Александър Дюма
Сан Феличе (27)

XXVI
ДВАМАТА РАНЕНИ

Луиза не разбираше нищо от току-що станалото. Отгатваше, че е спасила живота на човек, който е скъп за Чирило, и нищо повече.

Като видя как добрият лекар пребледня от изпитаното вълнение, тя му наля и подаде чаша студена вода, която той изпи наполовина.

— А сега — каза Чирило, като стана внезапно — да не губим нито минута. Къде е той?

— Там — отговори Луиза и посочи края на коридора. Чирило понечи да тръгне в указаната посока. Луиза го спря.

— Но… — започна колебливо тя.

— Но? — повтори Чирило.

— Изслушайте ме и най-после простете ми, приятелю — започна тя с гальовния си глас, като сложи ръце на раменете му.

— Слушам — отговори усмихнато Чирило. — Не е на умиране, нали?

— Не, слава Богу! Мисля дори, че е добре за такова състояние или поне беше така, когато го оставих преди два часа. Това именно исках да ви кажа, защото е от значение да го знаете, преди да отидете при него. Не смеех да изпратя за вас, защото сте приятел на съпруга ми, а по усет разбирах, че той не бива да узнае нищо. Не исках да поверя на лекар, комуто нямам доверие, една толкова важна тайна, защото в случая има важна тайна, нали, приятелю?

— Ужасна тайна, Луиза!

— Кралска тайна, нали? — продължи тя.

— Мълчете! Кой ви каза такова нещо?

— Самото име на убиеца.

— Знаехте ли го?

— Моят млечен брат Микеле позна Паскуале ди Симоне… Но оставете да довърша. Исках да ви кажа, че като не смеех да изпратя за вас, а не исках да потърся друг лекар освен вас, помолих едно лице, което беше случайно тук, да даде първа помощ на ранения…

— Има ли образование това лице? — запита Чирило.

— Не, но твърди, че знае някакви тайни, с които лекува.

— Шарлатанин значи.

— Не е. Простете, драги докторе, аз съм толкова смутена, че не зная какво говоря. Моят млечен брат Микеле, когото наричат Микеле ил Пацо^[1], познавате го, нали?

— Да, и в скоби казано, пазете се от него! Той е бесен роялист, пред когото не бих дръзнал да се покажа, ако бях остриган а ла Тит^[2] или ако носех дълги, а не къси панталони: той приказва само за изгаряне и бесене на якобинците.

— Да. Но не е способен да издаде тайна, която засяга и мене.

— Възможно е. Хората от нашето простолюдие са смесица от добро и зло, само че у повечето злото надделява над доброто. И така, вие казахте, че вашият млечен брат Микеле?…

— Под предлог да ми предскаже бъдещето — кълна ви се, приятелю, че хрумването беше негово, а не мое — ми доведе една албанска гледачка. Тя ми предсказа разни глупости, с една дума, беше вкъщи, когато прибрах нещастния младеж. Тя именно спря кръвта с билки, на които знаела свойствата, и му направи първата превръзка.

— Хм! — промълви неспокойно Чирило.

— Какво?

— Тя няма повод да изпитва лоши чувства към ранения, нали?

— Никакъв. Не го познава и изглеждаше, че се развълнува много от състоянието му.

— Не се страхувате следователно, че с цел да му отмъсти за нещо, е употребила отровни билки?

— Господи! — извика Луиза, като пребледня. — Вие ме подсещате за това, но не, невъзможно. Като оставим настрана извънредната му слабост, раненият изпита голямо облекчение, щом го превързаха.

— Тези жени — каза Чирило, сякаш говореше на себе си — наистина притежават понякога отлични тайни. В Средновековието, още преди науката да дойде от Персия с авиценовци^[3] и от Испания с авероевци^[4], те са били довереници на природата и ако медицината не беше толкова горда наука, щеше да признае, че дължи на тях някои от най-добрите си открития. Само че, скъпа Луиза — продължи той, като заговори отново на младата жена, — тия създания са диви, завистливи и за ранения ще бъде опасно вашата врачка да узнае, че друг лекар го лекува. Затова постарайте се да я отстраните, за да го видя насаме.

