Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La San-Felice, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Александър Дюма

Сан Феличе

Роман

 

Превод от френски: Невяна Розева

Редактор на поредицата: Иван Тренев

Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев

Художник-редактор: Лили Басарева

Коректор-стилисти: Катя Илиева и Людмила Антонова

Графично оформление: Стефан Узунов

Цена 32,98 лв.

ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ СОФИЯ, 1991

с/о Jusautor, Sofia

 

Първо издание: 1969 на изд. „Народна младеж“ в Библ. Приключения и науч. фантастика; № 111.

История

  1. — Добавяне

LXVII
ДВАМАТА АДМИРАЛИ

Когато представи на Сан Феличе бягството на кралското семейство в Сицилия като окончателно решено, принц Франческо смяташе, че говори от името на баща си и на майка си; но всъщност бе говорил само от името на майка си; от нейна страна бягството беше наистина решено и тя го желаеше на всяка цена; но кралят, като виждаше предаността на своя народ, колкото и да беше сляпа и именно затова, защото беше сляпа, като слушаше уверенията на сто хиляди души да умрат до един за него, се върна към мисълта да защитава столицата си и пред страхливостта на армията да се позове на енергията на народа, който така доброволно го подкрепяше. Затова на 11 декември сутринта, с други думи, на утрото след невероятния триумф, който се опитахме да представим на читателите си, той стана, все още без да е взел решение, но повече склонен да окаже съпротива, отколкото да избяга, когато му съобщиха, че адмирал Франческо Карачоло е от половин час в приемната и чака негово величество да стане.

Повлиян от предубежденията на кралицата, Фердинанд не обичаше никак адмирала, но това не пречеше да го уважава; възхитителната смелост при разните сблъсквания, които бе имал с берберите[1], сполуката, с която бе извел фрегатата си „Минерва“ от Тулонския залив, когато Бонапарт взе обратно Тулон от англичаните, хладнокръвието, което бе проявил, закриляйки останалите кораби, върнати от него разнебитени от неприятелските снаряди и от бурята, но все пак върнати до един, му бяха спечелили тогава адмиралски чин. Видяхме в първите глави на нашата повест какви бяха поводите на кралицата да се оплаква от адмирала, когото с обичайната си ловкост бе успяла да злепостави пред краля. Фердинанд помисли, че Карачоло идва да иска милост за Николино, който му беше племенник; и възхитен, че има надмощие над адмирала поради бедата, в която бе изпаднал член от неговото семейство, в желанието си да го подразни, Фердинанд заповяда веднага да го въведат.

Адмиралът в пълна униформа влезе както всякога спокоен и достоен; високото му обществено положение поставяше от четиристотин години насам старейшините на рода му в допир с владетелите от всички националности — анжуйци, арагонци, испанци — заемали последователно неаполския престол; към това високо достойнство се прибавяше и безукорната учтивост, която бе проявил пред кралицата с двойния отказ — от името на племенницата си и от свое име — да присъства на празненствата, устроени от двора в чест на адмирал Нелсън.

Учтивостта, от когото и да е се проявяваше, винаги затрудняваше малко Фердинант, защото тя не беше негова отличителна черта; затова, като видя, че адмиралът застава почтително на няколко стъпки пред него и чака, според придворния етикет, кралят да му заговори пръв, първото нещо, което каза, беше да му отправи приготвения укор.

— А, дойдохте ли, господин адмирал? — започна той. — Изглежда, че особено много сте настоявали да ме видите?

— Вярно е, господарю — отговори с поклон Карачиоло, — смятах за неотложно да помоля за честта да видя ваше величество.

— О, зная какво ви води — каза кралят.

— Толкова по-добре за мене, господарю — отговори Карачоло. — В такъв случай кралят е отгатнал и приема верността ми.

— Да, идвате да ми говорите за онзи непрокопсаник Николино, племенника ви, нали? Който се е оплел, както изглежда, в някаква неприятна история, щом се с стигнало до дело за държавна измяна, по предупреждавам ви, че всяко застъпничество, дори нашето, ще бъде безполезно и правосъдието ще продължи своя ход.

По строгото лице на адмирала пробягна усмивка.

