Александър Дюма
Сан Феличе (30)

XXIX
АСУНТА

Угрижеността на Стария пазар и бръмченето по улица Сант Елиджо и уличката Деи соспири дел абисо се дължеше именно на произшествието с бекайото.

Само че, както може да предположим, това произшествие се обясняваше по сто различни начина.

Бекайото с разцепената буза, с трите счупени зъба и резнат език не можеше или не искаше да даде много сведения. От думите „джакобини“ и „франчези“, прошепнати от него, можеха само да разберат, че е бил нареден така от неаполитанските якобинци.

Разправяха също, че един приятел на бекайото останал мъртъв на местопроизшествието, а други двама били ранени, единият толкова тежко, че починал още през нощта.

Всеки изказваше мнение за това произшествие и за причините му; и тези именно приказки на пет-шестстотин души, които бе чул отдалеко, привлякоха Фра Пачифико към магазинчето на бекайото. Само един двадесет и шест — двадесет и осем годишен момък, облегнат до рамката на вратата, стоеше замислен и мълчалив. Но при различните предположения и главно при изказваното мнение, че бекайото и тримата му другари на връщане от кръчмата Ла Скиава, където вечеряли, били нападнати от петнадесет души при Лъвовата чешма, момъкът се смееше и вдигаше рамене по-мпогозначително, отколкото ако бе опровергал тия приказки с някакво изказване.

— Защо се смееш и вдигаш рамене? — запита един от другарите му на име Антонио Авела, наричан още Палиукела^[1], по навика на неаполитанците да дават всекиму прякор според физиката или характера му.

— Смея се, защото ме е смях — отговори момъкът, — а вдигам рамене, защото ми се иска да ги вдигам. Щом вие имате право да приказвате глупости, и аз имам право да се смея на приказките ви.

— За да знаеш, че говорим глупости, трябва да си по-добре осведомен от нас.

— Не е мъчно човек да е по-добре осведомен от тебе, Палиукела — трябва само да знае да чете.

— Не съм се научил да чета — отговори този, когото Микеле упрекваше в невежество (защото този, който се присмиваше, беше нашият приятел Микеле), — понеже не ми се е удал случай. На тебе се е удал, защото имаш богата млечна сестра, при това жена на учен, но не бива заради това да презираш другарите си.

— Не те презирам, Палиукела, ни най-малко! Ти си добър и честен момък и ако имах да съобщя нещо, тъкмо на тебе щях да го кажа.

Микеле може би щеше да даде на Палиукела доказателство за своето доверие, като го измъкне от тълпата и му съобщи някои подробности, които му бяха известни, но усети, че нечия ръка се стовари тежко върху рамото му.

Той се обърна и потрепера.

— Ако имаше да съобщиш нещо, тъкмо на него щеше да го кажеш — промълви на веселяка този, който бе сложил ръка на рамото му, — но ако кажеш това нещо на когото и да е, тогава именно ще заслужиш истински прякора си Лудия Микеле.

— Паскуале ди Симоне! — промълви Микеле.

— Повярвай ми, че за тебе с по-добре и по-безопасно — продължи полицаят — да отидеш в черквата Ла Мадона дел Кармине при Асунта, която дава там обет — понеже, като не си я намерил тази сутрин у дома й, си в такова лошо настроение, а не да стоиш тук и да разправяш каквото не си видял и каквото би било цяло нещастие за тебе, ако си видял.

— Имате право, синьор Паскуале — отговори разтрепераният Микеле, — още сега отивам. Пуснете ме само да мина.

Паскуале се отдръпна, за да остави между себе си и стената толкова място, колкото да се промъкне десетгодишно дете. Микеле мина свободно, толкова се бе смалил от страх.

— Не, разбира се! — шепнеше той, като се отдалечаваше с едри крачки към черквата Дел Кармине, без да поглежда назад. — Не, разбира се! Нито дума няма да продумам, можеш да си сигурен в това, твое касапско величество! По-скоро бих си отрязал езика. Но все пак — продължи той — и ням би проговорил, като чуе да разправят, че били нападнати от петнадесет души, когато всъщност те са били шестима срещу един. Все едно, не обичам французите и якобинците, но още по-малко обичам полицаите и соричите^[2], затова не съжалявам, че онзи ги е понаредил. Двама убити и двама ранени от шестимата, viva San Gennaro! He e имал ревматизъм в ръката оня приятел, нито подагра в пръстите!

