Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La San-Felice, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Александър Дюма

Сан Феличе

Роман

 

Превод от френски: Невяна Розева

Редактор на поредицата: Иван Тренев

Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев

Художник-редактор: Лили Басарева

Коректор-стилисти: Катя Илиева и Людмила Антонова

Графично оформление: Стефан Узунов

Цена 32,98 лв.

ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ СОФИЯ, 1991

с/о Jusautor, Sofia

 

Първо издание: 1969 на изд. „Народна младеж“ в Библ. Приключения и науч. фантастика; № 111.

История

  1. — Добавяне

XVII
КРАЛЯТ

Ако вместо да разкажем исторически събития, толкова по-ужасни, защото са напълно достоверни и са отбелязани завинаги в световния летопис, ако, повтаряме, бихме се заели вместо това да напишем обикновен роман от двеста-триста страници с безполезната и дребнава цел да развличаме с поредица живописни приключения и драматични събития, плод на патето въображение, някоя лекомислена читателка или скучаещ читател, щяхме да последваме примера на латинския поет и като избързаме към развръзката, щяхме да представим веднага залата на съвета, където присъства крал Фердинанд, а председателства кралица Каролииа, без да се погрижим да запознаем читателя или читателката си по-отблизо с двамата владетели, които очертахме бегло в първата глава. Но ние сме убедени, че ускоряването на разказа ни ще го направи по-безинтересен; защото, според нас, колкото по-добре човек познава действащите лица, толкова по-голямо е любопитството му към техните добри и лоши постъпки; освен това странните характери на двете короновани особи, представени от нас в тази повест, имат толкова чудновати черти, че някои страници от повестта ни биха станали невероятни или неразбираеми, ако не се спрем за малко да преобразим скиците, нахвърляни набързо с въглен в два маслени портрета, нарисувани колкото е възможно по-добре, макар че — обещаваме! — не ще имат нищо общо с официалните портрети на крале и кралици, изпращани от министрите на вътрешните работи до областните и околийски центрове за украса на окръжните и общинските съвети.

И така, да се върнем към събитията или по-точно към личностите, като почнем по-отдавна.

Смъртта на Фердинанд VI в 1759 година извиква на испанския престол по-младия му брат, който царува по това време в Неапол и го наследява под името Карлос III.

Карлос III има трима сина: първият, Филип, който след възкачването на баща си на престола трябваше да стане Астурийски княз и испански престолонаследник, ако не бе полудял или по-точно идиотизиран от лошите обноски на майка си; вторият, Карлос, заел мястото, освободено поради недъгавостта на по-големия му брат и станал крал под името Карлос IV; и най-после третият, Фердинанд, комуто бащата остави неаполитанска-та корона, която бе спечелил в бой и беше принуден да изостави.

Малкият принц, едва седемгодишен при заминаването на бащата за Испания, оставаше под двойно — политическо и възпитателно — настойничество. Политическият му настойник беше регентът на кралството, Танучи; възпитател му стана княз Ди Сан Никандро.

Танучи беше хитър и лукав флорентинец, който дължи завидното си място в историята не само на големите си лични достойнства, но и на недостойните министри, дошли след него; възвеличел поради това усамотение, той би слязъл до равнището на обикновен човек, ако би трябвало да го сравняваме с един Колбер или дори с един Лувоа[1].

Колкото до княз Сан Никандро, откупил — както уверяваха — от майката на Фердинанд, кралица Мария-Амелия[2], идиотизирала първородния си син със своите лоши обноски, правото да превърне третия й син не в идиот, но в невежа, като бе заплатил това право — пак както разправят — с тридесет хиляди дуката, този княз Никандро беше най-богатият, най-негодния, най-поквареният измежду придворните, които са гъмжали към средата на миналия век около престола на Двете Сицилии.

Редно е да се запитаме как такъв човек е могъл да стане — дори с пари — възпитател на княз, който е имал за министър такъв умен човек като Танучи; отговорът е много прост: регент на кралството, с други думи, истински крал на Двете Сицилии, Танучи няма нищо против да удължи тази царска власт и след пълнолетието на своя височайши възпитаник; като флорентинец той има пред очите си примера на флорентинката Екатерина Медичи, царувала последователно при Франциск II, Карл IX и Хенрих III; и той щеше непременно да царува под или над — както искате! — Фердинанд, ако княз Ди Сан Никандро успееше да направи принца невежа и нищожество, каквото беше сам той.

