Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La San-Felice, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Александър Дюма

Сан Феличе

Роман

 

Превод от френски: Невяна Розева

Редактор на поредицата: Иван Тренев

Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев

Художник-редактор: Лили Басарева

Коректор-стилисти: Катя Илиева и Людмила Антонова

Графично оформление: Стефан Узунов

Цена 32,98 лв.

ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ СОФИЯ, 1991

с/о Jusautor, Sofia

 

Първо издание: 1969 на изд. „Народна младеж“ в Библ. Приключения и науч. фантастика; № 111.

История

  1. — Добавяне

XXXVI
ДВОРЕЦЪТ КОРСИНИ В РИМ

Докато сме още по пътя към Рим, да изпреварим нашия посланик при Шанпионе, както го изпреварихме при коларя дон Антонио.

В една от най-големите зали на огромния дворец Корсини, заеман последователно от Жозеф Бонапарт, посланик на републиката, и от Бертие, пристигнал тук да отмъсти за двойното убийство на Басвил[1] и Дюфо, в четвъртък, 24 септември, между единадесет и дванадесет часа по обяд двама души се разхождаха и се спираха от време на време пред големите маси, където бяха разгънати план на древния и съвременния Рим, план на римските владения, така както бяха намалени по Толентинския договор[2] и цяла колекция гравюри от Пиранези[3]; на други по-малки маси бяха сложени книги по стара и нова история, между които се виждаха безразборно струпани томове от Тит Ливий, Полибий, Монтекуколи, „Коментарите на Цезар“, Тацит, Вергилий, Хораций, Ювенал, Макиавели, почти пълна колекция на класически трудове по историята и войните на Рим; на всяка масичка имаше освен това мастило, пера, листове, покрити с бележки, както и чиста хартия, която щеше на свой ред да бъде изписана: а това показваше, че гостът в този дворец си почиваше от умората на войната ако не с научни проучвания, то поне със занимания на образован човек.

Двамата мъже, с три години разлика във възрастта, бяха почти връстници; единият беше на тридесет и шест, другият на тридесет и три години.

По-възрастният беше по-дребен; перуката му беше напудрена според модата от 1789 година, с плитка накрая, сам той излъчваше някакъв аристократизъм, който се дължеше навярно на извънредно чистото облекло и фината бяла риза; черните очи бяха подвижни, смели, изпълнени с решителност и дързост; беше грижливо избръснат; нямаше нито мустаци, нито бакенбарди; облечен беше като генерал на Директорията; шапката, сабята и пистолетите му бяха сложени на маса в съседство със стола, където имаше навик да пише, за да може да ги вземе, щом протегне ръка.

Този именно беше човекът, за когото вече говорихме надълго на нашите читатели: Жан-Етиен Шанпионе, командващ римската армия.

Другият, по-висок, както вече казахме, с руса коса и светла кожа, които издаваха, че е северен жител, имаше ясносин, лъчезарен поглед; среден нос, тънки устни и издадена брадичка, подчертана отлика на хищните, тоест на завоевателските раси; цялото му същество излъчваше спокойствие и невъзмутимост, качества, които сигурно го превръщаха във време на бой не само в безстрашен войник, но и в генерал, притежаващ всички възможности, присъщи на истинското хладнокръвие. Беше от ирландско семейство, но роден във Франция; служил бе отначало в ирландския корпус на Дийон, отличил се бе при Жемап[4], повишен бе в чин полковник след сражението, разбил бе в различни схватки Йоркския херцог, преминал бе през 1795 година Ваал[5] по леда, завзел бе холандския флот с пехотата си, назначен бе за дивизионен генерал и най-после беше току-що изпратен в Рим да командва дивизия под шефството на Шанпионе.

Това беше Джоузеф — Александър Макдоналд, който стана впоследствие френски маршал и почина като Тарентски херцог. За тези, които биха ги видели как разговарят, двамата мъже биха били двама войници; но за тези, които биха ги чули как разговарят, щяха да бъдат двама философи, историци.

Особеност на френската революция беше — и това е съвсем естествено, защото в образуването на армията участваха всички обществени класи, — че наред с хора като Карто, Росиньол и Люкнер[6], с други думи, наред с материалната и груба съставка, имаше хора като Миолис, Шанпионе и Сегюр[7] — нематериалната, образована съставка.

