Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (14)

ХІІІ.

Гьотеборг, Швеция

март 1969-а

Самуел Рудин не бе подготвен за скандинавската зима. Липсваше му перуанското слънце. Липсваха му планините. Мразеше да става сутрин още по тъмно. Почти всяка вечер си лягаше, стиснал юмруци от двете страни на тялото си, затваряше очи и заспиваше, треперейки от студ. Не спираше да брои наум дните до лятото.

Апартаментът му, скромно жилище в стария град, край южния бряг на река Гьота, беше оскъдно мебелиран. И когато се връщаше в него след срещите с пациентите си, политически бежанци, дошли в Швеция с надеждата за по-добър живот, си кипваше чаша вода, разбъркваше в нея лъжица нескафе и се отпускаше на дивана. Често се улавяше, че мислите му се връщат към оскъдните спомени от Париж, дългото пътуване с парахода до Перу, влошаването на душевното състояние на майка му, депресията, надвиснала над семейството му като голям траурен воал. Виждаше живота си като парчета от пъзел, а някои събития изобщо не бяха свързани. Често не знаеше какво да прави със спомените, чиито ръбове не бяха гладки и ясно очертани, спомените, непасващи на картината, която искаше да подреди в главата си.

По време на следването си беше преминал курс по психоанализа, където ролите бяха разменени и той бе принуден да бъде пациентът. Отначало не можеше да се абстрахира от лекаря в себе си. Чуваше се как отговаря така, че да разкрие съвсем малко за себе си, сякаш се страхуваше да не каже нещо, което би го белязало като негоден кандидат за специализацията по психиатрия. Но след няколко сеанса психоаналитикът му каза, че за него самия е най-добре да бъде честен.

— Всеки студент си мисли, че може да надхитри психоаналитика си — каза той на Самуел с балтиморския си акцент. — Но повярвай ми, ако наистина се интересуваш от психиатрия, трябва да се вгледаш навътре в себе си, в собствения си живот, и да размишляваш над причините за изборите, които си правил. В крайна сметка това ще те направи по-добър лекар, уверявам те.

 

 

Отначало Самуел се затрудняваше да говори за детството си. Имаше събития, които бе изтласкал от паметта си, например случая, когато на девет години се върна от училище гладен. След като не намери никоя от прислужниците, потърси майка си и я откри да прави тънки разрези на китките си.

Семейната вила в „Мирафлорес“ не беше особено голяма. Най-впечатляващата й част бе спираловидната стълба, която започваше от скромния вестибюл и се извиваше към площадката на втория етаж, където зад тежки врати от тиково дърво се намираха спалните на семейството. По дългия коридор вляво беше спалнята на родителите му. Самуел стигна до нея с тихи стъпки, допускайки, че майка му може да спи, както правеше често следобед.

Помнеше, че завари вратата открехната и я бутна безшумно, за да не смути дрямката на майка си. Но я видя не на високото легло с балдахин, както очакваше, а седнала пред тоалетката си. Халатът й се беше свлякъл небрежно от едното рамо и гърбът й беше извит като лък над крехките треперещи ръце.

В спомените си я вижда в профил. Тя бе пред тоалетката от сандалово дърво, тройното огледало я отразяваше в калейдоскоп от ъгли. Черната й коса, вече посипана със сребро, бе прибрана под розов шал, вързан стегнато на малката й изящна глава.

Сега, докато извикваше тази картина, Самуел осъзна, че винаги е смятал майка си за най-красивото същество на земята. Че е приел влошаването на психичното й здраве много по-лесно от изчезването на физическата й красота.

В представите му тя завинаги щеше да си остане красивата парижанка с безупречно червило, черен костюм от кадифе и бели сатенени маншети. Не жената, която пиеше приспивателни и носеше няколко номера по-големи домашни халати. Жената от Париж преди много, много години.

Но ето че отново го връхлетя споменът как застана на прага и видя гърба на майка си, извит под сатенената роба като крехък клон на стар дъб, шишенцата с парфюми бяха разпилени по тоалетката, а чекмеджетата бяха разбъркани.

— Какво видя? — попита терапевтът.

— Не видях нищо, докато тя не се обърна и не ме погледна. Лицето й беше изцапано от разтеклия се грим, халатът едва скриваше гърдите й. В едната й ръка видях бръснача на баща ми, а от китката на другата ръка се стичаше струйка кръв.

— Не мисля, че е опитвала да се самоубие, според мене просто е искала да освободи болката си.

Самуел примигна.

— Помня, че дойде лекар, който превърза мама и й даде успокоително. Чух, като каза на баща ми, че този път семейството ни е извадило късмет, че тя е опитвала да сигнализира за нуждата си от помощ.

— И получи ли я?

Самуел замълча. Тапицираният с изкуствена кожа диван започна да лепне под него. Терапията го изтощаваше.

