Александър Дюма
Сан Феличе (40)

XXXIX
КЕНГУРУ

Крал Фердинанд бе поканил Андрю Бейкър в Казерта преди всичко защото смяташе навярно, че да обядва с един банкер във вилата си няма значението, което би имала една покана в градския дворец; след това защото бе получил от Англия и Рим ценни подаръци, за които ще говорим по-нататък; затова бе продал по-бързо и от друг път рибата си в Мерджелина, макар че — трябва да отбележим — въпреки бързането, продажбата бе задоволила и самолюбието, и кесията му.

Дворецът в Казерта, неаполитанският Версай, както вече го нарекохме, е построен наистина в студения и тежък стил от средата на осемнадесети век. Онези неаполитанци, които не са ходили във Франция, твърдят, че Казерта е по-красив от Версай; тези, които са били във Франция, просто заявяват, че Казерта е хубав като Версай; безпристрастните пътешественици, които не споделят баснословния възторг на неаполитанците към родината им, дори и да не превъзнасят много Версай, поставят Казерта доста по-ниско от него: такова е и нашето мнение и не се страхуваме, че то би било опровергано от хората с изискан артистичен вкус.

Преди този нов дворец в Казерта и преди застрояването на самата Казерта в равнината са съществували старият замък и някогашната Казерта в планината, от които са останали само три-четири неразрушени кули на съборените крепостни стени; там именно се е издигал феодалният дом на някогашните владетели на Казерта; един от последните му господари, изменил на сродника си Манфред, носи отчасти вина за поражението му при Беневенте.

Много е упрекван Людовик XIV за злополучния избор на мястото, където е построил Версай, наричан „незаслужено избран любимец“; ние ще отправим същия укор към Карло III; но Людовик XIV може да се оправдае поне със своята синовна почит, поради която е пожелал, като го заобиколи с нови постройки, да запази прекрасния малък дворец от тухли и мрамор, ловен подслон на баща му. Тази синовна почит е струвала един милиард на Франция.

Карло III няма оправдание. Нищо не го е принуждавало в една страна с неизброими прекрасни местности да избере тази безводна равнина в подножието на гола планина; архитект Вовители, построил Казерта, е трябвало да засади цяла градина около някогашния феодален парк и да докара вода от планината Табурно, както Ренкен-Сюалем е трябвало да отведе вода от полето в планината с помощта на водоема в Марли.

Карло III бе започнал строежа на двореца в Казерта към 1752 година; Фердинанд, възкачил се на престола в 1759, го продължи, но не го бе довършил в началото на октомври 1798, тоест по времето, за което говорим.

Мебелирани бяха жилища само за него, за кралицата и за князете и княгините; с други думи, само една трета от двореца.

Но от осем дни насам в Казерта имаше съкровища, за които си заслужаваше да дойдат от четирите края на света любители на скулптурата, живописта и дори на естествената история.

Фердинанд бе пренесъл тук от Рим, в очакване да приготвят залите на двореца Каподимонте, където смяташе да го подреди окончателно, цялото художествено наследство, останало от прадядо му папа Павел III, същия, който бе отлъчил от църквата Хенрих VIII, сключил бе с Карл V и Венеция съюз против турците и бе повикал Микеланджело да продължи строежа на черквата Свети Петър.

Но едновременно с пристигналите от Рим прочути творби на гръцки ваятели и средновековни художници от Англия пристигна друга пратка, която предизвикваше много по-голямо любопитство у негово величество краля на Двете Сицилии.

Това беше преди всичко една етнографска сбирка, събирана на Сандвичевите острови^[1] от експедиция, която ги бе посетила след последното отиване на капитан Кук, загинал там, а освен това и осемнадесет живи мъжки и женски кенгура, донесени от Нова Зеландия. Фердинанд предварително бе приготвил в Казертинския парк великолепна градина с къщички за интересните четириноги — ако изобщо можем да наречем четириноги тези безформени торбести животни с дълги задни нозе, с които могат да скачат на двадесет стъпки, и с недоразвити чукани вместо предни нозе. Те бяха току-що пристигнали, пуснали ги бяха от клетките в новото им жилище. Крал Фердинанд ахкаше от удивление пред огромните скокове на животните, уплашени от лая на Юпитер, когато дойдоха да му съобщят за идването на синьор Андрю Бейкър.