Той се разсмя, заклати весело глава и заигра сам тарантела насред улицата.

Колкото и да се твърди, че монологът не е нещо естествено, Микеле — наричан Лудия Микеле именно защото имаше навика да си приказва сам и да ръкомаха, докато говори — Лудия Микеле би продължил да хвали Салвато, ако още докато се смееше, не се бе озовал — толкова дълга бяха крачките му — на площада Дел Кармине, продължавайки да играе тарантела пред самия вход на черквата.

Той вдиша тежката мръсна завеса пред вратата, влезе и се огледа.

Черквата Дел Кармине, за която не можем да не кажем мимоходом няколко думи, е най-популярната черква в Неапол, а нейната мадона минава за най-чудотворна. Откъде идва тази слава и на какво се дължи тази почит, проявявана от всички обществени класи? Дали защото тук се намират тленните останки на младия поетичен Конрадино, племенника на Манфред, и на приятеля му Фридрих Австрийски? Дали заради Христос, който — застрашен от снаряд на Рене Анжуйски — е навел глава към гърдите си, за да се спаси от снаряда, а косите му растат и досега така обилно, че неаполският кмет идва всяка година да ги остриже тържествено със златна ножица? Или най-после защото героят на ладзароните Мазаниело е бил убит в съседния манастир и почива там в някой незнаен кът, забравен от народа, който не тачи дори хората, загинали за него? Едно с вярно — тъй като черквата Дел Кармине е, както казахме, най-популярна в Неапол, в пея се дават най-много обети и там именно старият Томео бе дал своя по причина, която скоро ще узнаем.

И така, във винаги препълнената с богомолци черква Дел Кармине Микеле отначало не можа да намери тази, която търсеше; но все пак я откри край един от страничните олтари, вляво от входа, където тя се молеше набожно.

Този озарен от свещи олтар беше посветен на Свети Франнциск.

Микеле имаше щастието или нещастието — според това дали вие, драги читателю, сте оптимист или песимист — да е влюбен. Народното вълнение, с което бе обяснил на Нина тръгването си, беше само второстепенна причина. Главната беше желанието му да види и да прегърне Асунта, дъщерята на Басо Томео, стария рибар, зърнал една нощ — както си припомняме, — когато бе привързвал лодката си под скалата, където се издига дворецът на кралица Джована, някакъв призрак, който се надвесил над него, за да се увери с острието на камата си, че старецът наистина спи; и след като се убедил в това, се изкачил отново и изчезнал в развалините.

Трябва да си припомним също, че това видение бе дотолкова уплашило стария рибар, та той напусна Мерджелина и като остави между досегашния и новия си дом реката Киайа, Киатамоне, замъка дел Уово, Санта Лучия, Кастел Нуово, вълнолома, пристанището, Страда Нуова и най-после вратата Дел Кармине, се премести да живее в Маринела.

Като истински странстващ рицар Микеле бе последвал любимата си до другия край на Неапол; би я последвал и накрай света.

На утрото, за което става дума, като намери вратата на стария Басо Томео затворена, вместо да е отворена както винаги, той се обезпокои.

Къде можеше да е Асунта и защо бе излязла от къщи?

Извън съмненията, които един влюбен изпитва всякога към своята любима, колкото и да вярва, че тя го обича, Микеле бе преживял и някои спънки в любовта си.

Басо Томео, стар и богобоязлив рибар, който почиташе светците и обичаше труда, нямаше много добро мнение за Микеле, когото смяташе не само за луд, както го смятаха всички, но и за ленивец и безбожник.

Тримата братя на Асунта — Гаетано, Дженаро и Луиджи, бяха много послушни деца и споделяха мнението на баща си за Микеле; така че горкият Микеле при всяка нова нападка срещу него имаше в дома на Томео само един-единсн защитник, Асунта, срещу четирима противници — бащата и тримата синове — огромно мнозинство при споровете, възникващи против него.

За щастие риболовът е тежък занаят и Басо Томео, заедно с тримата си сина — които се хвалеха, че не са ленивци като Микеле и държаха да изпълняват добросъвестно работата си — прекарваше част от вечерта да спуска мрежите, а част от нощта да чака рибата да нахълта в тях и част от утрото да ги изтегли от водата. Така от двадесет и четири часа на денонощието Басо Томео и тримата му сина прекарваха осемнадесет часа вън от къщи, а през останалите шест спяха; поради това не бяха непоносими надзорници за любовта на Микеле и Асунта.