— Не. — И пак замълча и въздъхна продължително. — Татко смяташе, че тази помощ трябва да си остане между стените на къщата. Страхуваше се от петното, което инцидентът би могъл да лепне на семейството.

Докторът размаха молива си във въздуха.

— Баща ти как прие решението да се насочиш към психиатрията?

— Мисля, че с безразличие.

— Безразличие?

— Ами отношенията ни са доста напрегнати, след като мама почина. Тъй като не се присъединих към двамата си братя, които поеха семейния бизнес в Перу, според него няма за какво да си говорим. Не желая да произвеждам платове и да се тревожа дали някоя пратка ще пристигне навреме или дали производствените разходи са по план — допълни Самуел и се намести на канапето. — Намирам това за досадно и скучно. Искам да помагам на хората. Толкова е просто.

— Просто? — попита го психоаналитикът, стремейки се да предизвика опит за самоанализ у този млад специализант по психиатрия. — Мисля, че причината за желанието ти да помагаш на хората, особено предвид семейната ти история, е всичко друго, но не и проста.

 

 

Онези дни, в които седеше на дивана на психоаналитика, бяха отминали и Самуел най-после бе станал това, което искаше да бъде — и практиката му беше посветена на това да помага на жертви от войните. Повечето му пациенти идваха от политически нестабилни държави като Алжир и Чехословакия. Измежду по-старите имаше полски евреи, живели двайсет и пет години, без да разговарят за времето, прекарано в концентрационните лагери, с никого, дори и с децата си. Някъде дълбоко в себе си той се надяваше да срещне някой френски евреин, човек, който би могъл да знае какво се е случило с родителите на майка му и семейството на чичо му, сякаш това знание щеше да му донесе дълбок вътрешен покой. Покой, който майка му не бе намерила и това я беше унищожило бавно и постепенно.

Но Самуел нямаше този късмет. Имигрантската общност беше малка и повечето му пациенти бяха по-млади, оцелели от страни, в които никога не беше ходил.

Осъзна, че човек никога не свиква да слуша истории за изтезания. Силата на човешкия дух обаче продължаваше да го изумява. Научи се да се доверява на интуицията си и да насочва пациентите си към спомените, често останали заровени дълги години.

Дори само като погледнеше лицето на нов пациент, Самуел нерядко можеше да отгатне степента на мъченията, на които е бил подложен. По ирония на съдбата жените, които изглеждаха най-спокойни, безгрижни, често бяха най-тежко изтезаваните жертви. Те бяха тези, които таяха всичко дълбоко в себе си, без да продумат за адските мъчения, за изнасилванията. Пазеха тайните си години наред. Дори някой да забиеше в тях игла, не биха издали звук. Толкова дълбока беше болката им.

В стаята с бели стени и няколко картини с ненатрапчиви пейзажи, целящи да вдъхват спокойствие, Самуел седеше и беседваше с пациентите си. Говореше пет езика: френски, испански, английски, немски и вече шведски — наистина не перфектно, но все по-добре с всеки изминал ден. Беше там най-вече за да слуша. Както и за да им помага да се придвижват през спомените си, за да могат да продължат живота си и да се помирят с ужаса на миналото.

Отначало не вярваше, че ще се справи с новата си работа. Говореше съвсем малко шведски и не знаеше почти нищо за обичаите и самата страна. Но след като пристигна и поработи няколко дни, Самуел осъзна предимството, че е чужденец. Щом влезеше в стаята и видеше, че докторът също не е местен, имигрантът се отпускаше.

Нямаше абсолютно никакъв начин да вземат за швед Самуел — с неговата външност на сефарадски евреин. Беше наследил чертите на родителите си. Кожата му беше с цвят на маслина, косата — черна, а слабото тясно лице излъчваше вродена сила.

В Перу не се отличаваше от местните, макар че те имаха по-скоро индиански, отколкото испански черти. Когато вървеше по улицата в Швеция, къдравата му коса изпъкваше сред океана от руси глави. Заради дебелите вежди, големите тъмни очи и орловия нос често се смущаваше от външността си. Няколкото седмици, прекарани в Стокхолм, бяха съвсем различно преживяване за него. Там откри студенти от почти всички страни по света, които задръстваха улиците и кафенетата. Там енергията изригваше, а левичарските идеи витаеха във въздуха.

Но в Гьотеборг беше тихо и спокойно. Кафенетата бяха пълни с двойки, които пиеха чай и хапваха пастички, баровете бяха пълни с бизнесмени и синовете им. Самуел рядко излизаше след работа. Вместо това предпочиташе да се прибере вкъщи и да изпие нескафето си без компания.

 

 

В един неделен следобед Самуел се улови, че се е загледал по красива млада жена, която бе недалеч от него в градския парк. Беше взел със себе си медицинско списание и кафяв плик със семена, за да нахрани птиците. Тя седеше сама — слабо момиче, загърнато в син шал от кадифе.