— Тъкмо това мислех и аз, приятелю, това именно исках да ви кажа — отговори Луиза. — Сега, когато вече знаете всичко и сам предвидихте опасенията ми, да вървим! Вие ще влезете в съседна стая, аз ще отпратя Нано под някакъв предлог и тогава, тогава, драги докторе — продължи Луиза, като скръсти ръце, сякаш се молеше Богу, — ще го спасите, нали?

— Спасява природата, мило дете, а не ние — отвърна Чирило. — Ние само й помагаме, нищо повече и аз се надявам, че тя вече е сторила за скъпия ни ранен всичко, което може да направи. Но да не губим време — при такива произшествия бързата помощ допринася много за оздравяването. При все че трябва да се уповаваме на природата, не бива да възлагаме всичко на нея.

— Елате тогава — каза Луиза.

Тя тръгна напред, докторът я последва.

Минаха през дългата редица отделения, съставящи дома Сан Феличе, после отвориха междинната врата към съседната къща.

— Ах! — промълви Чирило, като забеляза случайното удобство, така добре послужило при сегашното събитие. — Ето нещо превъзходно! Разбирам, разбирам… Той не е у вас, а у херцогиня Фуско. Има провидение, мое дете!

И Чирило вдигна поглед към небето, за да благодари на провидението, в което лекарите изобщо не вярват много.

— Трябва да го крием, нали? — попита Луиза.

Чирило разбра какво иска да му каже.

— От всички без изключение, чувате ли? Ако се узнае присъствието му в този дом, при все че той не е ваш, най-напред ще бъде ужасно изложен съпругът ви.

— Значи — извика радостно Луиза — не съм сбъркала и добре направих, че запазих тайната само за себе си?

— Да, добре сте направили. За да ви успокоя напълно, ще добавя, че ако този младеж би бил познат и задържан, в опасност ще бъде не само неговият живот, но и вашият, на съпруга ви, моят и на още много хора, които струват повече от мене.

— О, никой не струва повече от вас, приятелю, и никой не знае по-добре от мене колко струвате вие. Но ние сме до вратата, докторе; искате ли да останете отвън, а аз да вляза сама?

— Добре — каза Чирило и се отдръпна.

Луиза завъртя ключа и вратата се отвори, без да скръцне.

Сигурно бяха взети мерки за безшумното й отваряне.

За най-голяма своя изненада младата жена намери ранения сам с Нина, която изцеждаше капка по капка на гърдите му с гъбичка сок от билките, набрани от врачката.

— Къде е Нано? Къде е Микеле? — попита Луиза.

— Нано излезе, синьора, като каза, че всичко е наред засега и няма какво да прави тук, а другаде я чакала много работа.

— А Микеле?

— Микеле каза, че поради събитията от тази нощ сигурно ще има врява на Стария пазар. Той бил един от главатарите на квартала си и трябвало да бъде там, ако стане нещо.

— И ти си сама?

— Съвсем сама, синьора.

— Влезте, докторе, влезте — каза Луиза, — свободно е.

Докторът влезе.

Болният лежеше на легло с възглавие, опряно до стената. Гърдите му бяха съвсем разголени, като изключим платното, кръстосано отпред и прехвърлено през раменете, за да придържа превръзката. Точно върху раната Нина изстискваше с гъба сока от билките.

Когато Луиза отвори вратата, Салвато лежеше неподвижно, със затворени очи. Те се отвориха едновременно с вратата и лицето му придоби щастливо изражение, почти прогонило страданието.

Поканен от младата жена да влезе, Чирило пристъпи след нея; раненият го погледна отначало тревожно. Кой беше този човек? Вероятно баща, може би съпруг.

После го позна изведнъж, направи опит да се надигне, промълви името на Чирило и му подаде ръка.

Но се отпусна отново на възглавниците, изтощен от току-що направеното малко усилие.

Чирило вдигна пръст до устните си, за да му направи знак да не говори и да не мърда.

Приближи до ранения, вдигна превръзката, стегнала гърдите, остави само най-долния пласт, разгледа внимателно билките, счукани от Микеле, опита с крайчеца на устните си сока им и се усмихна, като усети комбинацията от три затягащи билки — горчивка, живовляк и пелин.

— Добре — обърна се той към Луиза, към която се бяха насочили отново погледът и усмивката на болния, — можете да продължавате лечението на врачката. Не бих предписал може би тъкмо това, но надали бих дал и нещо по-добро.

После се върна към ранения и най-внимателно го прегледа.