Трябва да кажем, че ако възгледите на Танучи са били такива, княз Сан Никандро изцяло ги осъществи: един йезуитски монах, германец по народност, бе натоварен да преподава на бъдещия крал френски, така че той никога не научи този език; и тъй като не намериха за уместно да научи италиански, дори когато се ожени, кралят говореше само наречието на неаполитанските ладзарони, което бе научил от лакеите и от децата от простолюдието, допускани до него, за да го забавляват. Мария-Каролина го укори за това невежество, научи го да чете и да пише — защото той почти не знаеше пито едното, нито другото — и го накара да научи италиански език, който пък съвсем не знаеше; затова в моменти на добро настроение и съпружеска нежност той наричаше всякога Мария-Каролина „мила учителко“, тъй като тя се бе опитала да попълни трите дяла от образованието му.

Искате ли един пример за идиотщината на княз Ди Сан Никандро? Ето ви го:

Един ден достойният възпитател намери в ръцете на Фердинанд „Мемоарите“ на Сюли, които младият княз се мъчеше да разчете, защото бе чул да разправят, че е потомък на Хенрих IV, а Сюли беше министър на Хенрих IV. Тази книга му бе веднага отнета и честният неблагоразумник, който му бе дал подобно вредно четиво, бе строго наказан.

Княз Ди Сан Никандро позволяваше само една книга, познаваше само една книга, бе чел в живота си само една книга: „Службата на Света Богородица“.

Ние наблягаме върху това първоначално възпитание, за да не стоварваме върху крал Фердинанд повече от справедливо полагаемата му се отговорност за отвратителните дела, с които ще се срещнем в тази книга.

След като установихме това историческо безпристрастие, да видим какво е било възпитанието му.

За успокоение съвестта на княз Ди Сан Никандро не стигаше до утешителното убеждение, че като не знае нищо, той не може да научи и ученика си на нищо; за да го остави завинаги дете по ум, развивайки в същото време с уморителни телесни упражнения здравата му физика, той отстрани от него всякакви хора и книги, които биха могли да му вдъхнат и най-малкото понятие за красота, доброта и справедливост.

Крал Карло III беше като Немрод[3] голям ловец; княз Ди Сан Никандро направи всичко възможно синът да върви поне в това отношение по стъпките на баща си; той възстанови всички тиранични разпоредби за лова, изоставени дори при царуването на Карло III: бракониерите се наказваха пак със затвор, с окови и дори с неколкократно потапяне в морето; в кралските гори развъдиха отново едър дивеч; увеличиха броя на пазачите и от страх да не би на княза да остане много свободно време през почивките след лова, който е уморително развлечение, и през това време да му хрумне да учи — нещо невероятно, но все пак възможно, — възпитателят му внуши любов и към риболова, едно спокойно, еснафско забавление, което можеше да служи за почивка от тежкото, царствено удоволствие, каквото е ловът.

Княз Ди Сан Никандро се тревожеше най-много от това, че вродената кротост и доброта на ученика му ще се отрази зле върху бъдещето на народа, над който принцът един ден ще царува; налагаше се следователно да се поправят двата недостатъка, които, според княза, не биваше в никакъв случай да се вкоренят в едно кралско сърце.

И ето как княз Ди Сан Никандро се зае да излекува младия принц от този двоен порок:

Той знаеше, че за по-големия брат на принца, Астурийския княз, заминал с баща си в Испания, най-голямо удоволствие, докато живееше в Неапол, беше да одира живи зайци.

Възпитателят се опита да внуши на Фердинанд вкус към подобно височайше развлечение; но горкото дете прояви такова отвращение, че Сан Никандро реши да му вдъхне поне само желание да убива нещастните животни. За да придаде на това занимание чара на една преодоляна мъчнотия и тъй като — от страх да не се нарани — не можеха да дадат пушка на едно осем—деветгодишно дете, събираха в двора петдесетина питомни зайчета, уловени с мрежа, подгонваха ги към малък отвор, направен в една врата, а малкият княз стоеше зад вратата с тояга в ръка и ги убивате или пропускаше при минаването им.

Друго забавление, към което ученикът на княз Сан Никандро се пристрасти с не по-малко удоволствие, беше да подмята животни върху одеяла; за нещастие един ден му хрумна злополучната мисъл да подмята едно от ловните кучета на баща си, а това му струва строго мъмрене и безусловна забрана да се докосва до благородните четириноги.

