Александър Дюма
Сан Феличе (4)

III
МИНАЛОТО НА ЛЕЙДИ ХАМИЛТЬН

В краткия и непълен портрет на лейди Хамилтьн, който се опитахме да скицираме, ние казахме: странното минало на тая жена. И наистина, ничия съдба не е била по-необикновена от нейната; ничие минало не е било едновременно по-мрачно и по-ослепително от нейното; тя не бе узнала никога нито точната си възраст, нито точното си месторождение; в най-ранните си спомени се виждаше като три-четиригодишно дете, облечено в бедна платнена рокля, пристъпващо босо по планински път сред мъглите и дъжда на една северна страна, стиснало с премръзналата си ръчица дрехата на майка си, бедна селянка, която го прегръщаше, когато детето вече не можеше да върви от умора или когато трябваше да минават през рекички, пресичащи пътя.

Ема помнеше глада и студа при това пътуване.

Помнеше също, че като минаваха през някой град, майка й се спираше пред вратата на богатска къща или пред хлебопродавница и молеше за някоя монета, каквато често й отказваха, или за хляб, какъвто почти всякога получаваше.

Вечер майката и детето се спираха пред някоя усамотена ферма и молеха за подслон, какъвто им даваха в плевнята или обора; нощите, когато позволяваха на двете нещастни пътнички да спят в обор, бяха празник; детето се стопляше бързо от кроткото дишане на животните и почти всякога на сутринта, преди да тръгне отново на път, получаваше от стопанката или от прислужницата, дошла да издои кравата, чаша топло, пенливо мляко — лакомство, на което не беше свикнала, и затова още повече му се радваше.

Най-после майката и девойчето стигнаха градчето Флинт, крайната цел на пътуването им; оттам беше родом майката на Ема, както и баща й, Джон Лайънс. Тръгнал да търси работа, бащата се бе преместил от графство Флинт в графство Честър; но работата се бе оказала недоходна. Джон Лайънс бе умрял млад и беден; и вдовицата му се връщаше в родния край, за да види дали той ще я посрещне гостоприемно или като мащеха.

След това Ема си припомняше как три-четири години по-късно извеждаше на паша из зелената разцъфнала ливада по склона на хълма стадото овце на местната чифликчийка, у която майка й слугуваше; тя се спираше обикновено край някой бистър извор, в който с удоволствие се оглеждаше, накичена с венец от нацъфтелите около нея полски цветя.

След още две-три години, когато наближаваше вече десетгодишна възраст, в семейството настъпи щастлива промяна. Един от графовете Халифакс, намерил в момент на артистично хрумване майката на Ема за все още красива, им изпрати малка сума, част от която бе отредена за издръжка на майката, а част за възпитанието на детето; и Ема си спомняше как я бяха завели в пансион за девойки, които носеха сламени шапки, светлосини рокли и черни престилки.

Тя остана в този пансион две години, научи се да чете и да пише, получи първите познания по музика и рисуване, напредвайки много бързо в изкуствата поради голямата си надареност; но една сутрин майка й дойде неочаквано да я прибере. Граф Халифакс бе починал и бе забравил в завещанието си двете жени. Ема не можеше вече да остане в пансиона, защото нямаше кой да плаща таксата; досегашната пансионерка трябваше да постъпи като гувернантка в дома на някой си Томас Хауардън, чиято овдовяла дъщеря бе умряла млада, оставяйки три сирачета.

Една среща, когато бе извела децата на разходка край заливчето, реши съдбата й. Прочутата лондонска куртизанка мис Арабел и един много даровит художник, неин любовник в момента, се бяха спрели — художникът, за да рисува една уелска селянка, а мис Арабел — да го гледа как рисува.

Децата, придружавани от Ема, се приближиха от любопитство и се надигнаха на пръсти, за да видят какво прави художникът. Ема ги последва; художникът се обърна, забеляза я и ахна от изненада; Ема беше тринадесетгодишна, а художникът не бе виждал досега по-красиво същество.

Запита я коя е, какво прави. Ема бе получила вече известно възпитание и то й позволи да отговори доста изискано на въпросите. Художникът се осведоми колко й плащат за гледането на децата у мистър Хауардън; тя отговори, че получава облекло, храна, квартира и десет шилинга на месец.

— Елате в Лондон — предложи художникът — и аз ще ви давам по пет гвинеи^[1] всеки път, когато се съгласите да ми позирате, за да ви рисувам.

