Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (8)

VІІ.

Карелия, Финландия

януари 1942-ра

Събраха децата. Конфискуваха куфарите им и изгориха опакованите от майките дрехи, защото се страхуваха да не пренасят въшки. Роклята и чорапите на Кая хвърлиха в огъня, но снимката, писмото и кръстчето прибраха обратно в куфарчето, много по-небрежно от Сирка.

Кая бе съблечена, а мъничкото й телце — прегледано от лекар, който записа какво е физическото й състояние и добави листа към папката с документите. Облякоха я в нови дрехи, дарени на програмата за подпомагане на пострадалите от войната, и й дадоха ново вълнено палто и тъмносиня шапка.

Също като стотиците други деца, които щяха да пътуват с нея на парахода от Або до Стокхолм, Кая получи табелка с името, родния си град и датата на раждане, която окачиха на вратлето й. Тя стоеше загубила ума и дума, зелените й очи бяха изпълнени със страх и с объркване, а русите къдрици се бяха навлажнили под вълнената шапка.

Децата бяха оградени с дълго бяло въже, за да е сигурно, че няма да се отделят от групата. Ръчичките им бяха пъхнати в ръкавици, а краката — в лъскави нови ботуши.

— Хайде — каза една от доброволките на мъничката Кая, докато се качваха на парахода. — Отиваш в чудесен нов дом.

В тъмния търбух на парахода Кая изобщо не разбираше какво става. Притискаше мечето към обляното си в сълзи лице. Другите деца викаха уплашено, защото всичко се клатеше, над главите им кръжаха самолети, които ги осветяваха, ехтяха сирени, чуваше се как носът на кораба разбива ледовете.

В Стокхолм тя бе последното дете, което избраха. Русо момиченце в яркосиня рокля, което държеше само малко мече и червено куфарче. На палтото й бе забодено парче хартия, на което с черни букви пишеше Кая.

Бездетните шведски семейства, дошли с надеждата да намерят финландско момче или момиче с блеснали очи и широка усмивка, идваха и си тръгваха с едно или друго дете, което отговаряше на представите им. Тълпата от пристигналите с парахода деца, с табелки с имената им на гърдите, постепенно оредя, докато не остана само едно. Момиченце, което се казваше Кая.

Стоеше там сам-сама. Очите издаваха объркването й. Не разбираше суматохата, създадена от семействата и служителите наоколо, нито странния език, на който говореха. Мъжете търсеха писалките си, за да подпишат необходимите документи и съпругите им час по-скоро да отведат у дома новите деца, които вече стискаха ръцете им, и да ги направят свои рожби.

Остана само една двойка. Бяха закъснели и затова пропуснаха възможността да избират. Съпругът пръв спомена сладкото момиченце, което стоеше последно, доста изплашено и стискаше мечето си.

— Май е останало само едно дете, Астрид — извика мъжът на жена си, която бързаше на няколко крачки зад него. — Имаме късмет!

Високият, слаб мъж, облечен в най-хубавите си дрехи, си проправи път през тълпата от слизащи и стигна до въжетата, които ограждаха децата. Вече бе свалил шапката си и триеше потта от челото си, когато коленичи, за да огледа момиченцето по-отблизо.

— Изглежда много сладка — подвикна през рамо на жена си, която вече беше достатъчно близо и също виждаше детето. — Изглежда тъжна и болнава, Хуго! Дойдохме прекалено късно! — Гласът й издаде, че е раздразнена и сърдита на съпруга си.

— Погледни я, Астрид — каза той и посочи Кая. — Просто е изплашена. Съвсем сама е.

— Мисля, че се разбрахме да вземем момче.

— Никога не съм казвал такова нещо, за мене е без значение.

— Исках момче. Може да се върнем другата седмица, когато пристигне следващият параход. Тогава ще дойдем навреме.

Но съпругът й вече беше срещнал погледа на момиченцето и почувства, че ще бъде жестоко да я изоставят.

— Хайде, Астрид — настоя той. — Мисля, че ще ни се отрази добре да си имаме момиченце вкъщи.

Лъскавата синя кола ги закара до дома им. Красивият шофьор се усмихваше тържествуващо, а двете пътнички бяха потънали в тъга, но по различни причини. Момиченцето със синята рокля притиска мечето до бузата си, а двете й руси плитки, които приличат на сламени въжета, са прибрани зад ушите. Вече не плаче, сълзите й преди часове са изсъхнали върху лапичките на мечето. Ала сега е обзета от ужас и страх. Не познава двамата, които я отвеждат. Не знае къде отива. Чуди се къде е майка й.

В голямото огледало за обратно виждане Кая наблюдава красивия мъж, който преди по-малко от час е протегнал ръка и е стиснал нейната. Сега й се усмихва приветливо. До него жена му се взира през прозореца, а малките й ръце със синкави вени потреперват неспокойно в скута.

Клепачите на сините й очи са натежали и около тънките устни има множество фини линии. Прилича на птица, облечена в кафяво палто, а стиснатата й уста в профил наподобява миниатюрен клюн. Взира се унесено през прозореца в отрупаните със сняг брези. Погледът й е студен, а сините очи изглеждат като парченца лед. Жената закопчава палтото си до брадичката, а замръзналите й пръсти непохватно придърпват илиците.

Момиченцето пък се взира в тила на жената и се моли вместо нея да види красивото и познато лице на майка си.

Надява се, когато това дълго пътуване с колата по виещия се път свърши, майка й да я чака с протегнати ръце и развял край бледото лице шал.

Иска да си иде вкъщи. Стяга тъничките си ръце около мечето и си спомня усещането от майчината прегръдка. Как косата на майка й се преплиташе с нейната. Как майка й я целуваше нежно вечер. Как дрехите на майка й ухаеха на свеж въздух и разтопен сняг.

Но уханието на дома вече е започнало да се губи в паметта й. Горящи клони от смърч и бреза, които припукват в огъня. Сега я обгръща мирисът на новите кожени седалки и дебелата тапицерия на купето. Дори години по-късно, вече двайсетгодишна жена, ще изпитва болка от този мирис. Всеки път, щом се качи в нов автомобил, ще се вижда като двегодишното момиченце, сгушено на задната седалка на волво, модел от 1942-ра, и неспособно да опише чувствата си с думи. Неспособно да изрази непоносимото усещане за загуба.