След като крал Карло III замина за Испания, княз Ди Сан Никандро не виждаше никакво неудобство да възвърне на своя ученик загубената свобода и дори да я разшири, като прибави и двуноги към четириногите. Веднъж, както играеше на топка, Фердинанд зърна между застаналите да гледат изкусната му игра един слаб младеж в духовническо расо с напудрена бяла перука. Щом го видя, принцът пламна от непреодолимо желание да го подхвърля, прошепна нещо на ухото на един от лакеите, очакващи заповедите му, лакеят изтича към двореца — случката ставаше в Портичи — и се върна с одеяло; кралят и трима играчи изоставиха играта на топка, заповядаха на лакея да хване посочената жертва, положиха я върху одеялото, което уловиха за четирите краища, и започнаха да подмятат младежа сред смеховете на присъстващите и освиркванията на прислугата.

Жертва на това оскърбление беше най-младият син на едно благородно флорентинско семейство; именуваше се Мадзини. Посрамен, че е послужил за играчка на принца и за посмешище на слугите, той напусна още същия ден Неапол, избяга в Рим, разболя се, щом пристигна, и след няколко дни почина.

Тосканският двор се оплака в Неапол и Мадрид; но смъртта на някакъв дребен абат, младши син на рода, беше твърде незначително събитие, за което нито виновникът, нито баща му дадоха някакво удовлетворение.

Ясно е, че — изоставен напълно на подобни развлечения — докато беше дете, кралят скучаеше в обществото на образовани хора, а като младеж се срамуваше от тях. Затова прекарваше цялото си време в лов, риболов, в игри с връстници, които събираше в двора на палата, въоръжавате ги с дръжки за метли, назначаваше тия мними придворни за сержанти, лейтенанти, капитани и удряте с камшика си всеки сбъркал при движенията или командването. Но камшичен удар от княз е благоволение и получилите пай-много удари през деня заемаха първо място в благоволението на негово величество.

Въпреки липсата на възпитание кралят запази донякъде здравия разум, който му сочеше кое е справедливо и истинно, когато не му влияеха в обратна посока. През първите години на живота си, преди Френската революция, докато не се страхуваше от нахлуването на така наричаните от него пакостни идеи — с други думи, науката и напредъка — почти неграмотен, той все пак не отказваше никога длъжности или пенсии на хора, щом успееха да го уверят, че са ги заслужили със знанията си; при все че сам говореше на пристанищния жаргон, не беше безразличен към изискано красноречие. Един ден монахът кордилиер отец Фоско, тормозен от своите събратя по манастир, защото бил поучен и по-добър проповедник от тях, успял да се яви пред краля, хвърлил се в нозете му и му разказал всички страдания, причинявани му от невежеството и завистта на другите монаси; поразен от изящния език и силната логика, кралят разговарял дълго с него и накрая му казал:

— Оставете ми името си и се приберете във вашия манастир. Давам ви честната си дума, че първата освободена епархия ще бъде ваша.

Първата овакантена епархия била Монополи в областта Ба-ри на Адриатическо море.

Както винаги дворцовият духовник представил на краля на този пост трима кандидати, и тримата от видни родове; но крал Фердинанд поклатил глава:

— Ей богу — казал той, — откакто сте натоварен да предлагате за назначение епископи, ме накарахте да раздам достатъчно епископски митри на магарета, които заслужават само самари. Днес желая аз да препоръчам един епископ и се надявам, че той ще струва повече от всички, с които натоварихте съвестта ми и за които моля Господа и Сан Дженайо да ми простят.

След това задраскал трите имена и написал името на отец Фоско.

Отец Фоско станал, както бе предвидил Фердинанд, един от най-забележителните епископи в кралството и когато един ден някой чул неговата проповед, поздравил краля не само за красноречието, но и за примерното поведение на бившия корделиерски монах:

— Все такива щях да избирам — отговорил Фердинанд, — но досега срещнах само един достоен монах. Дворцовият духовник ми препоръчваше все магарета за епископи. Какво искате! Човечецът познава само оборските си събратя.

Фердинанд проявявате понякога добродушие, напомнящо това на прапрадядо му Хенрих IV.

Един ден, когато се разхождал във военна униформа из парка в Казерта, някаква селянка се приближила към него с думите:

— Уверяват ме, господине, че кралят се разхождал понякога из тази алея. Как мислите, има ли надежда да го срещна днес?