— Виждате ли, драги Макдоналд — казваше Шанпионе на помощника си, — колкото повече изучавам история в самия Рим, особено историята на великия военачалник, оратор, законодател, поет, философ и държавник, именуван Цезар, чиито „Коментари“ трябва да бъдат катехизис за всеки, който се стреми да командва армия, толкова повече се убеждавам, че нашите професори се заблуждават напълно за това, което Цезар е представлявал в Рим. Лукиан напразно е написал за Катон едни от най-хубавите стихове на латински. Цезар, приятелю, представлява човечността, Катон — само правото.

— А какво са били Брут и Касий? — запита Макдоналд с усмивката на неубеден човек.

— Брут и Касий — ще ви накарам да подскочите до тавана, защото зная, че ще засегна нещо, което боготворите, — Брут и Касий са двама школски републиканци, единият искрен, другият неискрен, нещо като лауреати на атинска школа, плагиати на Хармодий и Аристогитон[8], късогледи мъже, невиждащи по-далече от писалката си, несъумели да замислят обединението на света, мечтано от Цезар. Ще добавя, че ние, днешните образовани републиканци, трябва да прославяме Цезар и да проклинаме убийците си.

— Този парадокс може да се поддържа, драги генерале, но за да се възприеме като истина, е необходимо да бъде подкрепен от вашия ум и вашето красноречие.

— Ех, драги Жозе, припомнете си вчерашната ни разходка из Капитолийския музей. Не без основание ви казах тогава: „Макдоналд, погледнете този бюст на Брут, Макдоналд, погледнете тази глава на Цезар“. Припомняте ли си ги?

— Разбира се.

— Добре, сравнете могъщото чело, притиснато от косата, спусната до самите очи, всъщност отлика на истински римски тип. Сравнете тези гъсти, смръщени вежди, надвиснали над мрачни очи, с широкото, открито чело на Цезар, с неговия орлов поглед.

— Или соколов, occhi griffogni, казва Данте.

— Nigris et vegetis oculis, е казал Светоний. Ако позволите, аз ще се позова на Светоний, на тези черни, жизнени очи. Да се задоволим с това и ще видите на чия страна е бил умът. Обвиняват Цезар, че е допуснал в сената хора, които не знаели дори пътя към него — в това именно е неговата гениалност, както и гениалността на Рим. Атина, а като казвам Атина, аз подразбирам Гърция, е само колония, тя се рои и разпилява напън. Рим възприема, поглъща света и го претопява. Източната култура, Египет, Сирия, Гърция, всичко се влива в него. Семитският спят, представляван от Картаген и Юдея, се съпротивлява на Рим. Картаген е унищожен, евреите са разпръснати по света. В Рим ще владеят всички народи, защото всички народи са в Рим. След Октавиан Август, Тиберий, Калигула, Клавдий, Нерон, тоест след римските цезари, идват Флавиевци, които са само италианци, след това Антониевци — испанци и гали, подир тях Септимус, Каракала, Хелиогабал, Александър Север — африканци или сирийци. Дори арабинът Филип и готът Максимин заемат след Аврелиан и Пробус, сурови илирийски селяни, престола, който ще рухне при хуна Августул, умрял в Кампания, където е живял с шест хиляди жълтици пенсия, отпусната му от херулския цар Одоакър. Всичко около Рим рухва, само Рим още стои. Capitoli immobile saxum[9].

— Не мислите ли, че тъкмо на това смешение на расите италианците дължат липсата на смелостта и характера си? — запита Макдоналд.