Благодарение на затягащите билки, сложени върху раната, благодарение на сока, с който непрекъснато я овлажняваха, ръбовете й се бяха свили, имаха добър вид и цвят, а навярно нямаше и вътрешен кръвоизлив или ако бе започнал, е бил прекъснат от парче съсирена кръв — възхитително дело на природата, която се бори за своите създания с разум, какъвто науката никога няма да достигне.

Пулсът беше слаб, но добър. Оставаше да се види в какво състояние е гласът. Най-напред Чирило допря ухо до гърдите на болния, за да чуе дишането. Изглежда, че остана доволен, защото вдигна глава с успокоителна усмивка за Луиза, която следеше всяко негово движение.

— Как се чувствате, драги Салвато? — запита той ранения.

— Слаб, но много добре — отговори той. — Бих желал завинаги да остана така.

— Браво! — каза Чирило. — Гласът е по-добре, отколкото очаквах. Нано ви е лекувала чудесно и мисля, че без да се уморявате много, ще можете да отговорите на някои въпроси, чието значение сам ще отгатнете.

— Разбирам — промълви болният.

И наистина при всякакви други обстоятелства Чирило би отложил за следния ден разпитването на Салвато; но положението беше толкова сериозно, че нямаше нито миг за губене, за да се вземат необходимите мерки.

— Спрете, щом почувствате, че сте се уморил — каза той на болния, — а когато Луиза ще може да отговори на въпросите, които ви задавам, моля я да ви спести труда да отговаряте вие.

— Луиза ли се казвате? — запита Салвато. — Това беше едно от имената на майка ми. Бог е дал еднакво име на жената, която ми е дала живот, и на тази, която ми го спаси. Благодаря му.

— Приятелю — смъмри го Чирило, — пестете думите си. Аз се укорявам за всяка дума, която ще ви принудя да кажете. Така че не изричайте нито една излишна.

Салвато кимна леко в знак на послушание.

— В колко часа — започна Чирило, обръщайки се колкото към Салвато, толкова и към Луиза, — в колко часа раненият дойде в съзнание?

Луиза побърза да отговори вместо Салвато:

— В пет часа сутринта, приятелю, точно когато се зазоряваше.

Раненият се усмихна; именно при първите лъчи на това зазоряване той бе зърнал Луиза.

— Какво помислихте, като видяхте тази стая и това непознато лице?

— Първата ми мисъл беше, че съм умрял и някой ангел е дошъл да ме отнесе на небето.

Луиза понечи да се отдръпне зад Чирило; но Салвато така нетърпеливо протегна ръка към нея, та Чирило я спря и върна на мястото й, за да може раненият да я вижда.

— Взел ви е за ангел на смъртта — каза Чирило. — Докажете му, че се мами и че вие сте, напротив, ангелът на живота.

Луиза въздъхна, сложи ръка на сърцето си, за да потисне ускорените му удари, и като нямаше сили да се противопостави на принудата на Чирило, се приближи към ранения.

Тогава погледите на двамата млади се срещнаха и не се отделиха вече.

— Подозирате ли кои са убийците ви? — запита Чирило.

— Аз ги познавам — побърза да каже Луиза — и ви ги казах: това са полицаи на кралицата.

Следвайки препоръката на Чирило да остави Луиза да отговаря вместо него, Салвато се задоволи да кимне утвърдително.

— А подозирате ли с каква цел са се опитали да ви убият?

— Те ми казаха сами — промълви Салвато, — за да вземат книжата, които носех.

— Къде бяха тези книжа?

— В джоба на плаща, който ми бе дал Николино.

— И какво стана с книжата?

— Когато изгубвах съзнание, ми се стори, че ги взеха.

— Разрешавате ли да прегледам дрехата ви?

Раненият кимна, но Луиза се намеси:

— Ще ви я дам, ако искате — каза тя, но е безполезно, джобовете са празни.

И тъй като Чирило запита с поглед: „Откъде знаете?“, Луиза отговори на този безмълвен въпрос:

— Първата ни грижа беше да потърсим там, където можеше да се намери някакво сведение, което би ни помогнало да установим самоличността на ранения. Ако би имал майка или сестра в Неапол, първият ми дълг щеше да бъде да ги предупредя, каквото ще да стане след това. Но не намерихме нищо, нали, Нина?

— Абсолютно нищо, синьора.