— Добре, добре — отговори кралят, — доведете го тук, ще му покажа нещо, което никога не е виждал и не може да купи въпреки всичките си милиони.

Обикновено кралят сядаше да обядва в четири часа; но за да има достатъчно време за разговор с младия Бейкър, го бе поканил да дойде в два. Един лакей отведе Андрю Бейкър към онази част от парка където беше помещението с подарените кенгура. Като забеляза отдалече младежа, кралят направи няколко крачки към него; за Бейкър баща и син той знаеше само това, че са първите банкери в Неапол; титлата им придворни банкери ги поставяше в контакт само с интендантите и с министъра на финансите, но не и със самия крал.

Преговорите за заема и предложението на правителството бяха възложени досега на Коридино и той именно бе подсказал на краля, ако иска да спечели благоразположението на банкерите, да поласкае самолюбието им, като награди един от тях с кръста на ордена Сан Джорджо Константиниано. С кръста бе удостоен естествено шефът на фирмата, тоест Саймън Бейкър; но той беше скромен мъж и помоли да предоставят наградата на сина му, като предложи да учреди на негово име една фондация от петдесет хиляди лири, каквато можеше да се създаде само с изричното благоволение на краля; предложението бе прието, така че синът именно — за когото това отличие можеше да бъде много полезно в бъдеще, особено да може финансовият аристократ да се сроди чрез брак с родовата аристокрация — стана кавалер на ордена вместо баща си.

Видяхме, че младият Андрю Бейкър имаше хубава външност, минаваше за един от най-елегантните хора в Неапол, а от малкото думи, които го чухме да разменя с Луиза, можеше да се заключи, че беше и възпитан, и остроумен; затова много неаполски дами не бяха така безразлични към него, както нашата героиня, и много майки биха желали младият, красив, богат и елегантен банкер да направи на дъщерите им предложение, каквото бе направил на рицаря за възпитаницата му.

И така той се приближи сдържано почтително към краля, но без стеснението, с което се бе приближил преди един час към Луиза Сан Феличе. След разменените поздрави той зачака краля да му заговори пръв.

Кралят го изгледа от глава до пети и отначало се понамръщи.

Андрю Бейкър беше наистина без бакенбарди и мустаци; но перуката му беше без пудра и без плитка — украса и добавка, без които според краля никой мъж не можете да мисли както трябва. Но тъй като държеше много да получи своите двадесет и пет милиона и в края на краищата малко го интересуваше дали този, който ще му ги заеме, е с напудрена глава и плитка на тила, кралят — макар че продължаваше да стои с ръце на гърба — отвърна любезно на поклона на младия банкер.

— Е-е, синьор Бейкър — започна той, — докъде стигнаха преговорите ни?

— Ще ми разреши ли ваше величество да запитам какви преговори има предвид? — отговори младият момък.

— За двадесет и петте милиона.

— Аз мислех, господарю, че баща ми е имал честта да осведоми финансовия министър на ваше величество, че този въпрос е уреден.

— Или ще се уреди.

— Не, господарю, уреден е. Желанията на краля са заповед.

— Значи вие идвате да ми съобщите…

— Че ваше величество може да смята въпроса за приключен. Утре фирмите, поканени от баща ми да участват в заема, започват да внасят дяловете си в нашата банка.

— А с каква сума фирмата „Бейкър“ участва лично в този заем?

— С осем милиона, господарю, които още отсега са на разположение на ваше величество.

— На мое разположение?

— Да, господарю.

— Откога?

— Ами от утре, от тази вечер дори. Ваше величество може да ги получи срещу обикновена разписка с подписа на финансовия министър.