И подаде картичка, на която бе написано: „Едуард Роумни, Кевъндиш скуеър № 8“. А мис Арабел извади от колана си и й подаде малка кесийка с няколко златни монети. Девойката се изчерви, взе картичката, прибра я в пазвата си, но инстинктивно отказа да приеме кесийката.

И тъй като мис Арабел настояваше, обяснявайки, че парите ще послужат за пътуването до Лондон, Ема отговори:

— Благодаря, милейди. Ако отида в Лондон, ще пътувам с моите малки досегашни и бъдещи спестявания.

— От десетте шилинга на месец ли? — запита със смях мис Арабел.

— Да, милейди — отвърна простичко девойката.

И всичко свърши дотук.

След няколко месеца синът на мистър Хауардън, прочутият лондонски хирург Джеймс Хауардън, дойде да посети баща си; и той бе поразен от красотата на Ема Лайона и през целия си престой във Флинт беше внимателен и добър към нея; но не я увещаваше като Роумни да отиде в Лондон.

След триседмичен престой при баща си той си замина, като остави две гвинеи за малката гувернантка за грижите й към неговите племенници. Ема ги прие, без да се мръщи.

Тя имаше приятелка на име Фани Стронг, която пък имаше брат Ричард. Ема никога не бе любопитствала да знае какво работи Фани, макар че я виждаше всякога облечена по-добре, отколкото средствата й позволяваха; навярно, казваше си тя, Фани получава пари за тоалети от съмнителните доходи на своя брат, който минаваше за контрабандист.

Един ден, когато — вече четиринадесетгодишна — се беше спряла пред магазин за огледала, за да се огледа в голямото рекламно огледало, Ема усети, че някой я побутва по рамото. Беше Фани Стронг, която я измъкваше по този начин от унеса.

— Какво правиш тук? — запита Фани.

Ема се изчерви и не отговори. За да каже истината, би трябвало да признае: „Оглеждах се и виждах, че съм хубава“.

Но Фани Стронг не се нуждаеше от отговор, за да разбере какво става в сърцето на Ема.

— Ах! — въздъхна тя. — Ако бях красива като тебе, не бих стояла дълго в този ужасен край.

— Къде би отишла? — попита Ема.

— В Лондон, разбира се! Всички казват, че с хубаво лице в Лондон можеш да преуспееш… Иди там и като станеш милионерка, ще ме вземеш за прислужничка.

— Искаш ли да отидем заедно? — запита Ема Лайона.

— На драго сърце, но как? Аз нямам дори шест пенса, а не вярвам и Дик да е по-богат от мене.

— Аз — каза Ема — имам четири гвинеи.

— Това е повече, отколкото е потребно за тебе, мене и Дик! — извика Фани.

И решиха да заминат.

Следващия понеделник, без да се обадят някому, бегълците заминаха от Честър с дилижанса за Лондон. Когато стигнаха станцията, където спираше честърският дилижанс, Ема раздели с Фани Стронг останалите двадесет и два шилинга.

Фани Стронг и брат й имаха адреса на един хан, където отсядаха контрабандисти; той се намираше на малката уличка Вилърс, между Темза и булевард Странд. Ема остави Дик и Фани да търсят тази квартира, а сама нае кола, за да отиде на Кевъндиш скуеър № 8.

Едуард Роумни отсъстваше; не знаеха къде е, нито кога ще се завърне; предполагаха, че е във Франция, и не го очакваха по-рано от два месеца. Ема се слиса. Тази толкова естествена възможност за отсъствие на Роумни дори не бе й минала през ум. Но друга мисъл проблесна в съзнанието й: тя се сети за мистър Джеймс Хауардън, който на заминаване от бащиния дом й бе оставил толкова мило двете гвинеи, послужили за заплащане на по-голямата част от пътните разноски.

Той не бе й дал адреса си; но тя бе носила два-три пъти в пощата писмата до жена му. Хирургът живееше на Лейстър скуеър № 4. Ема се качи отново на файтона и каза да й закарат на Лейстър скуеър, който се намира недалеко от Кевъндиш скуеър, и почука разтреперана на вратата. Докторът беше у дома си.

Благородният човек се оказа такъв, какъвто тя се надяваше да го намери; след като му разказа всичко, той я съжали, обеща да се погрижи за нея и междувременно я настани у дома си като компаньонка на мисис Хауардън.

Една сутрин той съобщи на девойката, че й е намерил място в един от първите бижутерийни магазини на Лондон, но в навечерието на постъпването й в този магазин пожела да я зарадва, като я заведе на театър.