— Ах, ето че и вие, драги Макдоналд, съдите за същността по външността. Като виждаме страхливите и лениви ладзарони — а някой ден може би ще си променим мнението за тях, — трябва ли да предполагаме, че всички неаполитанци са страхливи и лениви? Вижте двата образеца, изпратени от Неапол: Салвато Палмиери и Еторе Карафа. Познавате ли в пашите легиони две по-силни личности? Разликата, съществуваща между италианците и нас, драги Жозеф — а страхувам се, че тя не е в паша полза, — се състои в това, че ние сме верни на васалския си народ и сме готови да умрем за някой човек, докато в Италия мрат по-скоро за идеи. Наистина италианците не търсят като нас, от любов към приключенията, безполезните опасности, по ние сме наследили това от прадедите си, древните гали. Те не проявяват като нас рицарско боготворене на жената, защото в тяхната история няма нито Жана д’Арк, нито Агнеса Сорел[10]. Не мечтаят възторжено като нас за феодалните времена, защото не са имали нито Карл Велики, нито Людовик Свети; но те имат нещо друго, имат строг дух, чужд за неопределени чувства. Войната е станала за тях наука — италианските кондотиери са за нас учители по стратегия. Какво са нашите средновековни пълководци, нашите рицари от битките при Креси, Поатие и Азенкур в сравнение с техните Сфорца, Малатсста, Брачо, Гапгранде, Фарнезе, Карманьола, Балиони, Ецелино? Най-великият пълководец в древността, Цезар, е италианец, а Бонапарт, който ще изяде всички ни един по един, както Чезаре Борджия искал да изгълта Италия лист по лист, дребничкият Бонапарт, когото смятат затворен в Египет, откъдето все ще се измъкне някак, дори ако ще трябва да вземе крилата на Дедал[11] или хипогрифа на Астолф[12], и той е италианец. Достатъчно е да погледнете мършавия му, рязък профил: у него има по нещо от Цезар, от Данте и от Макиавели.

— Ще признаете все пак, драги генерале, колкото и възторжени да са чувствата ви към тях, че има голяма разлика между римляните от времето на Гракхите[13] или дори на Кола ди Риенци[14] и сегашните.

— Не толкова голяма, колкото мислите, Макдопалд. Призвание на древния Рим бяха военната и политическата дейност: най-напред да завладее света, след това да го управлява. Но сам завладян и управляван, като не може вече да действа, той мечтае. Виждате ли, откакто съм дошъл тук преди три седмици, аз само наблюдавам по улиците и площадите тази монументална раса. Е, добре, драги, за мене тези хора са просто барелефи от колоната на Траян, слезли от бронзовия стълб, нищо повече, само че са живи и се движат. Всеки от тях е cives romanus[15], много голям велможа, много голям световен господар и затова не може да работи. Жътвари си довеждат от Абруцо, носачи от Бергамо. Ако палтото им се е скъсало, ще го дадат на някой евреин да го закърпи, не на жена си: нали и тя е римска матрона? Не от времето на Лукреций, когато римлянката преде вълна и пази къщата, не, а от времето на Катилина и Нерон, когато се смята опозорена, ако вземе игла в ръката, освен за да прободе езика на Цицерон или да извади очите на Октавия. Как искате потомците на тези, които са събирали подаяния от врата на врата и са преживявали шест месеца в годината с продажба на гласовете си на Марсовото поле, тези, на които Катон, Цезар, Август са раздавали с крини жито, за които Помпей е строил форуми и бани, за които е бил назначаван управител, натоварен да се грижи за прехраната им — какъвто има и днес, макар че вече не ги храни — как искате такива хора да вършат робска работа с благородните си пръсти? Не, не можете да изисквате от такива хора да работят. Нима един народ-цар не е народ от просяци? От такъв народ, когато изгуби короната си, може да искате само едно: да проси благородно, и тъкмо това прави той. Обвинявайте го в свирепост, ако искате, но не и в слабост, защото ножът му ще ви отговори вместо него. Ножът му не го напуска, както сабята не е напускала легионера — това е неговият меч. Ножът е меч на роба.

— Известно ни е. От прозореца на градината можем да видим площада, гдето убиха Дюфо. А от другия, към улицата — площада, гдето убиха Басвил… Но какво виждам нататък? — извика изненадано Макдоналд. — Пристига пощенска кола. Да ме прости Господ! Та това е гражданинът Гара.

— Кой Гара?

— Посланикът на републиката в Неапол.

— Невъзможно!

— Той е, генерале.

Шанпионе погледна към улицата, позна Гара и като прецени веднага важността на събитието, изтича към салона, превърнат от него в библиотека и кабинет.