— А моят подпис не струва ли колкото неговия? — попита кралят.

— Струва повече, господарю, но аз не се надявам, че ваше величество ще направи на нашата фирма честта да й даде собственоръчна разписка.

— Напротив, напротив, синьоре, ще я дам, и то с голямо удоволствие!… И така, казахте, че тази вечер?…

— Тази вечер, ако ваше величество желае, но в такъв случай, тъй като касата приключва в шест часа, ваше величество би трябвало да ми разреши да изпратя бързо писмо до баща си.

— Обаче аз бих предпочел, драги синьор Бейкър, да не се знае, че съм получил тази сума — каза кралят, като си почесваше ухото. — Тя е определена за една изненада, затова бих желал да бъде донесена в двореца тази нощ.

— Това и ще стане, господарю, само че, както имах честта да кажа на ваше величество, баща ми трябва да бъде предупреден.

— Желаете да се върнете в двореца, за да напишете писмото? — запита кралят.

— Преди всичко, господарю, желая да не попреча на разходката на ваше величество. Затова ще бъде достатъчно да напиша с молив две думи, ще ги предам на моя лакей, той ще вземе пощенски кон и ще ги отнесе на баща ми.

— Има още по-прост начин — да ги изпратите с колата си.

— И така става… Кочияшът ще смени конете и ще се върне да ме вземе.

— Излишно е, аз се връщам в Неапол в седем часа и ще ви откарам.

— Господарю — поклони се младежът, — това е голяма чест за един скромен банкер.

— Чумата ви взела! Наричате скромен банкер човека, който може да ми изплати в срок от една седмица чек за двадесет и пет милиона франка, а за един ден ми предоставя осем милиона от тях! Аз съм крал, синьоре, крал на Двете Сицилии — или поне хората разправят това — но заявявам, че ако би трябвало до утре да ви изплатя осем милиона, бих ви поискал отсрочка.

Андрю Бейкър извади от джоба си бележник, откъсна един лист, написа с молив няколко реда и се обърна към краля:

— Разрешава ли ваше величество да дам нареждане на този човек? — запита той, като посочи лакея, който го бе довел при краля и бе застанал настрана в очакване на заповед да се върне в двореца.

— Дайте, дайте, то се знае! — отговори кралят.

— Драги — каза Андрю Бейкър, — ще отнесете тази хартийка на моя кочияш, който трябва незабавно да тръгне за Неапол и да я предаде на баща ми. Няма нужда да се връща, негово величество ми прави честта да ме откара обратно.

При тези думи той се поклони почтително към краля.

„Ако това момче беше с напудрена перука и с плитка — си каза Фердинанд, — никакъв херцог или маркиз не би могъл да се мери с него… Както и да е, човек не може да има всичко.“

И добави гласно.

— А сега елате, синьор Бейкър, да ви покажа животни, каквито сигурно не сте виждали.

Бейкър изпълни нареждането на краля и тръгна с него, като внимаваше да остава малко по-назад.

Кралят го заведе право до заграденото място, където бяха затворени животните, които — както предполагаше — бяха непознати за младия банкер.

— Я гледайте! — каза Бейкър. — Та това са кенгура!

— Знаете ли ги? — извика кралят.

— Убивал съм стотици, господарю — отговори Андрю.

— Убивали сте стотици кенгура?

— Да, господарю.

— Къде?

— Ами в Австралия.

— Били ли сте в Австралия?

— Преди три години се върнах оттам.

— И какво сте търсили в Австралия?