— Ваше величество греши — каза той. — Сред големите политически крушения дребните семейни злополуки се заличават. Не зная и не искам да зная какво е извършил племенникът ми. Ако е невинен, невинността му ще проличи от следствието по делото, както пролича в случая с рицаря Ди Медичи, херцог Ди Канцано, Марио Пагано и толкова други, които бяха пуснати от затвора, след като ги бяха държали три години; ако е виновен, съдът ще си каже думата. Николино е от голям род, има право да бъде обезглавен, а както е известно на ваше, величество, сабята е толкова благородно оръжие, че дори в ръцете на палача не опозорява тия, които посича.

— Но тогава — каза кралят, малко изненадан от това така просто и спокойно достойнство, което по природа, темперамент и характер той никак не можеше да разбере, — щом не сте дошли да ми говорите за племенника си, за какво има да ми говорите?

— Идвам да ви говоря за вас и за кралството, господарю.

— О-о! — промълви кралят. — Идвате да ми давате съвети?

— Ако ваше величество благоволи да се посъветва с мене — отговори Карачоло с почтителен поклон, — ще бъда щастлив и горд да поставя на негово разположение скромния си опит. В противен случай ще се задоволя да му предоставя живота си и живота на храбрите моряци, които имам чест да командвам.

Кралят би бил щастлив, ако можеше да намери повод да се разсърди; но нямаше предлог за гняв при подобна сдържаност и почит.

— Хм! — изсумтя той. — Хм!

И след две-три секунди мълчание каза:

— Добре, адмирале, ще се посъветвам с вас.

И наистина той вече се обръщаше към Карачоло, когато един лакей влезе откъм кралските покои, приближи се до краля и му каза полугласно няколко думи, които Карачоло не чу и не се постара да чуе.

— А-а! — каза кралят. — Тук ли е?

— Да, господарю. Завчера в Казерта ваше величество му бил казал, че трябва да поговори с него.

— Вярно е.

После се обърна към Карачоло:

— Това, което има да ми кажете, господин адмирал, може ли да се каже пред свидетели?

— Пред целия свят, господарю.

— Тогава — каза кралят, като се обърна към лакея — въведете го. Впрочем — продължи той, като се обърна към Карачоло — този, който иска да бъде приет, е приятел, повече от приятел — съюзник: славният адмирал Нелсън.

В същия миг вратата се отвори и лакеят възвести тържествено:

— Лорд Харис Нелсън Нилски, барон Барнъмтърп, херцог Броите!

Лека усмивка, нелишена от горчивина, пробягна по устните на Карачоло при изброяването на тия титли. Нелсън влезе; като не знаеше кой е при краля, той втренчи сивото си око в човека, който го бе изпреварил в кралския кабинет, и позна адмирал Карачоло.

— Не е нужно да ви представям един на друг, нали, господа? — запита кралят. — Вие се познавате.

— Да, господарю, от Тулон — отговори Нелсън.

— Имам чест да ви познавам от по-рано, господин адмирал — отговори Карачоло с обичайната си учтивост. — Познавам ви още от деня, когато по канадското крайбрежие вие се сражавахте с един бриг срещу четири френски фрегати и им се изплъзнахте, като минахте с кораба си проток, който се смяташе дотогава непроходим. Беше през 1786, струва ми се — преди дванадесет години.

Нелсън се поклони; и той, суровият моряк, не бе свикнал на такъв език.

— Милорд — каза кралят, — адмирал Карачоло идва да ми предложи съвет по положението, което ви е известно. Седнете да чуете какво ще ми каже адмиралът. Когато свърши, ще отговорите, ако има да кажете нещо. Само, казвам ви предварително, ще бъда щастлив, ако двама така видни военни, толкова добре запознати е военното изкуство, са на едно и също мнение.

— Ако лорд Нелсън, както съм уверен — каза Карачоло, — е истински приятел на кралството, надявам се, че в мненията може да има само малки различия в подробностите, които не ще ни попречат да бъдем съгласни по основните въпроси.

— Говори, Карачоло, говори — каза кралят, връщайки се към обичая на испанските и неаполските крале да се обръщат към поданиците си на ти.

— Вчера — започна адмиралът — в града се пръсна слух, надявам се, неверен, че ваше величество, загубил надежда да защити кралството си по суша, е решил да се оттегли в Сицилия.

