Александър Дюма
Сан Феличе (65)

LXIV
ЕДИН УЧЕНИК НА МАКИАВЕЛИ

Пронио не накара да го чакат.

Кралят и кардиналът видяха, че четенето на свещената книга не бе променило свободното държание, което бяха забелязали вече у абата. Той влезе, спря се до вратата и се поклони почтително най-напред на краля, след това на кардинала.

— Съм на заповедите на ваше величество.

— Заповедите ми са лесни за изпълнение, драги абате: заповядвам да направите всичко, което ми обещахте.

— Готов съм, господарю.

— Да се уговорим тогава.

Пронио погледна краля; явно беше, че не разбира думите: да се уговорим.

— Искам да зная условията ви — продължи кралят.

— Условията ми?

— Да.

— Моите условия? Аз не поставям никакви условия на ваше величество.

— Искам да зная, ако предпочитате, каква награда очаквате от мене.

— Само да служа на ваше величество и ако стане нужда, да умра за вас.

— Само това ли?

— Разбира се.

— Не искате архиепископия, епархия, дори малко абатство?

— Ако съм служил добре, когато всичко се свърши, когато французите бъдат вън от кралството, ако съм служил добре, ваше величество ще ме възнагради. Ако съм служил зле, ще заповяда да ме разстрелят.

— Какво ще кажете за тия приказки, кардинале?

— Ще кажа, че не ме учудват, господарю.

— Благодаря на ваше преосвещенство — поклони се Пронио.

— В такъв случай — каза кралят — трябва само да ви дам заповед за назначение?

— Една за мене, господарю, една за Фра Дяволо и една за Мамоне.

— Техен пълномощник ли сте? — пропита кралят.

— Не съм ги виждал, господарю.

— И отговаряте за тях, без да сте ги виждали?

— Както за себе си.

— Напишете заповедта за господин абата, преосвещенейши.

Руфо седна до една маса, написа няколко реда и прочете написаното:

„Ние, Фердинанд Бурбонски, крал на Двете Сицилии и на Ерусалим,

Заявяваме:

като имаме пълно доверие в красноречието, родолюбието, военните дарби на абат Пронио,

го назначаваме

наш капитан в Абруцо и в Тера ди Казерта, а при нужда, за всички останали области на кралството ни;

одобряваме

всичко, каквото той ще направи за отбрана на територията на това кралство и за недопускане на французите в него, упълномощаваме го да подпише заповед за назначението на двама души, които той ще намери подходящи да го следват в благородната му задача, и обещаваме да признаем за водачи на отряди двамата мъже, избрани от него.

В уверение на което му издаваме настоящата заповед.

В нашия дворец Казерта, 10 декември 1798 година.“

— Така ли, синьор абате? — обърна се кралят към Пронио, след като изслуша прочетеното от кардинала.

— Да, господарю. Забелязвам само, че ваше величество не е пожелал да поеме отговорността да подпише заповедите за двамата капитани, които имах честта да му препоръчам.

— Но ви давам правото да ги подпишете вие — искам да бъдат задължени на вас.

— Благодаря на ваше величество и ако благоволите да сложите под тази заповед подписа и печата си, остава ми само да ви поднеса смирените си благодарности и да замина, за да изпълня заповедите ви.

Кралят взе перото и подписа, после извади печата от бюрото и го притисна до подписа си.

Кардиналът се приближи до краля, за да му прошепне нещо.

— Така ли мислите? — запита кралят.

— Такова е скромното ми мнение, господарю.

Кралят се обърна към Пронио.

— Кардиналът смята — започна той, — че синьор абатът по-добре от всеки друг…

— Господарю — прекъсна го с поклон Пронио, — моля ваше величество да ме извини, но от пет минути насам съм капитан от доброволческите дружини на ваше величество.

— Извинете, драги капитане — отговори със смях кралят, — забравих това, или по-точно си припомних, че сте абат, като видях от джоба ви да се показва един ъгъл от молитвеника.

Пронио извади от джоба си книгата, привлякла вниманието на негово величество, и му я подаде.

Кралят я отвори и прочете на първата страница:

„Владетелят“ — Макиавели.

— Какво е това? — запита той. Защото не познаваше нито съчинението, нито автора.

— Господарю — отговори Пронио, — това е молитвеникът на кралете.

— Знаете ли тази книга? — обърна се Фердинанд към Руфо.

— Знам я наизуст.