— Баща ми, на когото съм единствен син, е много добър към мене. След като ме изпрати да следвам от дванадесетата до петнадесетата ми година в Йенския университет, от петнадесетата до осемнадесетата ми година ме изпрати да завърша образованието си в Англия. И накрая, когато поисках да направя едно околосветско пътешествие, бащи ми се съгласи и на това. Капитан Флиндърс^[2] щеше да отплава на първата си околосветска обиколка и аз получих от английското правителство разрешение да замина с него. Пътешествието продължи три години и тогава именно Флиндърс откри по южното крайбрежие на Нова Холандия^[3] няколко неизвестни острова, които нарече Кенгурови острови, поради огромния брой кенгура, срещани там. Като нямах друга работа, освен да ловувам, аз не спирах и всеки ден пращах на кораба достатъчно прясно месо за екипажа. По-късно Флиндърс направи второ пътешествие с Бас^[4]. Изглежда, че тогава са открили протока, който отделя земята на Ван Диймен^[5] от материка.

— Земята на Ван Диймен от материка? И някакъв проток? О-хо-о! — промълви кралят, който нямаше понятие каква е тази земя на Ван Диймен и смътно се досещаше какво е материк. — Значи знаете тия животни. А пък аз мислех, че ще ви покажа нещо ново!

— Те са наистина нещо ново, господарю, и то съвсем ново не само за Неапол, но и за Европа. Смятам, че Неапол и Лондон са единствените градове, където могат да се видят такива животни.

— Тогава Хамилтън не ме е измамил, като ми каза, че кенгуруто е много рядко животно?

— Казал е истината, господарю: кенгуруто е съвсем рядко животно.

— Да не съжалявам в такъв случай за моите папируси.

— С папируси ли ги размени ваше величество? — извика Андрю Бейкър.

— Да, разбира се, в Херкулан намерили двадесет и пет — тридесет овъглени свитъка и побързаха да ми ги донесат като някакви особени скъпоценности. Хамилтън ги видя — той е любител на такива вехтории. После ми заговори за тия кенгура и аз изказах желание да ми изпратят няколко двойки, за да се опитам да ги развъдя в моите гори. Той запита дали съм съгласен да дам на лондонската зоологическа градина по един папирус за кенгуру. Отговорих: „Поръчайте да изпратят вашите кенгура колкото може по-скоро.“ Завчера той ми съобщи за пристигането но моите осемнадесет кенгура и аз му дадох осемнадесетте папируса.

— Сър Уилям не е загубил от сделката — каза усмихнато Бейкър, — само че дали там ще съумеят да ги развият и разчетат, както могат да го направят тук?

— Какво да развият?

— Папирусите.

— Че те развиват ли се?

— Разбира се, господарю, така са били намерени много ценни ръкописи, смятани за загубени: може би ще намерят един ден възхвалата на Вергилий от Тацит, речта му против проконсула Марк Приск и стиховете му, ненамерени досега. Възможно е дори, господарю, да са между тия папируси, на които вие не сте знаели ценността и сте ги дали на сър Уилям.

— Ах, дявол да го вземе! Дявол да го вземе! — промълви кралят. — Вие смятате, синьор Бейкър, че това е загуба?

— Непоправима, господарю!

— Непоправима! Дано като съм направил такава жертва за тях, моите кенгура да се размножат! Как мислите, синьор Бейкър?

— Много се съмнявам, господарю.

— Ах, дявол ги взел! Вярно е, че за полинезийския музей, който е много интересен, както ще видите, аз дадох само вехти, изпочупени глинени делви. Елате да видите полинезийския музей на сър Уилям Хамилтън. Елате.

Кралят тръгна към замъка; Бейкър го последва.

Музеят на сър Уилям Хамилтън учуди Андрю Бейкър толкова, колкото го бяха учудили и кенгурата; при пътешествието с Флиндърс той се бе отбил на Сандвичевите острови и благодарение на полинезийските думи, които бе научил на Хавайския архипелаг, можа не само да обясни на краля употребата на всяко от оръжията и на всеки инструмент, но дори да му каже как се наричат тези оръжия и инструменти на местния език.

Бейкър се осведоми какви стари изпочупени глинени делви бе дал кралят в замяна на тези антикварни вехтории и Фердинанд му показа пет-шест великолепни гръцки вази, намерени при разкопките в Сант’Агата деи Готи, прекрасни скъпи останки от една изчезнала култура, които биха били ценност и за най-богатите музеи. Някои бяха наистина счупени; но знаем колко лесно и изкусно могат да бъдат поправени тези шедьоври по форма и живопис и колко по-ценни стават те чрез следите, оставени от тежката ръка на времето, доказващи древността и случайното им оцеляване през вековете.