Когато завесата се вдигна в театър Дръри Лейн, тя откри пред очите й един непознат свят; представяха „Ромео и Жулиета“, несравним любовен блян, какъвто не съществува на никакъв друг език; Ема се завърна влудена, замаяна, опиянена; не заспа цялата нощ, стараеше се да си припомни откъси от двете великолепни балконски сцени.

На сутринта постъпи в магазина; но преди да отиде, попита мистър Хауардън къде би могла да си купи пиесата, която бе гледала предната вечер. Мистър Хауардън отиде в библиотеката си, взе оттам един том със съчиненията на Шекспир и й го даде.

След три дни тя знаеше наизуст ролята на Жулиета; мечтаеше как ще отиде отново на театър, за да се опие отново от сладостната отрова, съставена от вълшебното сливане на поезията и любовта; искаше на всяка цена да влезе в омагьосания свят, в който само бе надзърнала, когато великолепна каляска спря пред вратата на магазина. Жената, слязла от каляската, влезе в магазина с властната походка, която богатството ни придава. Ема ахна от изненада: познала бе мис Арабел.

Мис Арабел също я позна, но не каза нищо, купи скъпоценности за седем-осемстотин английски лири и помоли продавача да изпрати покупката й с новата продавачка, като определи в колко часа ще се завърне у дома си.

Новата продавачка беше Ема.

В определения час я настаниха във файтон с накитите и я изпратиха в дома на мис Арабел. Красивата куртизанка я чакаше; тя беше на върха на благополучието си: беше любовница на седемнадесетгодишния принц регент. Тя накара Ема да й разкаже всичко, после я запита не иска ли, вместо да се завърне в магазина, да дочака завръщането на Роумни у нея, за да я развлича в мигове на скука. Ема я попита само за едно нещо — дали ще й се позволява да ходи на театър. Мис Арабел отговори, че всякога, когато самата тя не посещава спектаклите, ложата й ще бъде на разположение на Ема.

След това изпрати стойността на накитите и съобщи, че оставя Ема при себе си. Бижутерът, на когото мис Арабел беше една от най-добрите клиентки, и не помисли да й се разсърди за такава дреболия.

По какъв странен каприз модната куртизанка изпита неблагоразумното желание, необяснимото хрумване да вземе при себе си това прекрасно същество? Неприятелите на мис Арабел — а голямата сполука й бе създала много врагове — дадоха на това хрумване обяснение, което английската Фрина^[2], превърната от тях в Сафо^[3], дори не си даде труд да опровергае.

През двата месеца, прекарани в дома на красивата куртизанка, Ема четеше всички романи, които й попадаха подръка, повтаряше всички роли, които бе чула, играеше всички балети, на които бе присъствала; това, което за другите беше само развлечение, ставаше за нея всекичасно занимание; беше вече петнадесетгодишна, в разцвета на младостта и красотата си; гъвкавата стройна снага се поддаваше на всички пози и с естествените си извивки достигаше изкуството на най-ловките танцьорки. Лицето, запазило въпреки превратностите на живота безукорния детски тен и девствена свенливост, надарено от впечатлителното съзнание с необикновена подвижност, ставаше страдалческо при скръб и лъчезарно при радост. Човек би казал, че през тия чисти черти прозира една чиста душа, затова, когато говори за нейното първо прегрешение, един голям поет от наше време казва: „Нейното падение не се дължеше на порочност, а на неблагоразумие и доброта.“

Войната, която Англия водеше по това време против своите американски колонии, беше в разгара си и насилственото набиране на войници и моряци се провеждаше неумолимо. Ричард, братът на Фани, бе взет във флота против волята му. Фани изтича да потърси помощ от своята приятелка; намираше я толкова хубава, щото смяташе, че никой не ще може да устои на нейната молба; и я помоли да опита очарованието си пред адмирал Джон Пейн.

Ема усети да се пробужда призванието й на изкусителка; облече най-изящната си рокля и отиде с приятелката си при адмирала: тя получи, каквото искаше; но генералът предяви свое искане. И Ема заплати освобождаването на Дик ако не с любов, то поне с признателност.

Като любовница на адмирал Пейн Ема Лайона имаше свой дом, своя прислуга и коне; само че тази сполука беше блестяща и краткотрайна като метеор: ескадрата отплава и Ема видя как, изчезвайки зад кръгозора, корабът на любовника й отнесе всички златни мечти.