— А ти, както изглежда, си на противното мнение?

— Господарю — отговори Карачоло, — аз съм и ще бъда всякога на страната на честта и против позорните съвети. В случая, господарю, честта на кралството, следователно честта на вашето име, налага столицата да бъде отбранявана до последна възможност.

— Знаеш ли — запита кралят — в какво положение се намираме?

— Да, господарю, то е лошо, но не безнадеждно. Армията се е пръснала, но не е унищожена — три-четири хиляди убити, шест до осем хиляди пленници, приспаднете ги от петдесет и две хиляди души, остават ви четиридесет хиляди, а това прави една армия четири пъти по-многобройна от тази на французите, която ще се сражава на своя територия, ще отбранява непревземаеми дефилета, ще има поддръжката на населението от двадесет града и шестдесет села, подкрепата на три непревземаеми крепости, които неприятелят няма материална възможност да обсади: Чивитела дел Тронто, Гаета и Пескара, без да броим Капуа, последния достъп и най-силна защитна стена на Неапол, докъдето французите дори няма да стигнат.

— И ти би се наел да събереш тази армия?

— Да, господарю.

— Обясни ми по какъв начин, ще ми направиш голямо удоволствие.

— Имам под моя заповед, господарю, четири хиляди моряци, те са изпитани бойци, а не войници от вчера като вашата сухопътна армия, дайте заповед, господарю, и аз тръгвам веднага с тях — хиляда души ще отбраняват прохода между Итри и Сеса, хиляда души между Сора и Сан Джермано, хиляда души прохода между Кастел ди Сангро и Изерния. Останалите хиляда — моряците са годни за всичко, милорд Нелсън знае това по-добре от всеки друг, защото е вършил чудеса със своите! — останалите хиляда, превърнати в пионери, ще се заемат да укрепят трите прохода и да обслужват там артилерията. С тях, дори само с нашите абордажни куки, ще задържа напора на французите, колкото и страшно да бъде, а когато вашите войници видят как умират моряците, те ще се присъединят към тях, господарю, особено ако ваше величество е там, за да им бъде знаме.

— А кой ще пази през това време Неапол?

— Престолонаследникът, господарю, с осемте хиляди души на генерал Назели, които милорд Нелсън отведе в Тоскана, където те вече нямат никаква работа. Милорд Нелсън е оставил, струва ми се, част от флотата си в Ливорно, нека изпрати един лек кораб със заповед от ваше величество тези осем хиляди души отпочинали войници да бъдат върнати в Неапол и те с Божия помощ ще могат да бъдат тук след осем дни. Така, както виждате, господарю, имате все още страшна сила: четиридесет и пет — петдесет хиляди войници, населението на тридесет града и петдесет села, което ще въстане, а зад всичко това Неапол със своите петстотин хиляди жители. Какво са десетте хиляди французи сред този океан?

— Хм! — промълви кралят и погледна Нелсън, които продължаваше да мълчи.

— Никога не е късно, господарю — продължи Карачоло, — да отплавате. Разберем добре едно нещо: французите нямат една въоръжена ладия, а вие имате в пристанищата си три флота: вашия, португалския и на негово величество английския крал.

— Какво ще кажете за предложението на адмирала, милорд? — запита кралят, принуждавайки Нелсън този път непременно да отговори.

— Ще кажа, господарю — отговори Нелсън, без да става, като продължаваше да рисува с лявата си ръка някакви йероглифи върху къс хартия, — ще кажа, че няма нищо по-лошо от това да се променя взето решение.

— Взел ли беше вече решение кралят? — запита Карачоло.

— Не още, както виждаш — колебая се, люшкам се…

— Кралицата реши да замине — каза Нелсън.

— Кралицата? — учуди се Карачоло, без да остави на краля време да отговори. — Много добре! Нека замине. При сегашните обстоятелства жените могат да се отдалечат от опасността, но мъжете трябва да се борят с нея.

— Както виждаш, Карачоло, милорд Нелсън е на мнение да заминем.

— Извинете, господарю — отговори Карачоло, — но не мисля, че милорд Нелсън е изказал мнението си.

— Кажете го, милорд — настоя кралят, — искам да го чуя.