Бейкър въздъхна като ценител на изкуството; за тия стари изпочупени делви, както ги наричаше Фердинанд, той би дал сто хиляди франка, но не би дал и десет дуката за боздуганите, лъковете и стрелите, събрани из царството на негово величество Камехамеха I, който с цялата си диващина не би постъпил при подобен случай по-зле от своя европейски събрат Фердинанд IV.

Доста разочарован от не особено голямото възхищение на госта към неговите австралийски кенгура и музея от Сандвичевите острови, кралят се надяваше, че ще го слиса със статуите и картините си. От тях младият банкер наистина се възхити, но не се учуди. При честите си отивания в Рим този голям ценител на изкуствата посещаваше винаги музея Фарнезе, така че и сега пак той обясни на краля великолепното му наследство; каза му вероятните имена на двамата създатели на Фарнезинския бик — Аполоний^[6] и Таврезий — без да твърди, че са именно те, но заяви, че групата, чиито модерни съставки изтъкна пред краля, е от школата на Агезандър Родоски^[7], създател на Лаокоон^[8]. Разказа му историята на Диркей, най-важното лице от тази група, за когото кралят нямате никаква представа; помогна му да разчете трите гръцки думи, гравирани в нозете на огромния Херкулес и му обясни, че на италиански това значи Glicone ate niense faceva — направено от атинянина Гликон; съобщи му, че един от шедьоврите в музея е статуята на Надеждата, възстановена от съвременен ваятел като Флора и известна на всички с името Фарнезинската Флора. От картините му посочи Тициановия шедьовър „Даная под златния дъжд“ и великолепния портрет на Филип II, краля, който никога не се засмивал и наказан навярно от Бога за многобройните човешки жертви, които му бе принесъл, умрял от ужасно и отвратително въшлясване, от каквото бе умрял Сула и щеше да умре Фердинанд II, още нероден по онова време. Прелисти заедно е краля молитвеника със служби на Света Дева от Джулио Кловио^[9] с прекрасни фактори от XVI век, пренесен преди седем-осем години от бурбонския музей в кралския дворец и изчезнал оттам, както изчезват в Неапол толкова ценни вещи, без да може изчезването им да се оправдае с безразсъдната и непреодолима любов към изкуството, превърнала Кардийак в убиец, а маркиз Кампана в недостоен пазител на поверено съкровище; и най-после смая краля, който се надяваше да види в негово лице някакъв прост и самомнителен Тюркаре^[10], а откри един образован и учтив познавач.

И тъй като беше всъщност разсъдлив и умен владетел, когато видя отново, че — както често признаваше сам — е чисто и просто магаре, вместо да се сърди на младия банкер за ученост-та му, Фердинанд го представи на кралицата, на Ектън, на сър Уилям, на Ема Лайона, и то не със съмнително внимание, дължимо на човек с много пари, а с любезно покровителство, каквото разумните владетели оказват всякога на образованите и възпитани хора.

Това представяне беше за Андрю Бейкър още една възможност да прояви своите знания; с кралицата той разговаря на немски, със сър Уилям и лейди Хамилтън на английски, с Ектън на френски, като се държа през цялото време така скромно и прилично, че когато се качваше в колата, за да го откара в Неапол, кралят му каза:

— Синьор Бейкър, и да бяхте задържали колата си, пак щях да ви взема в моята ако не за друго, то да имам повече време удоволствието да разговарям с вас.

По-нататък ще видим, че този ден кралят наистина се привърза много към Андрю Бейкър, а повестта ни ще покаже по-късно с какво безпощадно отмъщение той доказа на нещастния младеж, жертва на своята преданост към кралската кауза, колко искрено е било приятелството му към него.