— Булка — отговорил Фердинанд, — не мога да ти кажа кога ще мине кралят, но ако ще му искаш нещо, мога да му предам молбата ти, защото служа при него.

— Добре — казала жената. — Ето каква е работата: водя едно дело, а пък съм бедна вдовица, не мога да дам пари на съдията, който ще го гледа, а той го протака от три години.

— Приготвила ли си заявление?

— Да, господине. Ето го.

— Дай ми го и ела утре тук по същото време — ще ти го донеса с резолюция от краля.

— Аз имам само три угоени пуйки — отговорила вдовицата, — но ако направите това нещо, ще ви дам и трите.

— Ела утре с трите пуйки, булка, и ще си вземеш заявлението с кралска резолюция.

Вдовицата била точна на уговорената среща, но не по-точна от самия крал. Фердинанд държал в ръка заявлението, жената трите пуйки; той взел пуйките, жената си взела заявлението.

Докато кралят опипвал пуйките, за да види дали наистина са угоени, както уверявала жената, тя пък разгърнала заявлението, за да провери дали наистина е подписано от краля.

Всеки бил удържал думата си; жената си тръгнала на една страна, кралят на друга.

Той влязъл при кралицата, хванал за краката трите пуйки и тъй като Мария-Каролина гледала учудено тия птици, които се мятали в ръцете на съпруга й:

— Слушайте, мила учителко — казал той, — вие постоянно повтаряте, че не ме бива за нищо и ако не съм бил роден крал, нямало да си изкарам хляба, а сто че ми дадоха три пуйки само за един подпис!

И разправил случката на кралицата.

— Горката жена! — казала кралицата, когато той завършил разказа си.

— Защо „горката жена“?

— Защото е сключила лоша сделка. Да не мислите, че докладчикът ще обърне внимание на подписа ви?

— Сетих се и за това — изсмял се подигравателно Фердинанд — и намислих какво ще направя.

Кралицата действително се оказала права: подписът на височайшия й съпруг не направил никакво впечатление на докладчика и делото продължило да се протака, както и досега.

Вдовицата дошла отново в Казерта и като не знаела името на офицера, който й направил услугата, потърсила опя, комуто дала трите пуйки.

Случката се била разчула; предупредили краля, че е дошла тъжителката.

Кралят заповядал да я въведат при него.

— Е, булка — казал той, — идваш да ми съобщиш, че делото ти се свърши, така ли?

— Ами! Как не! — отвърнала селянката. — Май че не зачитат много краля, защото като предадох на докладчика заявлението с подписа на негово величество, съдията рече: „Добре, добре, щом бърза, и кралят ще си чака реда като всички“. Затова-добавила жената — ако сте съвестен човек, ще ми върнете трите пуйки или най-малко ще ми ги платите.

Кралят се разсмял.

— И да искам, не мога да ти ги върна — казал той, — но ще ти ги заплатя.

Извадил колкото жълтици имал в джоба си и й ги дал.

— А колкото до твоя съдия — добавил той, — днес сме 25 март: ще видиш, че на първото заседание на съда през април делото ти ще бъде решено.

И наистина, когато докладчикът отишъл в края на месеца да си получи заплатата, касиерът му предал нареждането на краля:

— По заповед на негово величество ще ви се плати, след като разгледате делото, което той ви е направил честта да препоръча на грижите ви.

И както кралят бе предвидил, делото било решено още на първо заседание.

За краля се разправяха в Неапол много подобни случки, от които ще споменем само две-три.

Един ден, когато бил на лов в гората Пероано, облечен като охраната си, видял една бедна жена, която ридаела, облегната на едно дърво.

Той я попитал защо плаче:

— Защото — отговорила тя — съм вдовица със седем деца. Имам само една нивичка, а и нея опустошиха кралските кучета и кучкари.

Свила рамене и продължила с още по-горчив плач:

— Много е тежко да си поданик на човек, който за един час забавление не се двоуми да разори цяло семейство. Я ми кажете какво му е дотрябвало на тоя дебелак да ми опустошава нивицата!

— Приказките ти са съвсем справедливи, булка — отговорил Фердинанд. — Аз служа при краля и ще му предам оплакванията ти, като премълча оскърбителните думи в тях.

— Както искаш! — продължила отчаяната жена. — Какво добро мога да очаквам от такъв човек, който мисли само за себе си? А да ми направи по-голямо зло от това, което вече ми е сторил, няма и да може.