— Моето мнение, господарю, е еднакво с това на кралицата, с други думи, ще видя с радост ваше величество да потърси в Сицилия сигурно убежище, каквото Неапол вече не му предлага.

— Аз моля милорд Нелсън да не дава с леко сърце мнението си — каза Карачоло, като се обърна към своя колега, — защото той знае предварително каква тежест има мнението на човек с неговото значение.

— Казах и не вземам думите си назад — отвърна твърдо Нелсън.

— Господарю — продължи Карачоло, — не забравяйте, че милорд Нелсън е англичанин.

— Какво искате да кажете с това, господине? — запита надменно Нелсън.

— Че ако бяхте неаполитанец, а не англичанин, милорд, щяхте да говорите другояче.

— А защо щях да говоря другояче, ако бях неаполитанец?

— Защото щяхте да мислите за честта на вашата родина, а не за интересите на Великобритания.

— Какъв интерес има Великобритания от съвета, който давам на краля, господине?

— С увеличаване на опасността ще се иска и но-голямо възнаграждение. Известно е, милорд, че Англия иска да получи Малта.

— Англия е в Малта, господине — кралят ни я даде.

— О, господарю! — промълви с укор Карачоло. — Казваха ми, но аз не исках да повярвам.

— А за какъв дявол мислите, че ми трябва Малта? — отвърна кралят. — Една скала, на която можеш само да печеш яйца на агънце.

— Господарю — каза Карачоло, без да се обръща вече към Нелсън, — моля ви от името на всички истински неаполитански сърца в кралството да не слушате вече съвети от чужденци, които поставят трона ви на две стъпки от пропастта. Синьор Ектън е чужденец, сър Уилям Хамилтън е чужденец, милорд Нелсън е също чужденец — как искате да преценяват точно неаполитанската чест?

— Вярно е, господине: но те преценяват точно неанолитанската страхливост — отвърна Нелсън — и затова именно казвам на краля след всичко, което се случи при Чивита Кастелана: господарю, вие не можете вече да се осланяте на хората, които ви изоставиха от страх или от измяна.

Карачоло страшно пребледня и неволно сложи ръка върху дръжката на сабята си; но като си припомни, че Нелсън има само една ръка и при това лявата, се задоволи да каже:

— Всеки народ има моменти на слабост, господарю. Тези французи, пред които ние бягаме, са имали три пъти своята Чи-вита Кастелана: Поатие, Креси, Азенкур[2]. Само една победа бе достатъчна да заличи трите поражения: Фонтноа[3].

Карачоло каза тези думи, като гледаше Нелсън, който прехапа до кръв устни; после продължи, гледайки краля:

— Господарю, крал, който обича своя народ, е длъжен да му даде случай да се въздигне след подобна слабост. Ако кралят даде заповед, каже само една дума, направи само един знак, нито един французин не ще излезе от Абруцките дефилета, ако има неблагоразумието да влезе там.

— Драги Карачоло — каза кралят, като се обърна отново към адмирала, чийто съвет съвпадаше с тайното му желание, — ти си на мнението на човек, чиито съвети аз много ценя: на мнението на кардинал Руфо.

— Само това остава на ваше величество — усмихна се презрително Нелсън, — да постави начело на армията си кардинал.

— Това не е било толкова злополучно за моя прадядо Людовик XIII или XIV, не помня вече точно кой, когато е поставил начело на войската си някой си Ришельо, който не е навредил на монархията със завземането на Ла Рошел[4] и Па дьо Сюз.

— Е, добре, господарю — извика оживено Карачоло, като се вкопчи в тази надежда, подсказана от краля, — вдъхновява ви неаполитанският добър дух: доверете се на кардинал Руфо, последвайте съветите му, а пък аз, как да кажа, ще следвам заповедите му.

— Господарю — заяви Нелсън, като стана и се поклони на краля, — ваше величество не ще забрави, надявам се, че ако италианските адмирали се подчиняват на заповедите на някакъв си поп, един английски адмирал се подчинява само на заповедите на своето правителство.

И като хвърли към Карачоло поглед, в който се четеше заплаха за вечна ненавист, Нелсън излезе през същата врата, откъдето бе влязъл и която водеше към покоите на кралицата.