— А какви бяха книжата, които са сега в ръцете на вашите неприятели? Припомняте ли си, Салвато?

— Само едно писмо от генерал Шанпионе, което препоръчваше на френския посланик да поддържа, доколкото е възможно, добри отношения между двете правителства, като се има предвид, че той още не е в състояние да воюва.

— Споменаваше ли се за патриотите, влезли във връзка с него?

— Да, и му поръчваше да ги успокои.

— Назоваваше ли ги по име?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм.

Уморен от усилието да отговори докрай на Чирило, раненият затвори очи и пребледня.

Луиза ахна: помисли, че той загубва съзнание.

При това ахване Салвато отвори очи и на устните му се появи усмивка — от признателност ли или от любов?

— Няма нищо, синьора, няма нищо.

— Все едно — каза Чирило, — пито дума повече. Зная, каквото исках да узная. Ако се отнасяше само до моя живот, нямаше да ви запитам нито дума, но вие знаете, че не става дума само за мене и ще ми простите.

Салвато пое ръката, подадена от доктора, и я стисна с енергия, от която пролича, че силата му не го е напуснала.

— А сега — продължи Чирило — мълчете и се успокойте — злото не е така голямо, както се страхувах и както би могло да бъде.

— А генералът? — запита раненият въпреки заповедта да мълчи. — Той трябва да знае какво се е случило.

— Генералът — отговори Чирило — ще получи до три дни пратеник или известие, за да бъде успокоен за вашата участ. Ще научи, че сте тежко, но не смъртоносно ранен. Ще научи, че сте извън досега на неаполската полиция, колкото ловка и да е тя. Ще научи, че имате болногледачка, която сте взели за ангел, преди да разберете, че е обикновена милосърдна сестра. Ще научи най-после, драги Салвато, че всеки ранен би желал да бъде на ваше място и би искал от лекаря си само едно нещо: да го излекува много бързо.

Чирило стана, отиде до една маса, където имаше перо, мастило и хартия; докато той пишеше рецептата, Салвато потърси и намери ръката на Луиза, която се изчерви от това.

Щом написа рецептата, Чирило я подаде на Нина и тя излезе веднага, за да я занесе за изпълнение.

След това повика при себе си младата жена и й каза съвсем тихо, да не може раненият да чуе:

— Грижете се за този млад човек, както сестра се грижи за брата си, повече — както майка се грижи за детето си. И никой, нито дори Сан Феличе, да не узнае присъствието му тук. Провидението с избрало вашите нежни и непорочни ръце, за да им повери скъпоценния живот на един от своите избранници. За него ще отговаряте пред това провидение.

Луиза наведе глава и въздъхна. Уви! Препоръката беше излишна: гласът на собственото й сърце й препоръчваше Салвато така нежно, както и гласът на Чирило, колкото и властен да беше той.

— Ще дойда отново вдругиден — продължи Чирило. — Ако не се случи нещо непредвидено, не изпращайте за мене, защото след станалото тази нощ полицията ще ме следи. Направихме всичко, което трябваше да се направи. Внимавайте раненият да не преживее никакво физическо или душевно сътресение. За всички, дори за Сан Феличе, болната сте вие и аз ще идвам заради вас.

— И все пак — промълви младата жена — ако съпругът ми узнае…

— В такъв случай поемам всичко върху себе си — отговори Чирило.

Луиза вдигна поглед към небето и въздъхна по-свободно.

В този миг Нина се върна с предписаните лекарства. С помощта на девойката Чирило постави прясно стрити билки върху гърдите на ранения, пристегна превръзката, препоръча му да си почива и почти успокоен, че животът на Салвато е вън от опасност, се сбогува с Луиза, като й обеща да дойде след един ден.

Нина току-що затвори след него пътната врата, когато от Паузилипе заслиза едно кароцело^[5].

Чирило му направи знак да приближи и се качи в него.

— Къде трябва да закарам ваше превъзходителство? — попита кочияшът.

— В Портичи, приятелю. Ето ти един пиастър за курса, ако стигнем за един час.

И му показа пиастъра, без да му го даде.

— Viva San Gennaro^[6]! — извика кочияшът.

И шибна коня, който препусна в галоп.

С такава скорост Чирило би стигнал за по-малко от час до целта си; но когато стигнаха до улица Нуова дела Марина, намериха кея, задръстен от огромна навалица, която им пресече напълно пътя.