението, че на нейно величество ще бъдат точно описани и трудът, който си бе дал, и постигнатият успех.

— А сега, драги коменданте — каза Вани, — качете се и ми изпратете затворника без окови, но с добра охрана. Надявам се, че видът на тази стая ще му внуши естествено по-разумни мисли от тия, из които блуждаеше досега. От само себе си се разбира — добави непринудено Вани, — че ако ви се иска да гледате мъчения, можете лично да придружите затворника. Ще бъде интересно може би за интелигентен човек като вас да научи начина, по който ще ръководя тези действия.

Дон Роберто изказа с топли изрази на финансовия прокурор признателността си за даденото позволение и заяви, че ще бъде щастлив да се възползва от него. Поклони се на прокурора до земята и излезе, за да изпълни току-що получената заповед.

Бележки

[1] Латуш Тревил, Луи — френски адмирал (1745–1804). Б.пр.

[2] Намек за френската поговорка: пътят към ада е постлан с добри намерения. Б.пр.

[3] Терме (ит.) — граница, предел, край. Б.пр.