Но Ема не беше жена, която ще се самоубие като Дидона заради неверния Еней. Един приятел на адмирала, сър Хари Фатърсън, богат и красив джентълмен, й предложи да я задържи в положението, в което я бе срещнал. Направила вече първата стъпка по бляскавия път на порока, Ема прие и стана в продължение на цял сезон царица на лова, празненствата и танците; но сезонът свърши и забравена от повия си любовник, унизена от втората любовна авантюра, тя изпадна постепенно в такава нищета, че не й остана друго, освен да чака по тротоарите на Хаймаркет, най-мръсния от всички тротоари, където отчаяни нещастници изпросват любовта на минувачите.

За щастие, безсрамната сводница, към която Ема се бе обърнала, за да постъпи в занаята на публичния разврат, бе поразена от изискаността и скромността на своята нова питомка и вместо да я предлага като другите, я заведе при един известен лекар, постоянен клиент на заведението й.

Това беше прочутият доктор Греъм, сластен и мистичен мошеник, който проповядваше пред лондонската младеж материалистическата религия на красотата. Ема беше за него нещо като видение; той намери в нея своята Венера Астарта^[4] в образа на една свенлива Венера.

И заплати скъпо това съкровище; за него то беше безценно. Положи го на Аполонова постеля, покри го с още по-прозрачно було от онова, под което Вулкан бе представил пленената Венера пред погледа на олимпийските божества, и разгласи във всички вестници, че притежава най-после неповторимия и недостижим образец на красотата, която му бе липсвала досега, за да наложи своето учение.

При този зов, отправен към похотливостта и науката, всички последователи на великата религия на любовта, разпростряла своя култ по целия свят, притичаха в кабинета на доктор Греъм.

Победата беше пълна: нито живописта, нито скулптурата бяха създали някога подобен шедьовър. Апелес^[5] и Фидий^[6] бяха победени.

Живописците и скулпторите се тълпяха. Роумни, който се бе завърнал вече в Лондон, също дойде и позна своята девойка от графството Флинт. Той започна да я рисува по всички възможни начини: като Ариана^[7], като вакханка, като Леда^[8], като Армида^[9]; и императорската библиотека във Франция притежава цяла колекция гравюри, представящи чаровницата във всички сладострастни пози, измислени от чувствената древност.

Тогава именно, подтикван от любопитство, младият сър Чарлз Гренвил от рода на прочутия Уорик, наричан създателя на крале и племенник на сър Уилям Хамилтън, видя Ема Лайона и заслепен от тази съвършена красота, се влюби безумно в нея. Младият лорд даде на Ема най-блестящи обещания; но тя каза, че към доктор Греъм я привързва дълбока признателност, устоя на всички съблазни и заяви, че този път ще напусне любовника си само ако отиде при съпруг.

Сър Чарлз даде джентълменската си дума, че ще се ожени за Ема Лайона, щом достигне окончателно пълнолетие. А дотогава Ема се съгласи да бъде отвлечена.

Любовниците заживяха действително като съпрузи и на основание на честната дума на бащата се родиха три деца, които щяха да бъдат узаконени чрез брака. Но през време на това съжителство поради смяна на правителството Гренвил загуби службата, с която беше свързан главният дял от дохода му. Събитието настъпи за щастие след три години, когато благодарение на най-добрите лондонски учители Ема Лайона бе постигнала невероятно големи успехи в музиката и рисуването; освен това едновременно с усъвършенстването на родния си език бе научила френски и италиански; рецитираше като мисис Сидънс^[10] и владееше безукорно пантомимата и позирането.

При все че бе загубил своята служба, Гренвил не се решаваше да намали разходите си; и започна да пише на чичо си, за да му иска пари. Отначало чичото удовлетворяваше тези искания; но най-после сър Уилям отговори, че възнамерява след няколко дни да тръгне за Лондон и ще се възползва от това пътуване, за да проучи работите на племенника си.

Изразът „да проучи“ уплаши твърде много младите; те почти толкова желаеха идването на сър Уилям, колкото и се страхуваха от него. И ето че той дойде у тях ненадейно, без да ги бе предизвестил за завръщането си. А бил в Лондон от осем дни.

Тези осем дни сър Уилям бе използвал, за да събере сведения за племенника си. Хората, към които се обърна, не пропуснаха да го осведомят, че причината за безпътството и обедняването на племенника му е някаква проститутка, от която имал три деца.

Ема се оттегли в стаята си и остави своя любовник насаме с чичото, който му предложи да избере една от двете възможности — или да напусне веднага Ема Лайона, или да се откаже от правото си да го наследи; а това беше засега единственото му богатство. И си отиде, като остави на племенника си тридневен срок за решение.