— Хм! — промълви кралят. — Аз знам наизуст само Богородице дево и нея дори мисля, че съм позабравил вече, откакто я научих от Сан Никандро. Както и да е!… И така, казаха ви, капитане, щом сте капитан, че според кардинала, който току-що ми прошепна това на ухото, вие ще съумеете по-добре от всеки друг да съчините възвание към населението на двете области, където сте назначен да командвате.

— Негово преосвещенство е дал добър съвет, господарю.

— И вие ли сте на неговото мнение?

— Напълно.

— Седнете тогава и пишете.

— От името на негово величество ли трябва да говоря или от свое име? — запита Пронио.

— От името на краля, господине, от името на краля — побърза да отговори Руфо.

— Добре, да бъде от името на краля, щом така желае кардиналът — каза Фердинанд.

Пронио се поклони на краля, за да му благодари за позволените не само да пише от името на своя владетел, но и да седне в неговото присъствие и без затруднения, без задрасквания написа направо:

„Докато аз съм зает в столицата на християнския свят да възстановявам светата църква, французите, пред които правех всичко възможно да живеем в мир, заплашват да навлязат в Абруцо. Затова въпреки опасността, на която се излагам, аз ще се опитам да мина през техните линии, за да се върна в застрашената столица, а щом се върна в Неапол, ще изляза срещу тях с многобройна армия, за да ги унищожа. Нека междувременно населението грабне оръжието и се притече в защита на религията, на своя крал, по-точно на своя баща, готов да пожертва живота си, за да запази на своите поданици олтарите, имотите, честта на жените им и свободата! Всеки, който не се яви под знамената на свещената война, ще се смята за изменник на родината. Всеки, който ги изостави, след като се е наредил под тях, ще бъде наказан като бунтовник и враг на църквата и държавата.

Рим, 7 декември 1798“

Пронио подаде прокламацията на краля, за да я прочете.

А кралят я подаде на кардинала с думите:

— Не разбирам много добре, преосвещенейши.

Руфо зачете на свой ред.

Пронио, който не се загрижи особено за изражението на краля по време на четенето, започна да следи с най-голямо внимание впечатлението от четенето по лицето на кардинала. Два-три пъти, докато четеше, Руфо погледна Пронио и всеки път срещаше погледа на новия капитан.

— Не съм се измамил във вас, господине — обърна се той към Пронио, когато свърши четенето, — способен човек сте!

После се обърна към краля:

— Смея да заявя, господарю, че никой в кралството не би съчинил по-умела прокламация, и ваше величество може смело да я подпише.

— Такова ли е мнението ви, преосвещенейши, и не намирате ли да възразите нещо?

— Моля ваше величество да не променя нито една сричка.

Кралят взе перото.

— Както виждате — каза той, — подписвам на доверие.

— Вашето малко име, господине? — обърна се Руфо към абата, докато кралят подписваше.

— Джузепе, монсеньор.

— А сега, господарю, — каза Руфо, — докато още държите перото, можете да добавите след подписа си:

 

„Капитан Джузепе Пронио е натоварен вместо мен и от мое име да разпространи тази прокламация и да се погрижи изказаните мои намерения да бъдат вярно изпълнени.“

 

— Мога ли да добавя това? — запита кралят.

— Можете, господарю.

Кралят написа без възражение думите, продиктувани от Руфо.

— Готово — каза той.

— И още, господарю — продължи Руфо, — докато господин Пронио ни изготви прение от тази прокламация — чувате ли, капитане, кралят толкова много харесва вашата прокламация, че иска да има копие от нея! — Ваше величество ще подпише за капитана един чек за десет хиляди дуката.

— Монсеньор! — промълви Пронио.

— Оставете ме да действам, господине.

— Десет хиляди дуката… охо-о! — промълви кралят.

— Господарю, моля ваше величество…

— Добре — прекъсна го кралят. — Срещу Корадино ли?

— Не, срещу фирмата „Андрю Бейкър и сие“ — така ще стане по-сигурно и главно по-бързо.

Кралят седна, написа чека и го подписа.

— Ето преписа от прокламацията на ваше величество — каза Пронио, като поднесе на кардинала копието.

— А сега да се разберем, господине — започна Руфо. — Виждате доверието на краля към вас. Ето ви чека за десет хиляди дуката. Идете да ви извадят в някоя печатница толкова бройки от прокламацията, колкото могат да отпечатат за двадесет и четири часа, и първите десет хиляди ще разлепите днес в Неапол, ако е възможно, преди да пристигне кралят. Часът е дванадесет. За да отидете в Неапол, ви трябва час и половина, можете да стигнете там в четири часа. Вземете с вас десет, двадесет, тридесет хиляди бройки, пръснете ги навред и раздайте до утре вечер най-малко десет хиляди.

