Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (69)

LХVІІІ.

Вестерос, Швеция

ноември 1998-а

В петък Саломе каза на децата за писмото, с което я канеха да свидетелства, и ги попита дали според тях трябва да отиде.

— Мисля, че е редно да го направя… съдът се нуждае от доказателства, моите показания биха помогнали, ако започне съдебен процес срещу него. Но не искам да ви разстройвам.

— Трябва да отидеш, мамо — настоя Бланка. — Това е твой дълг.

Исабел се съгласи със сестра си.

— Абсолютно, мамо. Трябва да отидеш, без никакво съмнение. Много ще се гордеем с теб.

Рафаел обаче не каза нищо. Саломе го наблюдаваше с ъгълчето на окото си: приведен на стола, с напрегнато изражение и присвити очи, сякаш изпитваше непоносима болка.

Тя отиде тихо при него и прекара пръсти през косата му.

— Какво има? — попита го загрижено. — Нещо не е наред ли?

Рафаел искаше да каже на майка си: „Те не си спомнят. Те не си спомнят на какво приличаше, когато те върнаха. Разядена плът. Отворена рана с лилава кожа“. Ала вместо това рече:

— Просто се тревожа, мамо. Не искам да изровиш нещо, което отново ще ти причини болка.

Тя се усмихна на сина си. Дори след всички тези години той още се опитваше да я предпази.

— Ще го дообмисля през уикенда и ще взема окончателно решение — каза тя. — Сега просто искам да прекарам една приятна вечер, да се насладя на това, че семейството ми е с мен. — Лекичко стисна рамото му и се изправи.

— Хайде да отворим бутилка вино! — извика на Октавио. — Бланка, пусни Пиацола на грамофона!

Дъщеря й постави игличката върху старата винилова плоча и музиката изпълни стаята.

Саломе прие поканата на Октавио за танц и двамата се завъртяха в танго из стаята. Танцуваха сякаш със слети крака.

— Четири крака, едно тяло — каза тя и се засмя. Червената рокля се развяваше около коленете й. Мургавите й ръце сякаш сами се протягаха и въртяха, докато Октавио я водеше.