— Няма значение — казал кралят. — Ти ме заведи все пак на нивата, да видя наистина ли е толкова пострадала, колкото казваш.

Вдовицата го завела на нивата; посевите били наистина съвсем изпотъпкани от хората, конете и кучетата и напълно опропастени.

Тогава кралят повикал случайно минаващи селяни и им казал да оценят по съвест щетите, нанесени на вдовицата.

Селяните ги оценили на двадесет дуката.

Кралят поровил из джобовете си и намерил шестдесет.

— Ето ви — казал той на двамата селяни — двадесет дуката за отсъждането; другите четиридесет остават за горката жена. Когато правят пакост, кралете трябва да плащат поне двойно повече от обикновените хора.

Друг път една жена, чийто мъж бил осъден на смърт, тръгнала по съвета на адвоката си и дошла пеш от Аверса до Неапол, за да моли за помилване на съпруга си. Не било мъчно нещо човек да срещне краля, който скитал постоянно пеша или на кон по улица Толедо или покрай реката Киайа; за нещастие или по-скоро за щастие на просителката този път кралят не бил нито в двореца, нито в Киайа, нито в Толедо, а в Каподимонте; бил сезонът на коприварчетата, а бащата на краля, Карло III, оставил спомен като за голям ловец, бе построил двореца, погълнал повече от дванадесет милиона, само за да причаква тези птичета, любимо лакомство за чревоугодниците.

Горката жена била смазана от умора; изминала била почти тичешком пет мили. Стигнала до вратата на кралския дворец и като разбрала, че Фердинанд е в Каподимонте, поискала от началника на караула позволение да го почака; началникът на караула се трогнал от сълзите й и от причината за този плач и се съгласил. Тя седнала на първото стъпало на стълбите, откъдето кралят трябвало да се прибере в двореца; но колкото голяма и да била тревогата й, умората надделяла и след като се борила няколко часа с дрямката, жената облегнала глава до стената, затворила очи и заспала.

Не минал и четвърт час, когато кралят, отличен стрелец, а този ден още по-сръчен от друг път, се завърнал в особено добро разположение и забелязал чакащата жена. Придружаващите го поискали да я разбудят; но кралят направил знак да не я закачат, приближил се към нея, разгледал я със съчувствено любопитство и като видял молбата, която се подавала от пазвата й, я издърпал лекичко, прочел я, поискал перо и мастило и написал под нея: Fortuna е duorme, нещо подобно на нашата поговорка: щастието идва и докато спим, след това се подписал: Фердинанд Б.

Заповядал в никакъв случай да не събуждат селянката, нито да я пуснат при него, погрижил се да се отмени екзекуцията и поставил молбата там, откъдето я взел.

След половин час просителката отворила очи, попитала върнал ли се е кралят и узнала, че минал покрай нея, докато тя спяла.

Нещастната жена била отчаяна! Пропуснала случая, заради който дошла с такава умора и толкова отдалеко! Помолила пак началника на караула да почака, докато кралят излезе; началникът на караула отговорил, че това му било изрично забранено; и отчаяната селянка си тръгнала за Аверса.

Щом се върнала там, най-напред отишла при адвоката, който я бил посъветвал да измоли помилването от краля; разказала му как пропуснала неповторимия случай; адвокатът имал приятели в двореца, затова й казал да му даде молбата, за да потърси да я даде по друг начин на краля.

Жената му предала заявлението; адвокатът го отворил машинално, но щом хвърлил поглед върху него, извикал от радост. При тяхното положение утешителната поговорка, написана и подписана собственоръчно от краля, била равнозначна на помилване; и наистина по настояването на адвоката, при показване на кралската бележка и главно благодарение на заповедта, дадена направо от краля, след осем дни затворникът бил освободен.

Крал Фердинанд не беше никак придирчив при любовните си похождения. Общо взето, малко го интересувате общественото положение и възпитанието, стига жената да е млада и красива; из всички гори, където се забавляваше с лов, той имаше малки къщици от по четири-пет стаи, много скромно, но чисто мебелирани; там отсядаше да закуси, да обядва или просто да си почине няколко часа. Всяка от тези къщици се поддържаше от домакиня, избирана измежду най-младите и най-хубави девойки от околните села; когато един ден казал на камериера си, който имал и задължението да се грижи господарят му да не вижда много често едни и същи лица: „Внимавай кралицата да не научи какво става тук“, камериерът, свикнал да говори свободно, отвърнал:

— Не се грижете, господарю: нейно величество върши какво ли не, без да се пази толкова!