Кралят го проследи с поглед и когато вратата се затвори след него, каза:

— Ето благодарността за рентата от двадесет хиляди дуката, която му дадох, за херцогството Броите, за сабята ми от Филип V и за големия кордон на ордена свети Фердинанд. Кратка и ясна.

След това се обърна към Карачиоло:

— Ти си съвършено прав, бедни ми Франческо: цялото зло е в чужденците! Синьор Ектън, сър Уилям Хамилтън, господин Мак, лорд Нелсън, самата кралица, навсякъде ирландци, германци, англичани, австрийци и никъде неаполитанци. Какъв булдог е този Нелсън! Както и да е, добре го сложи на мястото му! Ако някога воюваме с Англия и попаднеш в ръцете му, сметката ти е чудесна…

— Господарю — отговори със смях Карачоло, — щастлив съм, въпреки опасностите, на които се излагам, като си създадох враг в лицето на победителя при Абукир, щастлив съм, че заслужих вашето одобрение.

— Видя ли каква гримаса направи, когато му тръсна в носа… какво беше? Фонтноа, нали?

— Да, господарю.

— Добре ли е бил натрит носа на господа англичаните при Фонтноа?

— Твърде добре.

— А като помисли човек, че ако Сан Никандро не бе направил от мене магаре, и аз можех да отговарям така! Както и да е, сега вече е много късно да се поправи стореното.

— Господарю — каза Карачоло, — позволявате ли ми да настоя отново?

— Излишно е, защото аз съм на твоето мнение. Ще видя днес Руфо и ще поговорим по въпроса. Но защо, дявол го взел, ще те попитам аз, като останахме сами, защо и кралицата ти е враг? Ти знаеш, че намрази ли тя някого, тя мрази ужасно!

Карачоло поклати глава, за да покаже, че не може да отговори на този въпрос.

— Както и да е — продължи Фердинанд, — и това е като работата на Сан Никандро: стореното е сторено. Да не говорим вече за него.

— Следователно — настоя Карачоло, като се върна към непрестанната си грижа — аз отнасям надеждата, че ваше величество се е отказал от позорното бягство и Неапол ще бъде защитаван до последна възможност.

— Нещо повече от надежда: можеш да отнесеш увереността си в това. Днес ще има съвет и аз ще им съобщя волята си да остана в Неапол. Запомних много добре всичко, което ми каза за нашите средства за отбрана, а колкото до Нелсън, бъди спокоен: Фонтноа беше, нали, което трябва да му изплюя в лицето, щом поискам да си прехапе устните? Добре, ще го запомня.

— Едно последно благоволение, господарю?

— Казвай.

— Ако въпреки очакванията ваше величество замине…

— Щом ти казах, че няма да замина!…

— И все пак, господарю, ако по някаква случайност, по някакъв неочакван обрат ваше величество замине, надявам се, че не ще нанесе на неаполитанския флот позора да отплава с английски кораб.

— О, колкото до това, можеш да бъдеш спокоен. Ако работите стигнат дотам, ей Богу! Не отговарям за кралицата — кралицата ще постъпи както желае, но аз ти давам честната си дума, че ще замина на твоя кораб, на „Минерва“. Предупреден си значи: смени готвача си, ако не го бива, и се запаси с макарони и пармезано[5], ако нямаш достатъчно количество на кораба си. Довиждане… Фонтноа беше, нали?

— Да, господарю.

Възхитен от срещата си с краля, Карачоло си отиде, разчитайки на полученото двойно обещание.

Кралят го проследи с подчертано доброжелателство.

— И като си помисля, че можех да извърша глупостта да се скарам с такъв човек заради една проклетница като кралицата и заради някаква хубостница като лейди Хамилтън!

Бележки

[1] Общо название на арабските племена от Северна Африка. Б.пр.

[2] Французите са били разбити от англичаните при Поатие в 1356, при Креси в 1346, при Азенкур в 1415. Б.пр.

[3] Блестяща победа на французите над австрийци и англичани в 1745 г. Б.пр.

[4] Ла Рошел — френско пристанище на Атлантика, протестантска крепост, завзета от Ришельо след тринадесетгодишна обсада. Б.пр.

[5] Пармезано — италианско сирене. Б.пр.