Затова Микеле понасяше търпеливо своето нещастие. Басо Томео му бе казал, че ще му даде дъщеря си само когато Микеле се залови за почтен и доходен занаят или когато получи наследство. За нещастие Микеле твърдеше, че не знае да съществува един едновременно честен и доходен занаят, защото едното от двете качества изключвало другото; трябва да признаем, че що се отнася до Неапол, думите му не бяха парадокс; за доказателство вземаме самия Басо Томео, който упражняваше почтен занаят, работеше с тримата си сина по осемнадесет часа в денонощието, а за петдесетте години, откакто за пръв път бе хвърлил мрежите си в морето, не бе успял да спести петдесет дуката. Затова Микеле очакваше наследството като споменаваше за някакъв несъществуващ чичо, тръгнал по пътя на Марко Поло за китайското царство. Ако наследството не се явеше, нещо все пак възможно, той щеше непременно да стане някой ден полковник, щом Нано му бе предсказала това. Вярно е, че в дома на Басо Томео Микеле бе съобщил само първата част от предсказанието, като запази за себе си втората, която стигаше до бесилото; пея той бе намерил за уместно да сподели само с млечната си сестра Луиза, както видяхме при разговора преди още по-зловещото предсказание, направено от врачката на самата Луиза.

Обаче присъствието на Асунта пред олтара на Свети Франциск в черквата Дела Мадона дел Кармине и необикновеното осветление на този олтар бяха доказателства, че Микеле, колкото и да го смятаха за луд, не се е мамил за слабия улов, постиган от Басо Томео, въпреки умората от тежкия занаят. И наистина последните три дни бяха толкова лоши, та старият рибар бе дал обет да запали пред олтара на Свети Франциск дванадесет свещи с надежда, че светецът, негов покровител, ще го сподоби с улов, какъвто евангелските рибари имали в Генисаретското езеро; и бе пожелал през цялата сутрин, докато той изтегля мрежите, дъщеря му Асунта да подкрепя обета му с най-горещи молитви.

А тъй като обетът беше даден предния ден, след последния улов, още по-лош от първите два; тъй като Микеле бе посветил цялата вечер на Луиза и цялата нощ на ранения, така че Асунта не успя да го предупреди, той намери къщата затворена и Асунта коленичила пред олтара на Свети Франциск, вместо да го чака пред вратата. Щом се увери, че Паскуале ди Симоне му е казал истината, Микеле въздъхна така дълбоко от задоволство, че Асунта се обърна, извика от радост, благодари с мила усмивка за проницателността му и му направи знак да коленичи до нея. Нямаше нужда да повтори поканата. Микеле се озова с един скок от мястото, където бе застанал, до стъпалата на олтара и коленичи на същото стъпало, където се молеше Асунта.

Не бихме желали да твърдим, че от този миг молитвата на девойката беше все така гореща, както допреди идването на Микеле, или че мисълта й не се поразсея. Но това не беше вече толкова важно, защото уловът сигурно бе приключил и мрежите бяха навярно изтеглени. Така че можеха в края на краищата да си позволят някоя и друга любовна приказка между благочестивите слова, на които имаше право светецът.

И едва тук Микеле научи от Асунта случките, с които — в качеството си на историк — запознахме читателите още преди Микеле да ги узнае, а в замяна на тези новини той разказа най-правдоподобно измисленото обяснение за заболяването на Луиза, за убийството при Лъвовата чешма и за врявата на улица Сант Елиджо и уличката Деи соспири дел абисо пред вратата на бекайото.

Като истинска евина дъщеря, щом научи, че се е случило нещо на Стария пазар, Асунта поиска да разбере какво точно е станало. А тъй като това, което нейният любим й разказа, изглеждаше забулено в мъгла, тя се прости със Свети Франциск, свършила-недовършила молитвата си, поклони се пред олтара на светеца, потопи крайчеца на пръстите си в съда със светена вода до вратата, докосна с влажните си пръсти ръката на Микеле, прекръсти се още веднъж, улови го под ръка още преди да излязат от черквата и лека като чучулига, готова да литне, чуруликаща като нея, излезе с изгората си от черквата Дел Кармине, напълно уверена в помощта на светеца и в това, че бащата и братята й са имали чудесен улов.