Самуел седна до нея. Сивите гълъби се скупчиха в краката му и закълваха семената около тежките му кафяви обувки.

— Трябваше да хвърлите семената по-надалече — каза непознатата и се обърна към него.

Самуел се смути от яркозелените й очи.

— Du har ratt… — опита да използва разговорния си шведски. — Права сте, не трябваше да ги хвърлям до краката си.

Тя се засмя и намести шала си, като го пристегна до брадичката си и откри почти бялата си коса и зачервено от вятъра лице.

Самуел забеляза, че държи скицник, и я попита дали е художничка.

— Студентка — отвърна тя срамежливо. — Уча изящни изкуства.

Той се наведе и проточи врат към скицника с надеждата, че тя ще го отвори и ще му покаже върху какво работи.

Видя как пръстите й в ръкавици от мека вълна се свиха в скута й.

— Често идвам тук да рисувам. Понякога попадам на интересно лице или необичайна поза, които не мога да видя у моделите в часовете по рисуване. — Тя посочи малко дете на няколко крачки от тях, което седеше наведено на сгъваем стол. — Ако не бях тук, нямаше да видя дете, което си играе толкова естествено. — После извади от кутията за моливи парче въглен и щрихира фигурата на момченцето. С няколко линии улови извивката на гърба му, протегнатата ръка, с която късаше тревички.

— Може ли да ви почерпя чаша кафе, след като довършите рисунката си? — попита Самуел.

Тя се съгласи при условие, че след това й позволи да нарисува портрета му.

 

 

Докато пиеха кафе, девойката извади скицника и му показа рисунките си.

Самуел разгледа много внимателно всяка от тях. Имаше скици, изпълнени изцяло с въглен, и детайлни, много експресивни рисунки с молив. Но това, което му хареса най-много, бе нейният автопортрет.

Нямаше никакво съмнение, тя беше. Все едно виждаше лицето, което се намираше срещу него. Беше пресъздала превъзходно формата на лицето си, високите скули, въздействащите очи. Но това, което му се стори особено интригуващо, беше начинът, по който се беше нарисувала. Като контраст на очевидните физически белези на жена бе добавила аксесоари, по-подходящи за малко момиче. Например палтото на рисунката беше детско: с обла якичка, четири кръгли копчета — по две на ред — и разкроено. И вместо да държи дамска чанта, се беше нарисувала със старомоден куфар. Куфар, който бе прекалено малък за възрастен човек. А върху светлосенките, направени с молив, беше оцветила целия куфар в червено.

Самуел докосна ъгълчето на рисунката и погледна слабата жена, която седеше срещу него.

— Тази ми харесва най-много — каза и почука с пръст по листа.

Тя се стегна за момент, сякаш споменавайки портрета, бе докоснал нещо дълбоко в душата й, което никой не биваше да смущава.

След няколко секунди мълчание взе скицника и го затвори.

— Имаш чувствителен поглед, никой друг не е коментирал тази рисунка. Дори и преподавателят ми.

— Привличат ме неща, които имат история.

Тя се размърда неспокойно. И за да насочи разговора към нещо не толкова лично, извади кутията за моливи и я сложи на масата.

— Обеща, че ако пия кафе с теб, ще ми позираш.

— Е, възнамерявам да спазя обещанието си. Просто ми кажи какво да правя. — Самуел замълча. — И разбира се, ще трябва да ми кажеш името си.

— Кая Соренсон. — И му протегна ръка.

— За мен е чест да се запознаем, Кая. Аз съм Самуел Рудин.

Тя му се усмихна мило.

— Е, Самуел, сега трябва да седиш абсолютно неподвижно.

Самуел се засмя.

— Ей онова дете май е по-добър модел. — Обърна се и й посочи бебе, което спеше в количката си близо до входа на кафенето.

— Не, смятам да нарисувам теб — не отстъпи Кая и извади молив от малката алуминиева кутия.

Първо очерта силуета му. Избра да го нарисува в профил, с леко наведена брадичка.

Почти половин час по-късно скръсти ръце на гърдите си и поклати глава.

— Не стана. — Откъсна листа от скицника си и го смачка на топка. — Ще трябва да започна отначало.

Самуел изпъна гърба си за момент.

— Не е лесно да си модел, знаеш ли. Ще трябва да ми обещаеш да вечеряш с мен, преди да се съглася да позирам за още една рисунка.

Кая се захили.

— Много добре. Но този път да опитаме, като седиш с лице срещу мен.

Самуел намести стола си.

— Да, точно така, сега виждам чертите ти по-ясно.

В тази поза можеше да я разглежда необезпокояван.

— Това може и да ми хареса — опита се да флиртува Самуел.

Кая вдигна очи от скицника си и се усмихна. Той си я представи като момиченце в палтото с обла якичка, с малкото кожено куфарче, подпряно до коляното й, и се запита какви ли истории таи в себе си тази красива млада жена.