Когато отвори вратата, посланикът стъпваше вече на най-горното стъпало на площадката.

Макдоналд поиска да се оттегли, но Шанпионе го задържа.

— Вие сте моята лява, а понякога и моята дясна ръка — каза той. — Останете, драги генерале.

И двамата зачакаха с нетърпение новините, които Гара носеше от Неапол.

Приветствията бяха кратки: Шанпионе и Гара си стиснаха ръце, Макдоналд бе представен и Гара започна да разказва.

Разказът му се отнасяше до това, което ние вече видяхме: пристигането на Нелсън, тържествата в негова чест и декларацията, за да запази престижа на републиката.

След това той разказа за повредата на колата по пътя между Кастелано и Итри, поради която бе принуден да се спре в дома на коларя дон Антонио; разказа как срещнал двете стари принцеси с охраната им, как не позволил на войниците да продължат по-нататък; как присъствал при убийството на зетя на дон Антонио, извършено от някакъв младеж на име Фра Дяволо, който според обичая избягал в гората, за да се спаси от наказание за престъплението си, като стане разбойник; как най-после отклонил от пътя му старшина Мартен, когото оставил в Итри, за да доведе поправената кола, а сам си наел друга във Фонди, с която пристигнал в Рим без произшествия, само с едно закъснение от шест часа. Старшина Мартен и четиримата войници щели да пристигнат по всяка вероятност на другия ден.

Шанпионе остави посланика да разправи всичко, без да го прекъсва, като се надяваше да чуе нещо за своя пратеник; и след като гражданинът Гара довърши разказа си, без да спомене името на Салвато Палмиери, Шанпионе започна да се опасява да не би посланикът да е бил вече тръгнал от Неапол, когато адютантът на генерала е пристигнал там, и следователно да са се разминали по пътя.

Много разтревожен, като незнаеше какво може да се е случило на Салвато след заминаването на посланика, главнокомандващият се готвеше да го обсипе с въпроси по този пункт, когато вниманието му бе привлечено от шум в предверието и в същия миг вратата се отвори и ординарецът съобщи, че един човек в селски дрехи иска непременно да говори с генерала.

Но друг, по-мощен и категоричен глас извика:

— Аз съм, генерале, Еторе Карафа. Нося известия за Салвато.

— Пуснете го, дявол да ви вземе! Пуснете го! — извика Шанпионе. — Тъкмо щях да питам за него гражданина Гара. Влезте, Еторе, влезте! Двойно добре дошъл сте.

Граф Ди Руво се втурна в стаята и прегърна генерала.

— Ах, генерале, скъпи ми генерале! — провикна се той. — Колко се радвам да ви видя отново!

— Споменахте Салвато, Еторе! Какви известия ни носите за него?

— И добри, и лоши едновременно: добри, защото без малко е щял да загине, а не е загинал — лоши, защото докато е бил в безсъзнание, са откраднали документите, които сте му дали за гражданина Гара.

— Дали сте му писмо за мене ли? — попита Гара.

Еторе се обърна.

— А, вие ли, господине, сте посланикът на републиката? — запита той.

Гара се поклони.

— Лоши новини! Лоши новини! — промълви Шанпионе.

— Защо? В какво отношение? Обяснете ми — каза посланикът.

— Ех, Господи, ето защо: писах ви, че не сме в състояние да воюваме, казвах ви в писмото си, че всичко ни липсва — хора, пари, хляб, облекло, припаси. Молех ви да направите всичко възможно, за да поддържате още за известно време мир между кралството на Двете Сицилии и републиката. Изглежда че моят пратеник е закъснял, вие сте били вече заминали, той е бил ранен, знам ли какво още? Разкажете ни всичко, Еторе. Голямо нещастие е, че писмото ми е попаднало в техни ръце, но още по-голямо щеше да бъде, ако скъпият ми Салвато бе умрял от раните си; казахте ми, че е бил ранен, нали, че са искали да го убият, с една дума, нещо подобно?