— А какво ще правя с останалите пари, монсеньор?

— Ще купите пушки, барут и патрони.

Самозабравил се от радост, Пронио се приготви да изхвръкне от кралските покои.

— Къде, капитане? Не виждате ли? — спря го Руфо.

— Какво да видя, монсеньор?

— Кралят ви подава ръка, за да я целунете.

— О, господарю! — извика Пронио и целуна ръката на краля. — Дори да ме убият за ваше величество, пак не мога да му се издължа.

И Пронио излезе, наистина готов да умре за краля.

Фердинанд чакаше с явно нетърпение излизането на Пронио; участвал бе в цялата история, без да разбира добре каква роля играе в нея.

— И така — заяви той, когато вратата се затвори, — пак Сан Никандро навярно е виновен, но дявол да ме вземе, ако разбирам възторга ви от тази прокламация, в която няма нито дума истина.

— Ех, господарю, тъкмо защото в нея няма нито дума истина, тъкмо защото нито ваше величество, нито аз бихме се осмелили да я напишем, тъкмо затова се възхищавам от нея.

— Разяснете ми я тогава — каза Фердинанд, — за да видя дали заслужавате моите десет хиляди дуката.

— Ваше величество не би могъл да я плати, ако би трябвало да я заплати според ценността й.

— Магарешка глава! — възкликна Фердинанд, като се удари с юмрук по челото.

— Желае ли ваше величество да прегледа заедно с мене този препис?

— Да го прегледаме — съгласи се кралят.

И подаде на кардинала преписа от прокламацията.

Руфо зачете^[1]:

 

„Докато аз съм зает в столицата на християнския свят да възстановявам светата църква, французите, пред които правех всичко възможно да живеем в мир, заплашват да навлязат в Абруцо…“

 

— Знаете ли, че аз още не се възхищавам.

— Грешите, господарю. Забележете значението на току-що прочетеното. Вие сте в Рим, когато пишете тази прокламация, стоите си там спокойно, само с намерение да възстановите светата църква, не отсичате дърветата на свободата, не смятате да бесите консулите, не допускате народа да гори евреите или да ги хвърля в Тибър. Намирате се в Рим съвсем невинно, само в интерес на светия отец.

— Ах! — промълви кралят, започнал вече да разбира.

— Не сте там, за да воювате с републиката, защото сте направили всичко възможно да живеете в мир с французите. А при все че сте направили всичко възможно да живеете в мир, с други думи, приятелски с тях, те заплашват да навлязат в Абруцо.

— Ех! — промълви кралят, вече разбрал.

— Следователно — продължи Руфо — за всички, които прочетат този манифест, а ще го прочете целият свят, именно французите — не вие! — постъпват зле, от тях идва скъсването, измяната. Въпреки заплахите на посланика Гара вие им се доверявате като на съюзници и желаете на всяка цена да останете съюзници. Отивате в Рим с пълно доверие в тяхната почтеност, а докато вие сте в Рим, без да подозирате нищо, французите ви нападат ненадейно и разбиват Мак. Нищо чудно, ще се съгласите, господарю, че генерал и армия, нападнати ненадейно, са били разбити.

— Я гледай!… — промълви кралят, който все повече и повече разбираше. — Наистина е така.

— Ваше величество добавя: „затова въпреки опасността, на която се излагам, аз ще се опитам да мина през техните линии, за да се върна в застрашената столица, а щом се върна в Неапол, ще изляза срещу тях с многобройна армия, за да ги унищожа…“ Вижте, господарю! Въпреки опасността, на която се излага, ваше величество ще се опита да мине през техните линии, за да се върне в застрашената си столица. Разбирате ли, господарю? Вие не бягате пред французите, а минавате през линиите им. Не се страхувате от опасността, напротив: излагате се на нея. И защо излагате така смело свещената си особа? За да се върнете в столицата си, да я защитите, да я отбранявате, да пресрещнете най-после неприятеля с една многобройна армия, да сразите французите, след като сте се върнали…

— Стига! — извика кралят и се разсмя. — Стига, драги кардинале! Разбрах. Имате право, преосвещенейши, благодарение на тази прокламация аз ще мина за герой. Кой дявол би се сетил за такова нещо, когато разменях дрехите си с Д’Асколи в някаква странноприемница в Албано? Вие положително имате право, драги кардинале, и вашият Пронио е гениален човек. Ето какво значи да си изучавал Макиавели! Я вижте, той забравил книгата си!

— О, господарю — отговори Руфо, — можете да я задържите, за да я изучите. Сам той няма вече какво да учи от нея.