— Шшт! — прекъснал го кралят. — Това не е лошо, така се кръстосват расите.

Всъщност, като виждаше, че кралицата не се стеснява много, кралят намери за добре също да не се стеснява, като създаде най-после прочутото селище Сан Леучо, което бе поверил, както вече казахме, на кардинал Фабрицио Руфо. То наброяваше пет-шестстотин жители, които — при условие, че съпрузите и бащите няма да се интересуват кога Фердинанд влиза в домовете им и няма да поискат никога да им се отвори врата, която трябва да остане затворена — се радваха на множество предимства: например не служеха военна служба, имаха отделни съдилища, можеха да се женят без съгласието на родителите си и накрая получаваха при брака си дарение направо от краля. Като последица от този нов Саленте[4], основан от новия Идоменей[5], се превърна в нещо като колекция от медали, излети направо от краля, където антикварите ще намерят все още бурбонския тип, когато той изчезне от останалия свят.

От всички току-що разказани анекдоти лесно проличава, че крал Фердинанд не беше никак жесток, както съвършено правилно бе открил възпитателят му Сан Никандро; само че животът му по времето, до което стигнахме, тоест през 1798 година, можеше да се раздели на две фази: преди френската революция и след френската революция.

Преди френската революция той е такъв, какъвто го видяхме — чистосърдечен, духовит, склонен повече към добро, отколкото към зло.

След френската революция е такъв, какъвто ще го видим — наплашен, безпощаден, недоверчив, склонен повече към зло, отколкото към добро.

В този може би малко удължен нравствен портрет, но удължен с факти, а не с думи, имахме за цел да представим странната личност на крал Фердинанд; вроден ум, никакво образование, отсъствие на всякакво славолюбие, ужас пред всяка опасност, липса на чувствителност и сърдечност, постоянна похотливост, вероломство, възприето за ръководен принцип, култ към кралската власт, стигнал дотам, докъдето е бил у Людовик XIV, пълен цинизъм в политическия и частен живот поради дълбокото презрение на краля към висшите аристократи, които са за него само придворни, както и към народа, когото тъпчеше и смяташе за роб; низки инстинкти, водещи към груби любовни приключения; физически упражнения, целещи непрестанно да развиват тялото за сметка на ума — ето при какви данни трябва да преценяваме човека, възкачил се на престола почти толкова млад, колкото и Людовик XIV и умрял почти на същата възраст, след като е царувал от 1759 до 1825 година, с други думи, цели шестдесет и шест години, включително като малолетен; пред чиито очи стават величавите промени от първата половина на настоящия и последната половина на миналия век, без той да е съумял да прецени величината на събитията и дълбочината на катастрофите. При неговото царуване минава цялата Наполеонова епоха; той вижда появата, издигането, упадъка и провалянето на Наполеон, роден шестнадесет години след него и умрял пет години преди него. И накрая остава само един височайши фигурант, участвал наред с главните действащи лица в исполин-ската драма, разтърсила света от Виена до Лисабон и от Нил до Москва.

Бог го бе нарекъл Фердинанд IV, Сицилия — Фердинанд III, Виенският конгрес го назова Фердинанд I, ладзароните го наричаха крал Назоне.

Господ, Сицилия и Виенският конгрес сбъркаха; само едно от трите имена беше наистина популярно и му остана — това, което му бяха дали ладзароните.

Всеки народ е имал крал, който е представлявал националния дух: шотландците — Робърт Брус, англичаните Хенрих VIII, германците Максимилиан, русите Иван Грозни, поляците Ян Собйески, испанците Карл V, французите Анри IV, неаполитанците имаха своя Назоне.

Бележки

[1] Колбер, Жан Батист — министър на Людовик XIV, голям финансист и администратор (1619–1683); Лувоа, Франсоа, маркиз дьо — министър на войната и реорганизатор на френската армия (1641–1691). Б.пр.

[2] Тази кралица Мария-Амелия няма нищо общо със съпругата на Луи-Филип. Б. а.

[3] Немрод — внук на Ной от втория му син Хам (евр. мит.). Б. пр

[4] Саленте — град в Италия, основан от древните гърци. Б.пр.

[5] Идоменей — критски цар по време на Троянската война. Б.пр.