— И са сполучили в три четвърти! Той е бил проследен — причакали са го на излизане от двореца на кралица Джована в Мерджелина. Шест души! Вие познавате Салвато и ще разберете, че не се е оставил да го заколят като пиле — убил двама и ранил други двама, но най-после един от полицаите, струва ми се началникът им Паскуале ди Симоне, палачът на кралицата, му запратил отдалече ножа си, който потънал до дръжката в гърдите му.

— А къде и как е паднал?

— О, успокойте се, драги генерале, има юначаги, на които им върви: попаднал е в ръцете на най-хубавата жена в Неапол, която го е скрила от всички, дори от съпруга си.

— А раната? Раната? — извика генералът. — Вие знаете, Еторе, че обичам Салвато като син.

— Раната е опасна, дори много опасна, но не и смъртоносна, освен това лекува го един от нашите хора, най-добрият неаполитански лекар, който отговаря за него. О, нашият Салвато се е държал великолепно. Той не ви е разказвал никога живота си, а това е цял роман, и то ужасен роман, драги генерале. Като Шекспировия Макдъф и той е бил изваден жив от утробата на мъртва. Ще ви разкаже сам това в лагера някой ден или по-точно някоя вечер, за да убиете времето. Но сега имаме други задачи: избиването на нашите хора в Неапол вече започна. Чирило е бил задържан цели два часа на кея при идването да ми съобщи известията, които носи, и то от какво? От една клада, задръстила пътя — на нея ладзароните изгорили двамата братя Дела Tope.

— Негодници! — извика Шанпионе.

— Представете си, генерале, един поет и един библиофил — какво зло са могли да сторят тези хора? Говорят също, че в двореца е имало голямо съвещание — научих това от Николино Карачоло, който е любовник на Сан Клементе, една от придворните дами на кралицата — решено било да воюват с републиката, Австрия изпратила командващия.

— Знаете ли кой е?

— Барон Карл Мак.

— Не е много страшна знаменитост.

— Не е, но по-опасно е, че в случая се намесва Англия, която дава парите — в Неапол имат шестдесет хиляди души, готови след осем дни да тръгнат за Рим, ако потрябва — освен това… Всъщност, мисля, че ви казах всичко.

— Чумата да ги вземе! Струва ми се, че и това ни стига — отговори Шанпионе.

После се обърна към посланика:

— Вижте, драги Гара, нямаме нито минута за губене. За щастие вчера получих два милиона. Нямаме оръдия, но с два милиона патрони и десет-дванадесет хиляди щика ще вземем топовете на неаполитанците.

— Салвато ни каза, струва ми се, че имаме само девет хиляди души.

— Да, но разчитам на три хиляди подкрепления. Уморен ли сте, Еторе?

— Никак, генерале.

— Готов ли сте тогава да заминете за Милано?

— Щом се наобядвам и преоблека, защото умирам от глад, а както виждате, съм и цял опръскан с кал. Дойдох през Изолета, Аняни, Фрозиноне, по ужасни пътища, разкаляни от бурята. И разбирам защо ординарците ви не искаха да ме пуснат в тоя вид.

Шанпионе дръпна едно специално звънче, влезе камериерът.

— Обяд, баня и дрехи за гражданина Еторе Карафа. Всичко да бъде приготвено — банята след десет минути, дрехите след двадесет, обедът след половин час.

— Генерале — каза камериерът, — нито една ваша дреха няма да стане на гражданина Карафа, той е с цяла глава по-висок от вас.

— Слушайте — обади се Гара, — ето ви ключа от куфара ми, отворете го и вземете бельо и дрехи за граф Ди Руво. Той е почти с моя ръст, а освен това тъкмо в този случай можем да кажем: на война като на война!

— В Милано ще намерите Жубер. На вас говоря, Еторе, слушайте ме — продължи Шанпионе.

— Не съм пропуснал нито дума, генерале.

— В Милано ще намерите Жубер, ще му кажете да прави, каквото иска, но да ми изпрати три хиляди души, иначе Рим е загубен. Да ги повери на Келерман, ако е възможно. Той е отличен кавалерийски генерал, а на нас ни липсва най-вече кавалерия. Вие ще ги доведете, Еторе, и ще ги придружите към Чивита Кастелана. Там по всяка вероятност ще се срещнем отново. Излишно е да ви казвам, че ще трябва да се бърза.