Надеждата на двамата млади беше само в Ема; тя трябваше да получи от сър Уилям Хамилтън опрощение за любовника си, като изтъкне, че той наистина го заслужава.

Вместо да се облече, както подобаваше на новото й положение, Ема предпочете моминското си облекло — сламена шапка и проста вълнена рокля; сълзите, усмивките, изражението на лицето, ласкавостта и гласът й щяха да сторят останалото.

Щом я въведоха при сър Уилям, Ема се хвърли в нозете му; било от ловко придърпване, било случайно, кордонът на шапката й се развърза и прекрасните кестеняви коси се разпиляха по раменете й. Чаровницата беше недостижима в скръбта си.

Старият археолог, влюбен дотогава само в атинските мрамори и в статуите на великата Елада, видя за пръв път жива красота, която надминаваше студената, бледа красота на Праксителовите и Фидиевите богини. Любовта, която не бе пожелал да разбере у племенника си, нахлу в собственото му сърце и го завладя напълно още преди да се бе опитал да се защити.

Дълговете на племенника, ниският произход, скандалният живот, всеизвестните авантюри, продажните ласки — всичко, дори децата, родени от любовта между двамата, бе прието от сър Уилям при единственото условие Ема да възнагради със своята личност факта, че той забрави напълно собственото си достойнство. Победата на Ема надхвърли надеждите й; но този път и тя постави своите условия; с племенника я бе свързало само обещание за женитба; сега тя заяви, че ще отиде в Неапол само като законна съпруга на сър Уилям Хамилтън.

Сър Уилям се съгласи на всичко.

В Неапол красотата на Ема направи обичайното впечатление: тя не само смая, но и заслепи. Известен любител на древността, минералог, посланик на Великобритания, млечен брат и приятел на Джордж III, сър Уилям приемаше у дома си най-висшето общество в столицата на Двете Сицилии — учени, държавници и хора на изкуството. Малко време беше достатъчно на артистичната Ема да научи от политиката и науката това, което трябваше да знае; и твърде скоро нейните преценки станаха закон за всички гости в салона на сър Уилям.

Победите й не спряха дотук. Щом я представиха в двора, кралица Мария-Каролина я обяви за своя най-близка приятелка и неразделна любимка. Дъщерята на Мария-Терезия не само се явяваше публично с проститутката от Хаймаркет, минаваше по улица Толедо и корсото Киайа в една каляска и еднаква рокля с нея, но след вечеринките, на които се представяха най-сладострастните и пламенни пози от древността, изпращаше да съобщят на сър Уилям, който се гордееше с това благоволение, че ще пусне едва на другия ден приятелката си, защото не можела да се раздели с нея.

Оттук и безбройните завистници и врагове за любимката. Каролина знаеше какви безсрамни приказки се носят за това чудно и внезапно сприятелявате; но с властно сърце и храбра душа тя посрещаше с вдигната глава клеветата и дори злословия-та, така че който искаше да бъде добре гледан от нея, трябваше да почита еднакво любовника й Ектън и любимката й Ема Лайона.

Знаем събитията от 89-а година — превземането на Бастилията и връщането във Версай, събитията от 93-а — смъртта на Людовик XVI и на Мария-Антоанета, събитията от 96-а и 97-а година — победите на Бонапарт в Италия, разклатили всички тронове и съборили — макар и временно — най-стария и най-непоклатимия от тях: ватиканския. Сред тези събития, които имаха такъв страшен отзвук в неаполитанския двор, видяхме да се появява и израства Нелсън, защитник на извехтялата кралска власт. Победата му при Абукир обнадежди всички крале, които започваха да опипват разклатените си корони. А честолюбивата, жадна за богатства и власт Мария-Каролина желаеше на всяка цена да запази своята; не е чудно следователно защо, използвайки обаянието си пред своята приятелка, тя й каза в деня, когато я отвеждаше да посрещнат Нелсън, станал опора на деспотизма: „Този човек трябва да бъде наш; а за да бъде той наш, ти трябва да бъдеш негова“.

Много трудно ли беше за лейди Хамилтън да направи за приятелката си Мария-Каролина при адмирал Харис Нелсън това, което Ема Лайона бе извършила за приятелката си Фани Стронг при адмирал Пейн? А за сина на бедния барнъмтърпски пастор, за човека, който дължеше величието си на своята смелост и прославата си на своя гений, беше блестящо възмездие за всички осакатявания и рани да бъде посрещнат от краля, кралицата, кралския двор и прелестното, обожавано създание, награда за всичките му победи.