— Да, генерале, няма защо да се казва такова нещо на човек, изминал за четиридесет и осем часа седемдесет левги планински път.

— Имате право.

— Освен това — обади се Гара — аз се заемам да отведа гражданина Карафа в Милано. Моята пощенска кола непременно ще пристигне утре.

— Няма да чакате вашата пощенска кола, драги ми посланико, а ще вземете моята — отговори Шанпионе. — При сегашните обстоятелства нямаме нито минута за губене. Макдоналд, пишете, моля ви се, от мое име на всички корпусни командири в Терачина, Проседи, Фрозиноне, Вероли, Тиволи, Асколи, Фермо и Мачерата да не оказват никаква съпротива, а щом узнаят, че неприятелят е минал границата, да се оттеглят към Чивита Кастелана, като отбягват всякакви схватки.

— Какво! — извика Гара. — Ще изоставите Рим на неаполитанците, без да се опитате да го защитите?

— Ще го изоставя, ако мога, без да дам нито един изстрел, но бъдете спокоен — няма да е за дълго.

— Драги генерале, по този въпрос вие знаете повече от мене.

— Аз ли? По военните въпроси знам само това, което казва Макиавели.

— И какво казва Макиавели?

— Аз ли трябва да казвам това на дипломат, който би трябвало да знае Макиавели наизуст? Ето какво казва той… Слушайте, Еторе, слушайте, Макдоналд… Макиавели казва: „Цялата тайна на воюването се състои в две неща: да правите това, което противникът не може да предположи, и да го оставите да направи всичко, което сте предвидили, че ще направи. Като следвате първото правило, ще обезвредите защитните му планове. Като следвате второто, ще осуетите нападателните му планове.“ Четете Макиавели, драга Гара, той е велик мъж, а след като го прочетете…

— След като го прочета?

— Прочетете го отново.

Вратата се отвори и камериерът се показа.

— Ето, драги Еторе, Сципион идва да ви каже, че банята е готова. Докато Макдоналд напише писмата, аз ще разправя на Гара всичко, което трябва да съобщи на Директорията за грабежите на нейните тукашни чиновници. След това ще седнем да обядваме и ще пием вино от избите на негово светейшество за нашето предстоящо щастливо влизане в Неапол.

Бележки

[1] Басвил, Никола — френски дипломат, убит в Рим в 1793 г. Б.пр.

[2] Договор от 1797 г. между Бонапарт и папата, според който Франция получава Авиньон. Б.пр.

[3] Пиранези, Джанбатиста — италиански график, оставил гравюри на римски паметници (1722–1778). Б.пр.

[4] Жемап — белгийски град; победа на френската републиканска армия над австрийците в 1792 г. Б.пр.

[5] Ваал — най-южният ръкав на Рейн; влива се в Мозел. Б.пр.

[6] Росиньол, Жан — златар, станал републикански генерал (1759–1802); Люкнер, Никола — френски генерал, командват северната републиканска армия в 1792, гилотиниран в 1794 г. Б.пр.

[7] Миолис, Франсоа — френски генерал, губернатор на Мантуа и Рим (1759–1828); Сегюр, Филип — френски генерал и историк (1780–1873). Б.пр.

[8] Хармодий и Аристогитон — атиняни от V в. пр. н. е., съзаклятничили срещу синовете на атинския тиран Пизистрат. Б.пр.

[9] Capitoli immobile saxum — неподвижна е капитолийската скала. Б.пр.

[10] Агнеса Сорел — фаворитка на Карл VII с положително влияние над краля (1409–1450). Б.пр.

[11] Дедал — елински архитект, построил критския лабиринт, където бил затворен заедно със своя син Икар, и избягал с крила, с които Икар паднал и се убил. Б.пр.

[12] Хипогриф — крилат кон (гр. мит.); Астолф — ломбардски крал от VIII в., победен от Пипин Къси. Б.пр.

[13] Гракхи — Тиберий и Гай, водачи на римското простолюдие от II в. пр. н. е. Б.пр.

[14] Кола ди Риенци — трибун на римското простолюдие в XVI в. Б.пр.

[15] Cives romanus (лат.) — римски гражданин. Б.пр.